Хората на Врангел се замесват в политическите борби у нас
През 1921 г. Стамболийски е установил, както е убеден, окончателно властта и е наложил “оранжева” диктатура. Три години преди това е подписал Ньойския договор, според който България губи територии, промишленост и армия, трябва да плаща репарации и се контролира от силите на Антантата - Съглашението. Почти по същото време Ленин е сложил край на Гражданската война и окончателно е установил в Русия “болшевишка” диктатура. Малко преди Стамболийски в Ньой и той е подписал Брест-Литовския мирен договор, според който Русия губи големи територии в полза на Германия. За разлика от българското Антантата не признава болшевишкото правителство.
През ноември 1920 г. Червената армия на Фрунзе със 190 000 души обсажда Крим, който се защитава от 50 хиляди Врангелови войски. След тежки боеве на 12 ноември червеноармейците пробиват защитата и навлизат в Крим, като започват масови улични кланета. Загинали са около 120 000 души (по официални съветски данни - 58 000). Бялата армия е разбита.
Победените формирования на генерал Врангел напускат Русия през Крим
и са дислоцирани на военен лагер в Турция - при Галиполи, напълно организирана, дисциплинирана и въоръжена армия. Някои се отправят към Тунис, а оттам – в Париж. Врангел се обръща към правителствата на Югославия и България с молба да настанят победените войски на своя територия.
Югославия веднага приема. Стамболийски, който търси сближение със западната ни съседка и в известни отношения е под нейно влияние, първоначално се колебае. Прави си сметка, че това може да е от полза срещу опонентите му, които са прогермански настроени (Германия подкрепя Ленин и следователно белогвардейците са срещу нея). По това време се употребява терминът “белогвардейци”, по-късно заменен от “руски бежанци”. В същото време обаче силният техен монархически уклон не му е по сърце. Все пак решава да ги приеме. Какво ли ще последва?
В началото на януари 1920 г. от Истанбул с парахода “Витяз” през деня пристигат във Варна първите 1500 руски бежанци, а вечерта - още 350. След няколко дни и в Бургас с парахода “Петър Велики” слизат 150 души. Болните и ранените са настанени в санитарни пунктове в София, Варна, Нова Загора, Шипка, Созопол и Поморие.
За няколко месеца в България идват 24 000 белогвардейци
от бившата Доброволческа армия, от емблематичните Корниловски и Дроздовски полкове и от казачествата, обединени от Врангел в Руска армия (за разлика от Съветската армия, чието официално наименование е “Работническо-селска червена армия”). Заедно с тях с корабите от Истанбул пристигат много висши аристократи, учени, лекари, интелектуалци, както и няколко хиляди казаци. Някои от тях временно, после поемат към Париж.
Емигрантите са въдворени в различни части на страната - Бургаско (казаци), Севлиево (Дроздовци), Перник (Корниловци), Видин-Белоградчик, София и др. Емигрантите, както ни подобава, са посрещнати с разбиране и симпатия. Голяма част от тях са настанени в казарми. Българската православна църква провежда мощна кампания по устройването и хуманитарното им подпомагане. Техните колеги български офицери, които в огромната си част, са и антикомунистически настроени, зачитат честта на пагона и ги приемат в офицерските събрания, макар през 1916 г. да са воювали едни срещу други в Добруджа, висшите аристократи намират прием в обществения елит, а духовенството - в много български църкви.
На първо време и двете страни изпълняват договореностите -
белогвардейците се държат мирно, а правителството не им създава спънки,
макар да знае, че не спазват кой знае колко българските закони, защото си имат свои организации, съд и военни училища. Имат дори и два военни корпуса. Единият е Първи армейски под командването на ген. Кутелов в Търново, а другият е Донско-кубански с командир ген. Абрамов в Стара Загора. Мнозина белогвардейци започват работа у нас. Няколко души са назначени за професори в Софийския университет, други стават лекари в болниците. Създават и няколко производствени емигрантски предприятия. Първото по-голямо от тях е заводът за водка на Пьотър Смирнов-син. То е на улица “Регентска”, днес в центъра на София, и първите бутилки с прословутата и до днес водка “Смирноф” излизат от конвейера през декември 1921 г. Наследникът на известната руска фамилия оборудва завода си по подобие на този в Москва.
Единствените, които са твърдо срещу белоемигрантите са българските комунисти.
Те започват масирана кампания на натиск и тормоз, за “прогонване на враговете на Съветската революция”.
По това време се засилва и кампанията на наскоро създаденото Общество на народите и Международния Червен кръст държавите да оказват помощ на белогвардейските емигранти и да приемат все повече от тях в страните си. Правителството отказва да приеме допълнителен брой и да им даде земя, каквото е изискването, която да обработват, за да се издържат. Предлогът е тежката икономическа криза в страната. Истинската причина обаче е, че броят им вече е надхвърлил 24 хил. – повече от армията, която ни е “отпуснал” Ньойският договор.
Управляващите земеделци решават да сложат край на “самоуправството на врангелистите”, което доскоро не им е правило впечатление.
Обсъждат армията им да бъде разформирована,
войниците и офицерите да се лишат от правото да носят оръжие, а да започнат да работят във фабрики и заводи, за да се издържат или да се завърнат в родината си. Руските лекари пишат молба да им се разреши частна практика, но правителството отказва и остава в сила правилото да работят само в държавните и общински болници.
По същото време БЗНС прави правописна реформа, срещу която се обявяват професорите в академията и университета. Сред тях са и емигранти. Наред с другите санкции срещу тях са спрени и заплатите на руските белогвардейски професори. Опозицията, водачите на която Стамболийски е пратил в Шуменския затвор и ги грози съд за националната катастрофа, само това и чака. Тя решава да използва белогвардейците, за да направи преврат.
Конституционният блок влиза в преговори с Врангеловите генерали за общи действия срещу правителството на БЗНС.
През април 1922 г. във вестниците се появяват съобщения за преврат. Комунистите, които с БЗНС по това време са най-влиятелните партии в парламента, но и имат доста различия и противоречия за управлението на страната, научават за подготвяния заговор и го правят достояние чрез страниците на своя “Работнически вестник”.
“Земеделско знаме” пък във всеки брой пише нови и нови подробности за заговора. Публикувано е писмо на ген. Врангел, който е в Югославия, до началника на контраразузнаването на неговата армия полк. Пьотър Самохвалов. В него той обяснява как ще се завземе властта в София. В началото на април Врангел дава заповед на неговите полкове да действат. Това достига и до правителството. Въпросът се обсъжда и в Народното събрание и опозиционният депутат демократ Цаню Бръшлянов заявява от трибуната, като цитира печата: “Военна окупация на цяла България! Окупация на Кюстендилски окръг от сърбите. Държавният преврат в Бългaрия! Най-новите разкрития и пълният план за военните действия в България са налице! Всичко това ще се изнесе на публично събрание в читалищния салон в петък вечерта (има предвид в Кюстендил – б.а.).
На 5 май 1922 г. Стамболийски вече официално от името на правителството обявява, че е
разкрит заговор за свалянето му и на 11 май издава заповед
за разоръжаване на всички белогвардейци, арест на по-видните от тях и прогонването им от страната. Над 150 висши офицери белогвардейци са експулсирани от България, сред които и трима генерали.
Цитира се и следствието, което казва, че след обиск са разкрити документи, уличаващи белогвардейските части в България в действия против властите. Доказано е и участие на български офицери и политици, които след три месеца ще се обединят в Конституционен блок, а по-късно и в Демократически сговор. До края на годината са закрити всички белогвардейски военни формирования. Оръжието им е предадено на войските на Антантата.
Главна роля за разкриване на заговора има Христо Боев, който е шеф на руското разузнаване у нас от 1921 г., макар да е студент в университета. По-късно той ще е създателят на Първо главно управление на ДС.
Той организира група, която работи сред белогвардейците. Негов помощник е братът на поета Христо Смирненски Тома. Сред членовете ѝ са още и Христо Ботев, син на генерал Кирил Ботев и племенник на поета, и Радослав Габровски, който е привлечен от Тома Измирлиев. Там дори е и сервитьорът Иван Ганчев, който работи в ресторант на ул. “Граф Игнатиев”, в който се събират белогвардейските офицери, и донася за техните разговори. Скоро заговорът е разкрит, а Христо Боев и Тома Измирлиев уведомяват Александър Стамболийски.
С действията си срещу монархията и офицерите Стамболийски бързо губи всякакво доверие у офицерите.
Скоро усеща, че губи влияние над ситуацията и е уплашен не само от опозицията, а и от тая голяма чужда армия - при това и въоръжена, в България. Той вече е получил няколко ноти от съветския комисар по външните работи Георгий Чичерин, че е опасно да държи такава армия в България. Стамболийски се вслушва в съветите му.
И Фритьоф Нансен брани интересите им
Норвежкият полярен изследовател и океанограф е и един от най-големите хуманисти на миналия век. След Октомврийската революция той като поддръжник на Обществото на народите и председател на неговия Комисариат за бежанците създава т. нар. Нансенов паспорт. С него хора, прокудени от войни и по политически причини от родините си, могат да пътуват свободно по света и да се заселват където намерят за добре.
Още от януари 1921 г. за издръжката на белогвардейците у нас пари превежда Съветът на руските посланици в Париж. Той е определил сумата от 11 милиона лева, които са преведени на българското правителство. Скоро обаче издръжката на руските бежанци се поема от Обществото на народите. Тук вече на преден план излиза Фритьоф Нансен.
На 5 януари 1921 г. той пише писмо до министър-председателя Александър Стамболийски. В него предупреждава, че "интересите и положението на различните групи руски бежанци вече са различни" и напомня за опасност те да не бъдат удовлетворени. Парите за издръжката намаляват. Предстои конференцията в Генуа, чиято цел е да преразгледа някои от клаузите на Ньойския договор. В нея ще участват 40 страни.
Най-важният въпрос е Източният - спорът между Турция и Гърция за Западна Тракия и мирният договор между тях, както и претенциите им заедно с Румъния и Сърбия към България. Малко преди това Ал. Стамболийски предприема и прочутата си Стодневна обиколка из европейските столици, за да търси подкрепа от големите държави. За проблемите на белогвардейците там не става дума. Това дава надежда на земеделския лидер да ги реши радикално.
"Закоравели чекисти" ги агитират да се върнат обратно в родината
Москва започва пропагандна акция сред белогвардейците. Постоянният представител на България в Обществото на народите Коста Тодоров е посетен в Лозана от двама мъже - французин и руснак. Те молят правителството на Стамболийски да допусне делегация на Съветския червен кръст в България, за да се помогне на желаещите белоемигранти да се върнат в Русия. Коста Тодоров докладва искането на премиера Стамболийски, който се съгласява. Скоро се разбира, че делегацията на Червения кръст се е оказала прикритие на ЧК и Комисариата по външните работи.
Коста Тодоров си спомня: “Срещнах в тази съветска делегация хора, които носеха всичките белези на закоравели чекисти... всичките пътуваха под чуждо име. Бях често с тях, но когато питах за нечие име, отговорът беше: “Е, да кажем - Максим”. Чекистите червенокръстци заедно с БКП създават Съюз за връщане в родината. Около 4000 белогвардейци, които получават амнистия, са изпратени през Истанбул обратно в Русия. Сред тях не е белогвардейският генерал Покровски. Той живее във Варна и планира да организира въоръжени групи от белогвардейци за антиболшевишка пропаганда и диверсии. На 3 ноември 1922 г. членове на неговата организация в София убиват казашкия предводител Александър Агеев, който работи за съветското правителство и агитира казаците емигранти да се завърнат в Съветска Русия. Българската полиция влиза в дирите на Покровски, който се укрива в Кюстендил. При опит да бъде арестуван генералът оказва въоръжена съпротива, прободен е с щик и умира в кюстендилската болница. Борбата между “бели” и “червени” се е пренесла и в България.
