- Анатолий Кашпировски - първопроходецът в хипнотичните сеанси по телевизията, смайва соцлагера с невероятни нощни телемостове
- Екстрасенсите - широкото отваряне на третото око
"Болните в социалистическа България - най-здравите болни в света!", гласи години наред лозунг във фоайето на голяма столична болница. Когато социализмът рухва обаче, крепкото здраве на нацията сериозно се разклаща.
Ако в онези преходни времена учени бяха изследвали промените в психиката, най-вероятно депресията щеше да се окаже с пандемични размери. Населението започва да осъмва не с упование и надежда, а с усещане за загуба, причината е преди всичко в девалвацията на традиционните добродетели и на критериите за качествата на личността.
Висшисти карат таксита, илитерати с дебели ланци в гънките на вратовете се наричат бизнесмени, бивши сервитьорки основават банки… Преобърнатият нагоре с краката свят изнежва като бурен сибирски вятър
“най-здравите болни в света”,
те започват от немай-къде жадно да протягат ръце към всяка измамна сламка надежда.
И така, преди здравият разум да се е окопитил от шока, шарлатани плъзват навред - екстрасенси, гледачи, оракули, гадатели, духовни учители, лечители, контактьори с извънземни, медиуми изпълзяват като усойници на припек и се захващат да изпразват джобовете на духовно опустошените маси.
Най-могъщ първопроходец на благодатния пазар на илюзиите в началото на 90-те е Анатолий Кашпировски. Никой член на Политбюро на БКП, дори самият Тодор Живков не е успявал преди появата на този самонадеян измамник да гледа народа толкова пронизващо, че да го приспи, пробуди или изцери. Същинско чудо невиждано!
Син на украинец и полякиня, Анатолий завършва медицина през 60-те години, става психотерапевт, работи в медицинския и спортен комплекс на железопътната болница в град Виница.
Известно е също, че е майстор на спорта на СССР по тежка атлетика и е бил психотерапевт на съветския национален отбор по вдигане на тежести. Изучавайки героичната му биография, непредубеденият читател би заключил, че в тежките категории психиката най-бързо изтънява.
Славата му на дистанционен лечител започва да се носи в Съветския съюз през 80-те години, от уста на уста се шушука, че освен тежести вдига умиращи от смъртния им одър само с поглед и правилно насочена енергия. В края на 1989-а Кашпировски смайва соцлагера с невероятни нощни телемостове, демонстрирайки свръхестествените си сили пред напълно неподготвените постсоциалистически маси.
Улиците опустяват по време на тези хипнотични сеанси
- с втренчен поглед като на ястреб, дебнещ кокошарник, психотерапевтът успява да внуши, че зарежда енергийно дори водата, оставена пред телевизорите, и я превръща в еликсир.
В първото си предаване в съветска телевизия прави две коремни операции върху доброволци. Поляците са толкова дълбоко впечатлени, че през 1990-а му присъждат наградата “Виктор” за телевизионен водещ на годината.
У нас Кашпировски моментално стана хит.
Помня една съседка, Весето, изключително мила жена, домакиня и майка, филолог по образование - бе в потрес, чак говореше несвързано. Срещнахме се след първия или втория сеанс пред асансьора, придружаваше я дъщеря ѝ Дора.
-На вас подейства ли ви? - пита развълнувано Весето.
-Честно казано, ми се приспа - признах с известна доза печал.
-Ами то си беше късничко - отбеляза Дора.
-Да, но на мен ми подейства - гордо заяви майка ѝ.
Втренчих се невярващо, опитах се да отгатна чудодейно настъпилите подобрения, но тя не ме остави да гадая. Вдигна брадичката си и заопипва припряно гладката си шия.
-Ето, гледай, тук, да! Точно тук! Виждаш ли нещо?
Поклатих глава.
-А така. Ако си забелязала, напоследък нося фишу, защото точно на това място ми излезе преди 2 седмици огромна брадавица. Ама огромна ти казвам, колкото 20 стотинки. Ужасно пречеше, понякога и болеше. Кашпировски нали каза да насочим мислите си към мястото, което ни причинява дискомфорт? Аз само за брадавицата мислех, направо се слях с тая мисъл и по едно време изпаднах в транс, оставих енергията да ме превземе. Бе странно, като че ли ме прободе. На сутринта я нямаше. Ето, Дора е жив свидетел. Кажи, майче!
Дорето, сладко момиче на моята възраст (18-, най-много 19-годишна), дискретно присви очи със снизхождение, а на глас сърцато потвърди самовнушенията на скъпата си майка. Честитих и на двете им щастливото изцерение и оттогава внимавах да не произнасям пред Весето лоша дума за Кашпировски. Тя в него се кълнеше. В същата благодатна почва
пониква и семето на полтъргайста Кики
Репортаж по БНТ представя 11-годишната Даниела Мичева от Пловдив, която общува с невидимо същество, по всяка вероятност неспокоен дух. Комуникацията става чрез почуквания по мебелите, които зрителите имат привилегията да чуват ясно. Едно почукване е “не”, две е “да”, а когато са три, отговорът е между “да” и “не”.
Момичето споделя с Ванга (интересното е, че повечето странни истории рано или късно стигат до експертизата на петричката врачка), че полтъргайстът го тормози, събува му чорапите, щипе го, обръща маси. Но пък предрича с точност важни събития като посещението на папата и завръщането на Сакскобургготски. Постепенно Даниела се сприятелява с Кики. Почукващият дух е сензация, дразнеща въображението най-вече на младите хора.
“Върнахте ме назад в детските години - пише през 2013-а жена в bg-mama по повод на някаква друга тема за духове. - С приятелките ми викахме Кики с 6 флумастера, подредени на правоъгълник, чиито ъгли хващахме от двете страни. Задавахме въпроси и по начина, по който се мръднат флумастерите на дългата страна, разбирахме отговора. Единствено съм запомнила, че упорито отговаряше с “не” на въпроса дали Майкъл Джексън ще има концерт в България.”
За още по-успешното задоволяване на интереса към тайните и загадките през 90-те излиза вестник “Психо” - цветно издание, пълно с четива на границата между фактите и пожелателните заключения.
Попадна ми негов брой от 3 декември 1991 г. Най-отгоре се мъдри необичаен по своята аморфност цитат от Антон Павлович Чехов: “Това не може никога да бъде!”. Още по-загадъчно звучи текстът към илюстрация на първа страница, взета назаем вероятно от плакат на “Фауст”: “Едно от най-значимите открития на ХХ век е, че нашият ум може както да ни разболее, така и да ни излекува. Все повече хора разбират, че с промените в мисловния ни свят се променя и нашето тяло” (Хозе Силва).
Става дума, разбира се, за Хосе Силва, създателя на т.нар. Метод Силва за контрол на ума. При този пленителен анонс как да не разгърнеш “Психо” и да не изчетеш от кора до кора “Психотерапия на ежедневието: 108 будистки притчи”, “Ирисодиагностиката - дар от света Екатерина”, “Лунна съдба (гадание по Луната)”, “Ноосферата и аномалните явления”…
Въоръжени с тонове невероятни знания в тази бленда, българите през 90-те нямат причини да се съмняват в живите потвърждения на отвъдните сили, до които имат уникалния шанс лично да се доберат - екстрасенсите. Хората нямат и интернет, за да проверяват достоверността на твърденията в “Психо”, което също допринася за широкото отваряне на трето око.
С моя колежка от “24 часа” по онова време бяхме вдигнали диоптрите от четене и нададохме ухо за слух, според който
в столичния квартал “Хаджи Димитър” приемал могъщ екстрасенс
Силата му била точно в премахването на болести и несъвършенства, свързани със зрението. Обадихме се по телефона, строг женски глас ни записа час за следващия ден, макар да бяхме предупредени, че за чудодееца се чакало с месеци.
Първото, което ни изненада, е, че екстрасенсът приема в своя апартамент, дори не в гараж (тогава кварталните търговски обекти обичайно се помещаваха в гаражи). Оказа се най-обикновен олющен блок с тук-таме остъклени балкони, решетки на прозорците на първите етажи и неработещ асансьор. На площадката пред вратата бяха насядали възрастни хора, някои на самите стъпала, други върху паянтови столове. Най-много ни дожаля за един слабичък дядо с очила и памук, подпъхнат върху едното око, страшно клет изглеждаше. Другото изненадващо нещо бе, че почакахме само няколко минути преди да ни поканят вътре. Жената, която ни бе записала часа, едра лелка с яркочервена коса, нервно обясни, че часовете на другите чакащи били след нашия.
Влязохме. Поведе ни през коридор, частично задръстен от кашони, до кухнята. Там, седнал до застлана с протъркана мушама маса, седеше екстрасенсът и излъчваше тъга. Бе висок, мършав мъж със сива брада, плешив. Едното му око видимо не бе здраво, изглеждаше странно изцъклено, като че всеки миг ще изпадне. Странно, че не е могъл своя проблем да оправи, ама нали народът е казал “Вода гази, жаден ходи”.
Преживяването напомняше за посещението на Нео и Морфей при Оракула в първата “Матрица”, много сходна бедняшка соцреалност беше.
Не помня точно какво ни каза онзи човек, бе нещо в смисъл, че няма да ни върне зрението отведнъж, трябвало поне три месеца да го посещаваме редовно. Постави грапавите си ръце върху очите ми за няколко секунди, след което ме накара да погледна през прозореца. Посочи един трафопост долу и попита виждам ли какво пише на него. Естествено, че виждах, бяха четири огромни разкривени букви, които всеки българин, дори току-що прогледнал, би разпознал от раз: пишеше ЦСКА.
Още по телефона жената (впоследствие се оказа, че е съпругата му) ни бе предупредила да си носим диоптричните очила. Екстрасенсът ни накара да си ги слагаме и махаме, докато гледаме към трафопоста, за да се уверим, че виждаме една идея по-добре от преди. На нас толкова много ни се искаше да станем свидетели на чудо, че кимахме в захлас и повтаряхме: “Да, виждам идеално, че пише ЦСКА, преди нямаше да го видя ясно”.
Както и да е, платихме таксата, която също предварително ни бе съобщена, и си тръгнахме смутени, обзети от дилемата
дали не подценяваме чудотворните сили на този лечител,
или просто сме две много тъпи патици. Когато стигнахме до колата, моята другарка се плесна по челото, че си е забравила очилата в онази кухня.
Още щом приближихме отново входа, направо се вкаменихме - от вратата изскочи забързано същият слабичък дядо с памука на окото, дето го бяхме съжалили, че едва се крепи. Само че вече нямаше следа от памука, завъртя рязко и хукна, все едно с ключ го бяха навили.
Качихме се по стълбите, стигнахме площадката пред апартамента и там нямаше жива душа, паянтовите столове стояха празни сред саксии с унило мушкато. Позвънихме, червенокосата отвори почти веднага и направи адски кисела физиономия, като ни видя. Нареди да чакаме и тръшна вратата, а отвътре дочувахме някакви гласове, които сякаш се караха.
В крайна сметка ни върнаха очилата и си тръгнахме. За наша огромна изненада обаче долу във входа ни чакаше отново дядото беглец. Видимо притеснен, но превъзбуден и този път много словоохотлив.
-Тоя е пълен шмекер, да знаете, не се лъжете, не си давайте парите…
Оглеждаше се смешно на всички посоки като в пиеса по Ст. Л. Костов, сякаш сме на страшно скришно място и няма шанс някой да ни чуе. Разкри, че цялата сцена е нагласена от съпругата на “екстрасенса”. Била страшна проклетия, с което ние охотно се съгласихме. А той, горкият, бил гумаджия, но го съкратили, та затова оная измислила подъл план за печелене от баламурници като нас.
Уговорила възрастни съседи да се правят на пациенти, ако се налага да разтягат локуми и да се хвалят, че довчера били като къртици, а днес вече бродират.
След като заблудените си тръгвали, съпругата раздавала на статистите скромен дял от печалбата и те се разотивали. Напоследък обаче хонорарите ставали все по-ниски, червенокосата ги лъжела, че клиентите нямат пари. Затова много ни се радваше, че сме провалили сценария.
И всъщност чак сега установявам, описвайки тези безумни истории от началото на българския преход, че наистина сме преживели свръхестествени изпитания, за да възтържествуват свободата и демокрацията.
