Макар Москва да е способна да възпрепятства, да маневрира и да усложнява западната дипломация, тя не може да предостави решаваща военна, икономическа или дипломатическа подкрепа, която да промени коренно положението на Иран
След двудневно посещение в Оман и Пакистан в рамките на текущите преговори за отварянето на пролива Ормуз и прекратяването на войната в Иран, иранският външен министър Абас Аракчи отиде в Москва, за да се срещне с руския президент Владимир Путин. Според Иракчи целта на посещението е била да се проведат консултации с „руските приятели" относно събитията по време на войната и текущата ситуация. Явно Техеран е искал да съгласува с Русия позицията си за поствоенните договорености с Израел и САЩ и преначертаването на регионалните баланси. Изглежда Техеран търси политическа подкрепа, а не посредници, които само предават послания във вече затъналите преговори.
САЩ налагат жестока блокада в протока Ормуз срещу товарните кораби, пътуващи към и от иранските пристанища - тежък удар за иранската икономика, която разчита предимно на петрола, затова посещението на Аракчи в Москва е част от интензивните дипломатически усилия на Техеран да се постигне край на войната и да се възстанови забавеният процес на преговори с американците. Според изследователя от Германския институт за международни отношения и сигурност Хамид Реза Азизи, посещението на Аракчи в Русия е част от по-широки ирански усилия за придаване на регионален и международен характер на евентуално уреждане на конфликта, като Техеран поддържа контакти с няколко страни, всяка от които е в състояние да се занимава с конкретен аспект на конфликта.
Русия няма да бъде посредник, чиято роля се ограничава до предаване на съобщения до Вашингтон, каквито са Пакистан и Оман, а ще бъде подкрепа за иранците по време на преговорите, тъй като двете страни са свързани с нарастващо стратегическо партньорство и, докато се сблъскват със строги западни санкции, през последните години са укрепили политическите, икономическите и отбранителните си отношения. Очаква се тази среща да допринесе за уеднаквяване на позициите им по отношение на регионалната сигурност и дипломацията на войната. Според Иранската студентска информационна агенция (ИСНА), иранският посланик в Русия Казем Джалали е заявил, че „посещението е имала за цел консултации с руските власти относно последните новини от преговорите, примирието и съпътстващите събития".
Срещата между Путин и Аракчи може да изиграе важна роля в оформянето на следващия етап от военната дипломация и усилията за мир между САЩ и Иран. Москва често е предоставяла дипломатическа подкрепа на Техеран, разширявала е военно-техническото сътрудничество и е задълбочавала икономическата координация между двете системи, които са обект на строги международни санкции. Двете страни са обвързани с договор за всеобхватно стратегическо партньорство, който влезе в сила на 2 октомври 2025 г. Наблюдатели в Москва го определиха като централен елемент в отношенията между двете страни, които са подложени на международен натиск и следователно се нуждаят от единен фронт срещу западната, или по-скоро американската, политика.
Изследователят по ирански въпроси Фарис ал-Наасан смята, че Москва е уведомила Техеран, че войната ще избухне във втори кръг на определена дата. Но Русия не работи по толкова директен начин по въпроси от такъв мащаб. По-вероятно е тя да е предала оценка, че настоящото затишие не носи елементи на истинска стабилност и че Израел може би го разглежда като период за прегрупиране на силите си преди подновяване на боевете.
В този контекст се появиха спекулации, че съобщението може да е съдържало предупреждение за използването на нетрадиционни средства срещу Иран или дори сценарии, свързани с оръжия с широко разрушително действие. Няма документирани доказателства, които да потвърждават наличието на руско предупреждение в такава форма, но обсъждането на подобни хипотези в някои международни доклади отразява преминаването на дискусията от нивото на управление на конфликта към нивото на обмисляне на нарушаването на неговите правила. Самата тази промяна не може да бъде пренебрегната, тъй като означава, че границите, които определят конфликта, вече не са толкова утвърдени, колкото бяха.
Въпросът с урана
Ролята на Русия е особено вероятна по отношение на ядрения въпрос, и по-конкретно по отношение на запасите на Иран от високообогатен уран. През изминалата година Русия предложи да посредничи в ядрените преговори по пряка молба на Тръмп, който настоява Техеран да не обогатява уран и да сътрудничи на Вашингтон за премахването на това, което той описа като „ядрен прах" в рамките на всяко споразумение, но Иран не изглежда готов да прехвърли тези материали в САЩ. От време на време се чуват слухове за алтернативни споразумения чрез трети страни като Пакистан. В коментар за американския Newsweek Азизи казва, че подобен механизъм е съществувал в рамките на споразумението от 2015 г., известно като „Общ план за действие", като обогатеният уран беше прехвърлен в Русия в замяна на доставка на ядрено гориво за граждански цели за Иран. Москва многократно е изразила готовност да поеме подобна роля отново, което придава особено значение на посещението на Аракчи там.
Изчислена руска опция
Въпреки това отношенията между Москва и Техеран остават съюз на интереси, а не съюз за отбрана, тъй като Кремъл се стреми към деликатен баланс между подкрепата за Иран и избягването на провокации към Вашингтон от избухването на войната на 28 февруари миналата година. Директорът на „Програмите за Европа, Русия и Евразия" в „Чатъм Хаус" в Лондон, Грегор Рос смята, че руската подкрепа за иранците остава умишлено ограничена, без никакви взаимни отбранителни ангажименти, което позволява на Русия да избегне пряко военно участие в конфликта между Иран и Израел от една страна и САЩ от друга. Той добавя, че "това не е колебание, а изчислена стратегия, тъй като Иран представлява за Русия партньор, който обърква западната стратегия и укрепва ос, противостояща на санкциите, но Москва не е готова да поеме открити рискове от името на Иран, и затова целта на президента Путин е да остане достатъчно близо, за да повлияе на хода на войната, и достатъчно далеч, за да запази свободата си на действие".
Тук възниква въпросът какво всъщност може да предложи Москва на Техеран. Ясно е, че не става дума за пряка намеса, тъй като Русия не е в положение, което да ѝ позволява да започне ново противостояние, но тя може според повечето наблюдатели , да предостави на Иран допълнителни средства, с които да му помогне да издържи по-дълго, сред които:
1. Информация и ранно предупреждение – елемент, който може да промени баланса на силите в критични моменти.
2. Техническа подкрепа, свързана с подобряване на отбранителната способност и управлението на сложни заплахи.
3. Политическо прикритие, т.е. предотвратяване на превръщането на всяко ескалиране в международен консенсус, който позволява разширяване на натиска до граници, заплашващи самата структура на иранския режим.
А какво ще кажем за руските интереси?
По думите на Ал-Наасан " Русия винаги действа според баланса на интересите си, а не според логиката на безвъзмездната защита. Тя има интерес Иран да не бъде съборен, но няма интерес той да се превърне в сила, независима от нуждата си от Москва. Затова това, което предлага, остава ограничено до рамките, които обслужват този баланс, и нищо повече".
С ескалирането на ударите между Израел и Иран Москва изрази публично осъждане и разшири дипломатическите си контакти с Техеран; вероятно се осъществяват и непублични форми на подкрепа, включващи обмен на разузнавателна информация, но не са разположени допълнителни руски войски и не са активирани системи за противовъздушна отбрана в полза на Иран, не бяха регистрирани никакви преки опити за противодействие на израелските или американските операции. В същото време Русия поддържаше канали за координация с Израел, а ограниченото й присъствие в Сирия осигуряваше защита на интересите й от последиците на конфликта. Резултатът беше политическо приобщаване без оперативно разкриване, достатъчно, за да повлияе на Техеран, без Русия да се превръща в страна в конфликта.
Докато Иран търси руско дипломатическо прикритие и символична подкрепа от велика сила, наблюдатели посочват, че Русия не е в позиция, която ѝ позволява да спаси Иран стратегически. Макар Москва да е способна да възпрепятства, да маневрира и да усложнява западната дипломация, тя не може да предостави решаваща военна, икономическа или дипломатическа подкрепа, която да промени коренно положението на Иран. В тази връзка наблюдатели посочват неспособността на Русия да спаси други съюзници като венецуелския президент Николас Мадуро, който беше арестуван от САЩ в президентския дворец, а на негово място беше назначено алтернативно правителство. Съуправителният директор на „Института по геополитика и бизнес към Факултета по бизнес администрация" (ESSEC) Ориан Колсън, руската дипломация по отношение на Иран е „по-скоро прекалено опортюнистична, отколкото надежден съюзник".
Бъдещото развитие на войната
Ако конфликтът се възобнови, това не означава непременно, че ще придобие формата, с която го познаваме от предишните етапи. Една от възможностите е да станем свидетели на възобновяване на ограничено противопоставяне, което може да бъде овладяно в определени граници. Друга възможност е ударите да се преместят към стратегическата инфраструктура, включително енергетиката и жизненоважните коридори, като по този начин обхватът на сблъсъка се разшири в регионален мащаб. Най-опасната възможност обаче е падането на правилата за сдържане и влизането на региона в открит конфликт, в който се променят както инструментите, така и целите.
При този последен вариант вече не става въпрос само за взаимни удари, а за тестване на способността на всяка от страните да издържи ескалацията. Може да бъдат използвани средства, които досега не са били на дневен ред – от мащабни операции за парализиране на жизненоважни инфраструктури до средства за натиск, чиито последици е трудно да бъдат овладени. Именно тук се крие опасността от разговорите за следващия етап, защото опасенията не се отнасят само до възможността за война, а до нейния бъдещ облик, който може да бъде коренно различен.
Дилемата според анализатора Наасан е, че „всяка страна разглежда настоящия момент от различна гледна точка. Израел може да го разглежда като възможност за подготовка. Иран я вижда като пространство за препозициониране. Вашингтон я използва, за да тества границите на натиска. А Русия я вижда като време, което трябва да се инвестира, преди да се разкрие пътят. Когато тези интерпретации се множат, настоящият етап сам по себе си става част от напрежението, а не нещо отделено от него.
В крайна сметка, руското послание може да не е предупреждение за предстояща война, но изглежда по-скоро като сигнал, че обстановката около конфликта се е променила и че управлението на следващия етап изисква различни инструменти. Това е, което придава на действията на Техеран, както към Москва, така и към Исламабад, значение, което надхвърля дипломацията и се доближава до управление на риск, за който се подготвяме, преди той да настъпи.
Началникът на Генералния щаб на Пакистан, генерал Асим Мунир, известен с близките си връзки с президента Тръмп, реши да се включи лично в посредничеството между двете страни и в този контекст замина за Техеран, където в продължение на три дни проведе задълбочени преговори с различни ирански представители, но се върна в Исламабад с празни ръце, Агенция „Асас Медия" цитира достоверни източници, че Асим Мунир се е сблъскал в Техеран с радикални и твърди кръгове и други с прагматични позиции , но не е успял да постигне нищо, защото там се сблъскват противоположни намерения. Генералите от Гвардията искат да обявят победа върху трупа на собствената си страна, докато Тръмп и екипът му искат победа чрез пълна капитулация на Иран
Пътят напред ще се определи през следващия период в зависимост от един-единствен въпрос: ще се използва ли наличното време за изработване на политическо решение или ще се разглежда като отсрочка преди по-голям сблъсък?
Ако надделее вторият вариант, регионът може да се изправи не само пред нов кръг от непредвидими процеси, но и пред историческо изпитание, което ще прекрои картите на силите и границите на възпиращия ефект.
Тук се крие същността на въпроса, и то не защото войната е сигурна, а защото всички действат на базата на това, че вероятността за нея съществува, а само това е достатъчно, за да превърне самата вероятност във фактор, подтикващ към ескалация.
