Когато свободата дойде в България, най-бързо се усети в медиите, там първо заработи, съживявайки информационния поток. Журналистите по принцип са орисани да посрещат ветровете на промените преди останалия народ, но онази стихия от началото на 90-те е много сложна за описване.
Представете си, че 45 години сте имали телевизор, на който само звукът му работи - слушате и се мъчите да си представите картината, образите, цветовете. В един прекрасен ден зацепилият екран светва и оживява, цял нов свят блясва пред очите ви. И няма край, и няма насищане. Да се чуди човек и да се мае откъде да подхване тая манна небесна.
През соца т.нар. средства за масова информация са послушни глашатаи на тоталитарния режим, основното им предназначение не е да информират, а да провеждат идеологическа пропаганда в прослава на марксизма и ленинизма, работническата класа, неуморното преизпълняване на петилетките.
Журналистите са заети с преписване на речи и съчиняване на безумни оди с приповдигнати заглавия.
Ето как звучат заглавията в “Работническо дело”, официоза на ЦК на БКП:
“Защитата на социализма в Чехословакия е наше общо дело!” (всъщност Народна република България участва на драго сърце в кървавото потушаване на Пражката пролет с два мотострелкови полка и един танков батальон);
“Щастието на народа и човека е висша цел на нашата партия” (ведро замазване на факта, че 13-ият конгрес на БКП отхвърля перестройката, с което разярява СССР);
“Дълбок поклон пред голямото съзидателно дело и светлата памет на Юрий Андропов” (той е съветският водач преди Горбачов, класически съзидател - бивш председател на Комитета за държавна сигурност, не са споменати упоритите до ден днешен слухове, че най-вероятно е отровен от тайните служби).
Емблематичният виц за слоновете е посветен именно на безобразната пропаганда:
-Дядо, вярно ли е, че слоновете могат да летят? - пита внучето.
-Що за глупост? Тъп ли си? Не си ли виждал слон?
-Ама, дядо, в “Работническо дело” пише, че слоновете могат да летят.
-Така ли? - сепва се човекът. - Е, да летят, колко да летят? 20-25 метра, не е кой знае какво.
Но идва 10 ноември 1989-а и край с летящите слонове!
На 14 декември по време на многохиляден яростен протест за незабавна отмяна на член 1 от Конституцията, който отрежда на БКП ръководната роля в държавата, се случва нещо невиждано. Сред гръмките скандирания камерата на режисьора Евгений Михайлов записва реплика на Петър Младенов, генерален секретар на партията и председател на Държавния съвет: “По-добре е танковете да дойдат”. За първи път цинизмът на червената номенклатура е документиран.
Скандалът е гръмотевичен! Михайлов е подложен на натиск, но не се огъва, отказва да признае, че е манипулирал видеото. Не е журналист, но упорството, с което отстоява до дупка обективната истина, вдъхновява новите поколения в професията. След седем месеца безплодни опити на репресивния апарат да внуши, че вождът бил казал: “Станко да дойде” (Станко Тодоров е министър-председателят, учил до трети клас и работил като шивач, преди да се влее в РМС),
Петър Младенов
подава оставка
Информацията най-сетне става достъпна за гражданите, будките постепенно започват да преливат от нови вестници с най-разнообразна насоченост. Вече не е задължително да завършиш журналистика, за да вдигаш тиражите, занаятът се учи в движение на “бойното поле”. Преследването на нейно величество новината поставя началото на реална медийна конкуренция. Редакциите на модерните ежедневници и седмичници привличат като магнити талантливи и амбициозни млади хора на ненормирано работно време, нетърпеливи да се изявят и докажат.
Началото на 90-те е розовият период на свободното слово в България, краткотрайна крилата невинност. Тогава историческата дистанция с цензурата на комунистическия режим все още е малка, хората са изпълнени с непримиримост към репресиите, политическият елит не смее да се развихри, овладявайки медиите. Не че няма заплашени журналисти и корупционен натиск, но в началото на демократичните процеси властващият двуполюсен модел сякаш дава толеранс на стремежа към обективност.
Оставят ни да си
начешем крастата,
както се казва
Авторитетните и влиятелни медии се стараят да пускат проверена чрез два и повече източника информация, насърчават репортерите си да търсят сюжети извън спуснатите отгоре опорни точки, да не се примиряват с официалните версии, а да разследват и питат, да коментират и вадят изводи въз основа на проверени факти.
Паралелно се развива и жълтата преса, но през 90-те тя не успява да надвика професионалните новинари. Остава в своето кьоше, задоволявайки се да продава съмнителни сензации с доста отблъскващ цинизъм, за разлика от някои днешни клюкарски сайтове с претенция за последна инстанция, ползвани от олигарси и политици като пощенски кутии за компромати.
С риск от объркване на хронологията припомням прочутото съдебно дело, което съпругата на бившия председател на Народното събрание Ева Соколова заведе срещу “24 часа” през 2000 г., превърнало се в нарицателно за самозабравянето и високомерието на властта. По щастлива (или нещастна) случайност се оказах в окото на този циклон.
Бях дежурен репортер през уикенда. Спокоен летен ден, без особено важни събития. Неочаквано редакторът Боряна Цачева ми възложи да отразя алтернативна сесия на общината в киносалона на Съюза на кинодейците. Димитър Луджев, лидер на либерален съюз “Нов избор”, бе събрал оратори да громят управляващите. Течеше предпоследната година от мандата на ОДС, които през 1996-а спечелиха парламентарните избори с близо два милиона и триста хиляди гласа.
Освен мен и колега от вестник “Сега” нямаше представители на други медии. Тъкмо речите започнаха да ни отегчават, когато журналистката Виза Недялкова, съпруга на близкия до БСП политолог Андрей Райчев, цитира доказателства, че кметът Стефан Софиянски е предоставил
безплатно общински имот на
фондацията, основана от
жената на Йордан Соколов
По онова време тя, съпругите на премиера и президента имаха фондации за симулиране на щедра благотворителност.
Важно е да се отбележи, че Соколова вече се славеше със скандален имидж - “168 часа” я засне как отива на пазар да си избира марули с два мерцедеса и четирима гардове. Офицер от НСО извеждаше дакела и на разходка. На всичкото отгоре бе летяла с президентския самолет за Торонто, за да сее българщина на канадска почва.
Предадох информацията от Виза Недялкова на стенографите в редакцията, а Цачева се обади на говорителя на Столичната община и я потвърди. Публикувахме историята за имота на аванта, спазвайки стриктно професионалния стандарт.
На следващия ден Ева Соколова се яви в парламента без да е политическо лице и заплаши, че ще ме съди. След като аз на свой ред обявих, че в съда ще ме представлява доскорошният вътрешен министър Богомил Бонев, отявлен враг на премиера, тя си промени решението - заведе иск срещу вестника, чийто собственик тогава бе авторитетния немски издател ВАЦ.
Адвокатстваше и дъщерята на действащия правосъден министър Васил Гоцев. След 6 месеца получихме факс, пуснат не от Ана Гоцева, а от кабинета на шефа на Конституционния съд. СДС владееше всички власти, по върховете се бяха възцарили топли братовчедски отношения. Така научихме, че независимо от усилията да спазим принципите и законите, сме осъдени да платим 7500 лева морални щети. Нарекохме го “Делото за плачливост на Ева Соколова”.
“24 часа” е лидер на вестникарския пазар от създаването си до днес. В началото на 90-те неговият стил е сензация. Остроумното интерпретиране на политиката, въвеждането на булевардния език в пресата, сблъсъците на позиции, находчивите заглавия като “Цигани се блъскат в асансьор, падат от високо” създават нов журналистически тренд.
Първият брой излиза с екстравагантно поднесена новина, която на фона на “Работническо дело” е като послание от Космоса:
“Парламентарна воалетка
забули доносниците”
Става дума за укриването от обществото на имената на 28 депутати, доносничили на Шесто управление на ДС. Статията е пророческа, предвижда с абсолютна точност, че “темата за доносниците ще продължи да се появява и занапред, в зависимост от хода на политическите борби”.
До появата на частната Нова телевизия в София БНТ няма конкуренция като основно средство за информация в страната. Нейното разкрепостяване е изключително интересен процес, в крачка се сменят лицата, предаванията, критериите, темите, подходът, всичко.
По време на горещите събития през 1996-а, когато протестиращи срещу кабинета на БСП щурмуват парламента, българските медии научават ценен урок. Полицията и службите брутално контролират информацията, на площада излиза с камера само колегата Найо Тицин, но единствено частното Дарик радио предава на живо от горещата точка. Ситуацията е критична и CNN изпраща в София Кристиян Аманпур, един от най-известните си репортери. Българскатагилдия тръпне в очакване тази мощна глобална медия най-накрая да довърши местните комунисти, разкривайки безобразията им. Аманпур обаче прави един-единствен репортаж и си тръгва - кръвта по жълтите павета не е достатъчна за изстрелване в световния хедлайн, не се е случил “Тянанмън”.
Едно от най-впечатляващите телевизионни явления в България, разчупило модела и достигнало шеметен рейтинг, е студентската програма “Ку-ку”, стартирала през януари 1990 г. Хуморът и сарказмът, нестандартният творчески подход към злободневието очароват публиката, гледала до вчера предимно глупостите на БКП. Особено радващи са пародиите на социалистически лозунги, стихове и песни от сорта:
Десети ноември ми купи сандалки
да си обуя крачетата малки.
Десети ноември ми даде геврече,
“Яж”, десети ноември ми рече.
Най-паметно остава и до днес “козлодуйското предаване”. През 1991 г. кукувците симулират убедително авария в АЕЦ “Козлодуй”, довеждайки обществото до паника и масова истерия. Стефан Савов, лидер на Демократическата партия, се опитва да нахлуе в сградата на БНТ, иска да спре шоуто, програмата, ефира, всичко. Страхотна врява се вдига, продуцентите са дадени на съд.
През 1994 г. “Ку-ку” все пак е спряно, след като посяга на най-мощните олигархични структури, осмивайки в скечове групировките “Мултигруп” и “Трон”. Няма демократични протести, властва кабинетът “Виденов”. През следващата година предаването се връща в нов формат под името “Каналето”.
