Имало много ранени, когато лентата се запалила в Модерен театър в Бяла по време на филма "Крачун и Малчо"
За начало на българското кино се смята появата на филма “Българан е галант” (1915) на Васил Гендов. Той е около 5 минути, но в резултат на бомбардировките над София оригиналното копие е унищожено и са останали кадри от няколко секунди.
Сюжетът е актуален и днес. Млад господин среща на улицата красива жена, започва да я ухажва, тя пък, вместо да се сопне, се прави, че го харесва, води го на пазара, купува си на воля, после в луксозен ресторант и накрая открива, че си е забравила портмонето и той плаща. Участват 6-има души. В главните роли са артистите от Народния театър Васил Гендов и Мара Липина. Тя си е Мара Нонинска, по съпруг Миятева. Бивша учителка, изгонена заради социалистически идеи, станала актриса и приела псевдоним.
Васил Гендов като режисьор и актьор в продължение на повече от 20 години ще е в основата на също толкова филми.
През 1922 г. той прави и “Бай Ганьо”. Премиерата е в “Модерен театър”. Днес мнозина приемат името му буквално, но там всяка вечер се играят пиеси с гастролиращи актьори и се прожектират филми. Първата българска кинокомедия е “сърдечно аплодирана и посрещната с обяснимо въодушевление”, пише пресата от онова време. Следва и опит за наивна критика: “Възторжената публика наблюдаваше първите нерешителни усилия на създателите на новия отрасъл в областта на театъра – проекционното платно, и останала доволна от постигнатия относителен успех, изпрати с бурни ръкоплескания комедията, която е предшественик на много по-ценни творения в това направление”.
Както днес, тъй и тогава всичко в първите български филми си върви по холивудски маниер – сценарий, реализация, похвати, игра. Дори и списание “Наше кино”, което е забелязало това, вече през 20-те години на миналия век не пропуска да отбележи: “Холивуд се развива и благодарение на клюките”. Опитът на “Модерен театър” показва, че интересът към всеки нов чуждестранен филм е огромен и кинотеатрите никнат един след друг – само в София за десетина година са петнадесет.
След “Българан е галант” държавата се загрижва да внесе ред в разпространението на филми. През 1915 г. по идея на Министерството на просвещението е приет първият правилник за контрола и разпространението на кинематографически филми в царството.
В края на 1927 г., само няколко месеца след премиерата му в САЩ,
в София се прожектира
и първият звуков филм -
“Певецът на джаз”
на “Уорнър брадърс”
Той предизвиква истински фурор, а столичните кинотеатри се оказват тесни. Скоро след това собствениците на частния “Модерен театър” по подобие на “Уорнър брадърс” създават акционерното дружество “Темпо филм”. То си поставя твърде амбициозната за времето си задача ни повече, ни по-малко от създаване на звукови български игрални филми в наложения вече формат от 90 минути. Те са изпуснали от вниманието си факта, че “Певецът на джаз” струва 422 000 долара, което е огромна сума за времето си.
На първо време се спират на “Под игото” по романа на Иван Вазов и “Земя” на Елин Пелин. Тогава не става, но и двата филма са реализирани близо 25 години по-късно.
Разумът надделява и се заговорва за помощ от държавата за българското игрално кино. С документалното нещата са потръгнали – правят се филми за исторически и красиви места от България, които се радват на добър успех – българинът все още не пътува масово. В “Модерен театър” през зимата на 1930 г. има премиера на “По родните планини и полета”.
В “Одеон” по същото време представят “България в картини”. И двата филма са създадени с творческата и финансовата помощ на Дома на изкуствата и печата. Критиката обаче отбелязва, че “По родните планини и полета” представял България “в природно, битово и етнографическо отношение, а задачата на ръководителя Райко Алексиев да даде една съвкупност от картини на нашата страна, съчетани с идеята на най-характерното у нас, е задоволително постигната”.
После се отбелязва, че г-н Алексиев за първи път работи в “киноснимачното дело” и трябва да го поздравят за постигнатите успехи, “обективът е заграбвал отшироко и до насита е задоволявал своя взор”. Така художникът, карикатурист и фейлетонист Райко Алексиев, който с гордост носи псевдонима си Фра Дяволо, дебютира и в киното.
И на двата филма им личи, че са кроени под една шапка. Представят едно и също – снимки от черноморския ни бряг, беритба на рози, отглеждане на тютюн, панорами от Балкана и Искърското дефиле, сцени от народния живот и обичаи – сватба, жътва, вършитба. В “По планини и полета” режисьорът облякъл артиста Кашеров като младоженец. Това трябва да са първите наши напъни за мокументъри – фалшиво документално кино.
Пак по това време се появява и самодейното кино. Група ентусиасти от Видин решили, че могат да пишат сценарии и да снимат филми. Използвали апарат “Папе-Баби” и открили, че с него могат да си позволят лукса да снимат цели драми или комедии и да ги гледат на екран от 1 кв. м.
Най-напред сметнали разходите и установили, че да се снима една комедия в шест части с осем действащи лица, било на същата цена, на която тия осем души ще си стъкнат един гуляй.
Очевидно предпочели културното забавление на киното пред кръчмарското изпълнение. Първата им работа била да снимат “Огърлицата на графинята” – детективска история в шест части. Естествено, че филмът бил ням. Надписите пишели с туш на ръка на бяла хартия с размери 15/20 см.
Артистите играели
без хонорар,
защото режисьорът ги убеждавал кратко и ясно: “Господа, знаете, че в неделя няма какво да правим и скучаем. Тъй като съм притежател на апарата “Папе-Баби”, то можем да изиграем един сензационен и сърцераздирателен филм. Сега такива филми са на мода”. И артистите се съгласявали. По-трудно било с актрисите, но пък от тях не трябвало кой знае колко, а само две – една за ролята на графинята, а другата за машинописка на детективското бюро.
Правят се и първите опити да се уредят училищните кина. Още тогава се изтъква, че идеята за такова кино отдавна била узряла във “всички цивилизовани страни”. Министерството на народното просвещение също положило усилия за създаването на такива кина в София, Пловдив, Варна и други големи градове, купило прожекционни апарати и направило лаборатории. Веднага обаче лъснала и основната грешка – училищният кинематограф още със създаването си се отклонил от основната задача да служи за просвета и възпитание, а се отдал на по-лекото – да доставя забава на учениците, сиреч училищното кино още от първите си стъпки забравило да възпитава и обучава, макар замисълът му да бил да помага на учителя да илюстрира уроците си.
Министерството отпуска и два милиона лева за покупка и разходи по два пътуващи кинематографа. Но повече от година били неизползвани, защото човекът, който отговарял за тях, бил уволнен, а на негово място не назначили друг.
По това се оказало, че киното може и да е животозастрашаващо. При прожекция в салона в Бяла, Русенско, който също се казвал “Модерен театър”, в резултат на силно триене целулоидната лента се запалила. Прожектирал се филмът “Крачун и Малчо”, на каквито побългарено се оприличавали героите в една американска филмова поредица. В третата част огънят обхванал дървената прожекционна кабина и се разпространил към салона. Това предизвикало паника, зрителите се втурнали към единствения изход, който скоро задръстили, а пламъците и непоносимата миризма ги принудили да изпочупят прозорците и да скачат от тях. Имало контузени и ранени. Това не ще да е бил единичен случай, защото скоро след това
с безопасността на кината
се занимавала нарочно
създадена комисия
към Министерството на просвещението. Тя нарежда местата в софийския “Модерен театър” да се намалят от 960 на 660, в “Хемус” – от 460 на 320, в “Македония” – от 529 на 210, в “Пачев” - от 800 на 500, в “Одеон” – от 828 на 535, и така нататък. Това обаче не спира зрителите и те продължават неистово да ходят на кино. В наредбата е казано: “Всички изходи да имат цветни ламби със самостоятелен ток. Осветлението да се загасява постепенно, за да не се вреди на зрението. В коридорите и салоните да няма никакви прагове, които биха затруднили излизането на зрителите”.
Сред концепциите за киното, неговото разпространение и полезността му за учениците, а и след провала на първия опит на “Темпо филм” все повече се налага идеята да се създаде първият 90-минутен игрален исторически български филм.
Писателката Анна Каменова, съпруга на политика, юрист и министър в две правителства Петко Стайнов, повдига този въпрос в “Свободна реч”. Кинооптимизмът ѝ е предизвикан от един френски исторически филм, който съвсем не я очаровал, но тя предлага да се направи филм за цар Симеон Велики. Ето какво пише Каменова: “Нали вече си имаме български национален филм. Не би ли могло с него да се възпроизведе нещо хубаво от миналото на нашия народ?
Колко по-близък би бил за нас Симеон и неговият “Златен век”, отколкото френският крал.
Ето, след година ще се чества 1000-годишнината от смъртта на Симеона. Не би ли било подходящо за този ден да се изработи един филм за Симеона, славата на когото да се наложи във въображението на цялата страна?” Сериал по поръчка на Българската национална телевизия, а не игрален филм за него беше създаден след половин век.
Да се реализира предложението на Каменова, в онова време не се оказва толкова лесно. Дотогава у нас няма нито едно сериозно предприятие, което да може да създаде постановъчен български филм, а и няма екип, който да го направи. Става обсъждане в Дома на печата и изкуствата. Райко Алексиев предлага да се работи постепенно с документални филми, докато се закрепи филмовото производство, защото в България
няма база, която да
произведе игрален филм
И препоръчва да се правят битови или природни филми. Мнозина обаче му опонират, че трябва да се пристъпи веднага към създаване на художествен филм, бил той битов или исторически. И дават мнението, че само този може да бъде “българският народен филм”, който би могъл да разчита на успех не само у нас, но и в чужбина. Всички обаче са единодушни, че е твърде рисковано да се пристъпи към създаването на филм за Симеон. Така и тази идея е изоставена. Въпреки всичко в следващите няколко години се създават няколко игрални филма. Днес се оценява, че единственият по-стойностен сред тях е “Бунтът на робите” (1933), първият звуков игрален филм. Режисира го Васил Гендов, който играе и главната роля на Левски. Заради някои сцени обаче, предизвикали гнева на Турция, той е цензуриран.
За да снима, Александър Вазов
трябва да продаде 3 апартамента
Синът на ген. Георги Вазов е определен за режисьор на “Под игото” и се хвърля с голям ентусиазъм да го снима през 1937 г. Предната година племенникът на Иван Вазов е направил филма “Грамада” по поемата на чичо си с масовки от около 3000 души, които се снимат доброволно, опиянени от идеята да участват във филм.
За “Под игото” обаче скоро нещата опират до доста пари. Александър Вазов споделя пред приятели, че няма откъде да ги намери дори да продаде всичкото си движимо и недвижимо имущество, най-много да си осигурял половината бюджет. В тази сметка той включва три апартамента на семейството в наскоро построената кооперация на ул. “Г. С. Раковски” и се отказва. После прави “Настрадин ходжа и Хитър Петър” през 1939 г. Последният филм, в който участва, но като актьор е “Гневно пътуване”.
Той е основател на първия Съюз на кинодейците през 1934 г. и на първото киностудио в България.
И със “Земя” нещата се развиват по сходен начин, макар бюджетът да е по-малък. Снимките под ръководството на Петър Стойчев, бивш директор на Народния театър, са завършени за година, но филмът не вижда бял свят поради изчерпване на бюджета.
И “Под игото”, и “Земя” са снимани отново след повече от две десетилетия. Режисьор на “Под игото”, чиято премиера е през 1952 г., е Дако Даковски, а на “Земя” (1957) - Захари Жандов. Сценарият е на позабравения днес поет Веселин Ханчев.
Забраняват се ленти, които
могат да внесат поквара
Първият закон за киното у нас предвижда създаване на читалищни, училищни, военни и подвижни кинематографии.
Струва си да цитираме три члена от него – къде актуални, къде предизвикващи насмешка днес.
Чл. 4. Забранено е да се прожектират филми и диапозитиви с неприлични сцени, текстове и списания, които могат да внесат поквара между населението, да накърняват религиозното му чувство, да го тласкат към извършване на престъпления или са насочени против държавния строй и обществения ред в страната.
Чл. 6. Притежателите на частни кинотеатри са длъжни да включват по един филм, дълъг около 200 м, с научен, културно-просветен, исторически или литературно-възпитателен характер в програмите на всички публични кинопредставления.
Чл. 7. Филми, които се произвеждат в България или в чужбина с български артисти и със сюжети от българския живот и земя, и които са с научно-културно-просветно, историческо и литературно-възпитателно съдържание, по решение на комисията за кинематографиите при Министерството на народното посвещение се освобождават от вносно и износно мито, а представленията от същите - от акциз и други общински и държавни берии.
