Княз Дондуков се отказва от идеята си Търново да е главен град и предлага той да е само исторически
На 22 март 1879 г. Учредителното събрание в Търново се занимава с въпросите кои да бъдат границите на държавата, цивилната листа за издържане на княза и неговото постоянно пребиваване. В дневния ред влиза и коя да бъде столицата на България. Търновци много се надявали това да е техният град, пловдивчани също имали своите основания, защото пък там Временното руско управление заседава на няколко пъти и издава първите наредби за устройство на възстановената ни държава. Още след освобождаването на София в нея се е установил Марин Дринов като пръв помощник на руснаците и той ратува този град да е столица.
Самото обсъждане и гласуване е доста кратко. След избора на София разочарованите търновци хвърлили вината на Петко Славейков. Той пък, по това време 51-годишен, но според тях стар и уморен, обичал да си подремва по време на заседанията. Според историята, достигнала до наши дни, народният трибун, преди да се унесе, поръчал на депутата до него да го разбуди по време на гласуването, та да даде гласа си за Търново. Минал вотът за старопрестолнината, дошъл ред на София и съседът му сръчкал дядо Славейков да вдигне ръка. Той пък, полусънен, не попитал за кой град, като си мислел, че е за Търново. При броенето на гласовете се оказало, че София става новата столица само с едни глас пред старата и това бил… гласът на Славейков. Всичко това освен шеговито, звучи и доста убедително, но… не е истина.
София става столица благодарение на проф. Марин Дринов.
Той през юни 1877 г. току-що се е оженил за дворянката Маргарита Ивановна, но когато започва Руско-турската война, напуска брачното ложе и тръгва с руските войски. Като човек, дълго време живял в Русия, а и възпитаник на Московския университет, той се познава твърде добре с началника на Временното руско управление в България княз Владимир Черкаски и губернатора на София Пьотър Алабин. Двамата убеждават професора да премине на служба в управлението и да организира новата българска държавна власт. Назначават го като отговорник за просветата в българските градове и села. След като руснаците освобождават Търново, те оставят част от цивилния си щаб в града, но в него не е Дринов. Седмица след София на свобода се радва и Пловдив и там е преместено цялото управление. Съображенията на руснаците са, че градът е в центъра на България, има железопътна линия, а чрез нея и връзка с цялата страна, а е и добре развит. Има доста обществени сгради и може да поеме създаващата се българска администрация. Пловдив обаче е неформална столица само няколко месеца, защото Берлинският договор определя Източна Румелия като васална на турския султан и руснаците напускат града. По това време, заради географски съображения, те са убедени, че главен български град трябва да е Търново. Другите им мотиви са, че е по-голям от София - има 12 500 жители, далеч е от Турция и Сърбия, която пък е с териториални претенции към България и дори по време на войната настоява руснаците да ѝ дадат Трън и Брезник, които окупира и по време на Учредителното събрание, но това им намерение е осуетено.
Марин Дринов обаче не отива и в Пловдив. Избраният за софийски губернатор Алабин го кани за свой заместник. Българинът приема на драго сърце и се захваща с административната власт на целия югозападен район, тогава на юг до Кюстендил, където минава границата с Турция. Да работи за София, е негова стара мечта.
Още през 1875 г., обсъждайки положението на България и евентуалното и цялостно освобождаване, той изказва мнение пред Константин Иречек, че София трябва да стане столица на бъдещата свободна българска държава, тъй като според него се “намирала в средата на българските земи.”
След като на следващата година на цариградската конференция се обсъжда територията на България, която на запад стига до Ниш, Дринов още повече се убедил в своята правота.
Първата му работа в София била да организира избори за общински съвети. Обикаля всички големи градове в областта и излага принципите, на които трябва да се гради новото гражданско управление. Интересно е, че княз Вл. Черкаски през ноември го търси за съвет следва ли след приключване на войната да се допусне издаване на български вестници. Професорът отговорил, че това трябва да се направи час по-скоро. В резултат, докато се появят вестници, издавани в България, започва да се разпространява излизащият в Гюргево “Българин”.
На 14 февруари Дринов е в Самоков и произнася реч какви хора трябва да бъдат избрани за управници. В края ѝ той формулира принципи, които на мнозина днес изглеждат безвъзвратно архаични. “На свършване аз трябва да ви наумя, че от вас се иска да изберете хора честни, трудолюбиви и родолюбци и колкото е възможно по-просветени, по-развити. При избирането на тия хора вие не трябва ни най-малко да гледате на лице, на имот или на род.
Гледайте само на способностите, па се ръководете богобоязнено от гласът на съвестта си и народното добро.”
Под ръководството на Марин Дринов е избран и първият общински съвет от … само 4 членове, които управляват София. Председател е Манолаки Тошев, секретар – Михаил Боботинов и членове Стефан Цветков и Иван Андонов.
След всичко това става ясно, че да се уреди София не само като европейска, ама и като някои от балканските столици, се оказвало доста трудна работа. Марин Дринов обаче не се предал и продължил да упорства. Усилията му били насочени още и към благоустрояването на града. На 1 май 1878 г., едва 4 месеца след освобождаването на София и преминаване на управлението ѝ в ръцете на българите, пише на приятеля си Константин Иречек в Прага с ясното съзнание, че София трябва да стане освен главен, то и уреден град на нова България: “Наша София полека-лека се украсява и се готви да стане столица.
По-голямата част от народа го желае това, па и интелигенцията е на тая мисъл.” Това, разбира се, все още е несбъдната мечта и на самия Марин Дринов, тъй като не е обсъждано нито с кмета, нито с руснаците от Временното управление откъде ще се намерят средства за тази амбициозна задача.
Търновци останали разочаровани от избора на София за столица. Още преди гласуване на избора по време на Учредителното събрание те подочули от доверени депутати, че градът им може да бъде избран. Самият княз Александър Дондуков-Корсаков не бил далеч от подобна мисъл най-вече заради централното положение на града и че е бил столица на България над два века. Той споделил тази идея с Марин Дринов. Професорът обаче не се съгласил и успял да го разубеди. Той имал поддръжката и на Драган Цанков, Марко Балабанов, Петко Каравелов, чийто брат веднага след освобождението на Търново се е преместил в града, д-р Димитър Моллов, който пък е от Елена, свищовлията Григор Начович и др. Оказва се, че месторождението няма кой знае какво значение. Първите двама са в делегацията, изпратена от Екзархията да търси подкрепа от Великите сили за освобождение на България през 1876 г. Петко Каравелов и Димитър Моллов са руски възпитаници. Григор Начович пък е учил икономика в Париж и Виена и в австрийската столица е въртял банка. Думата им се чува и руснаците се отказват от идеята Търново да става столица. Княз Дондуков формулира отказа си, като перифразира Драган Цанков:
“България ще има две столици: Търново - историческа, и София – правителствена.”
Търновци обаче са крайно разочаровани от този избор. В града като архаизъм, но и като израз на самочувствието на старостоличани и до днес се чува определението за София “голямото село”.
Пренебрегнатите пловдивчани пък и сега са убедени, че най-хубавото нещо на София е… указателната табела за Пловдив. Шегите, породени от местен шовинизъм, може и да са приятни и да носят настроение, но истината е по-различна. При първото преброяване на населението на България през 1880 г. Търново се оказва намаляло с 500 жители. Тази тенденция се запазва в следващите 7 години и то намалява с още около 2000 души. Те са се преселили… в София. На държавна служба. Пловдив има 24 000 жители и след избора на София за столица те дори се увеличават. Ще намалеят по-късно, след Съединението на България, когато много от жителите му се преместват в София. И те на държавна служба. Нормално за градове, които са дали стотици участници в културното и политическо развитие на България от по-стари времена.
"Ний имаме 2 столици"
В заседанието от 22 март 1879 г. най-напред депутатите дълго и обстойно се занимават с това дали да приемат предложението на 103 депутати да прекъснат работа от 24 март до 10 април, за да прекарат по родните си места Великденските празници. То е отхвърлено. След това преминават с обсъждане на границите на България и как да се постъпва с навлезлите в Трънска и Брезнишка околия сърби. Стигат и до правомощията на княза, който тепърва предстои да бъде избран. Почти без възражения приемат предложенията на княз Дондуков и когато достигат до чл. 18, който гласи, че "Князът е длъжен да се намира постоянно в княжеството" се сещат, че не е упоменато къде точно. Веднага след прочитане на този текст варненският депутат Яков Геров прави предложение: "Мисля, че е нужно да се определи столицата на България." Депутатът Теодор Джабаров, председател на Шуменския окръжен съд, прави предложение столицата да се добави към чл.18 и да се впише в конституцията. Репликира го Драган Цанков, че това не е нужно, и предложението му е прието. Джабаров става и предлага столицата да е София. Народният представител Никола Михайловски, по това време председател на Търновския губернски съд, обаче го репликира и настоява "определянето на столицата да се основава на народните интереси и моли, който предлага, да има тях предвид и да даде подробни разяснения." След него пък Димитър Греков казва: "Ако г. Михайловски има наум друго предложение, нека да го представи." Следва мълчание и предлаганото от Михайловски е отминато. Драган Цанков обаче излиза философски от ситуацията: "Ний имаме две столици. Търново – историческа, и София - правителствена. Затова аз предлагам и занапред София да си остане за резиденцията на княза, а в Търново да става коронацията на Княза."
Това е прието с пълно вишегласие, както е записано в протокола.
А от всичко това и краткия избор на столица на България трябва да се разбира, че въпросът е бил предварително решен.
Най-належащата грижа - да се върнат откраднатите фенери
Първата работа на общинския съвет била да оправят осветлението на града, но скоро разбрали, че няма добър майстор, който да прави фенери, и докато намерят и го обучат, трябва доста време. Затова на заседание на 13 февруари 1878 г. решили: "Одобри се мнението да се съберат всички ограбени фенери от улиците по време на анархията и това да стане, след като се свика духовният началник на евреите и му се предложи съдействието в тоя случай, като се убеди за належащата потреба, колкото по-скоро да излезнат ограбените фенери от еврейските домове и се донесат в полицията. Същото да стане, като се повикат мухтарите (началниците на махали – б.а.) и им се заповяда да направят това, като потърсят в махалите си такива ограбени фенери, било в български, било в еврейски къщи. Тия фенери, които ще излезнат наяве, да се натурят по готовите стълбове на улиците и да се разпореди тъй, щото нощните стражари да палят тия фенери по главната улица и чаршиите и да отговарят в случай на изпотрошаването им."
По това време според книгата на общината София брои 11 694 жители, от които 6560 българи, 3538 евреи, 839 турци и 757 цигани. Имала е всичко на всичко 2 училища, 7 църкви, 30 джамии и текета, но и 7 хана, 120 дюкяна, 62 !!! механи, 19 фурни и 3306 къщи. Павираната улица била мечта, къщите в голямата си част кирпичени и едноетажни, строени без никакъв ред и план, а банята само една в центъра на Банския площад.
Търговията се е правила в петъчен ден на няколко пазара, чиито имена показват какво се е продавало там и кой я е правил: Солни, Говежди, Житни, Конски, Меден и Женски, който пък е бил разположен в съседство с джамията до банята. Извън това обаче през всички дни от седмицата селянките продавали яйца, кокошки, гъски, патици, прясно краве масло, сирене, прясно и кисело мляко, мед, зеленчуци и туршии, коприва и лапад, семена, сушени пиперки и подправки. Някои от тия стоки зависели от годишните времена. Идилична и ненакърнена от изминалите години картина, поне що се отнася до подправките, млеката и пчелния мед, които и до днес се търгуват из София, при това не само в центъра. Ако употребим старата терминология, то на пазарите идвали и много моми и ергени. Там пък твърде често буйните селски младежи си отвличали изгорите, подпомагани от верни другари.
Елементарна пресметливост – щом отвличали момата, то не плащали откуп на родителите . Понякога обаче девойките си имали придружители, ставали кавги и побоища, та се отваряла работа на полицията, а впоследствие – и на съдилищата.
