Да се изгради психологически и нравствен портрет на един български владетел отпреди седем века е почти непосилна задача. Ако за някого е донякъде възможно, то това е за Иван Александър, царя с едно от най-дългите управления в нашата история. Той е споменат в десетки приписки в ръкописи, а книжовниците се надпреварвали да подчертават високото му положение в тогавашния свят. Ако в написания преди 1331 г. Ловчански сборник той още е само деспот на Ловеч, в Тълковното евангелие от Анхиало от 1337 г. цар Иван Александър вече е „преблагочестивият и самодържавен господар на българите". В Пролога от 1338/1339 г. към епитетите се добавя „превисок", което се запазва в Сборника на поп Филип от 1344/1345 г., Лаврентиевия сборник от 1347/1348 г. и Германовия сборник от 1358/1359 г.
Най-често се появява формула „в Христа бога благоверен цар и самодържец", както в изпълнения преди 1344/1345 г. Ватикански препис на Манасиевата хроника и Лондонското евангелие от 1355/1356 г., или разновидности като „Христолюбив" и „благоверен и Христолюбив" (Сборник на поп Филип, Висарионов Патерик от 1345/1346 г., Лаврентиев сборник, Апостол с тълкувания (края на 40-те години), Лесновски Парененсис (1353 г.), Германов сборник, Зографски апостол (1358/1359 г.), Лествица от 1363/1364 г., Празничен Миней. За славата на царя се говори в надписи като Ямболския от 1356/1357 г., Рояшкия (преди 1356 г.) и този от църквата в Беренде.
Не са редки епитетите, даващи представа за абсолютната му власт. В Сборника на поп Филип е наречен „благороден" и „мощен." Във Видинското евангелие на митрополит Данаил от 1352 г. бележката е разширена: „По времето, когато носеше на главата венеца на царството и държеше в ръката скиптъра благочестивият и велик цар Иван Александър." Подобен е текстът н Апостола с тълкувания от края на 40-те години на века: „По Божие благоволение благоверният и Христолюбив Иван Александър биде помазан на царството на българския престол, с Божия помощ завладя много земи на други царе и бе украсен с всякакви добродетели." Тук се говори за победите на царя от първите две десетилетия на управлението му и завладяването на различни земи.
В тази приписка е интересен политическият момент, засвидетелстван и в други паметници. Към името на царя се добавя формулата „цар на българи и на гърци", която се появява за пръв път след победата над ромеите при Русокастро и присъединяването на редица градове на юг от Стара планина. При ръкописите тя се вижда в Манасиевата хроника, Лаврентиевия сборник, Лондонското евангелие. Във Висарионовия патерик, който е изпълнен веднага след големите териториални придобивки от 1344 г., цар Иван Александър вече „владее българското и гръцкото царство." Изразът „цар на българи и на гърци" се среща и в други видове паметници, като шестте монограма върху личната дреха на Иван Александър, открита при разкопките на църквата в Станичене край Пирот, Република Сърбия. Формулата се тиражира в хиляди екземпляри при първото сребърно монетосечене на царя, определено в периода 1331-1347/1348 г.
Подписите в дарствените грамоти на Иван Александър също еволюират. В Зографската грамота от 1342 г. той още скромно се определя като „благоверен цар и самодържец на всички българи." Подписът в документа от 1347 г., с който се правят дарения на манастира „Св. Никола" в областта Мраката, вече гласи: „Иван Александър, в Христа Бога благоверен цар и самодържец на всички българи и гърци." Същата формулировка се открива и в недатираната грамота на несебърския манастир „Св. Богородица Елеуса" и в писмото до венецианския дож Андреа Дандоло от 1352 г. С израза „всички българи и гърци" се възраждат идеите за доминация на Балканите от времената на цар Симеон и цар Иван Асен ІІ. Явно на хоризонта отново се появява концепцията за единната православна империя, начело с български владетел.
Апотеоз на политическото и военно могъщество на цар Иван Александър Асен е Похвалата от Песнивеца от 1337/1338 г., изпълнена „по повеля на превисокия наш цар, от Бога избрания и от Бога венчаният Иван Александър." Царят е „велик воевода и цар на царете", най-прославен между всички, старейшина и военачалник и мощен в битки. Титлата „цар на царете" („василевс василеон") е приета като прозвище на римските и византийските императори от Ираклий (610-641) след разгрома на Сасанидски Иран. Всъщност тя повтаря на гръцки език перийската царска титла „шахиншах."
Освен, че е „мощен в битки", със своята бойна слава той е „втори Александър от древността." Сравнението с най-големия пълководец на Античността, Александър Велики, е красноречиво, а после е направено описание на мъжеството и военните победи на владетеля: „Много градове завзе с крепкост и мъжество. Такъв се яви сред нас великият Иван Александър, който царува над всички българи, който се прояви в големи и усилни битки, мощно низвергна гръцкия цар (...) И като хвана с ръка всички свои врагове, сложи ги под нозете си и установи крепка тишина във Вселената."
В Похвалата, Манасиевата хроника и Евангелието на митрополит Данаил Иван Александър Асен многократно е наречен „велик цар." Забележително е, че по същия почтителен начин го наричат и след смъртта му, например в надгробния надпис на Иван Асен V от търновската църква „Св. Четиридесет мъченици" и в Шуменския надпис на Срацо от 1392/1393 г. Явно дългото и успешно управление на владетеля е оставило дълбоки следи у хората, но епитетът „велик цар" имал и политически смисъл. В персийската дворцова титулатура шахиншахът от епохата на Ахеменидите освен „цар на царете" бил „велик цар", комуто са робски подчинени всички поданици.
Портретът на цар Иван Александър се допълва от уважителното отношение на чужденците, били те и врагове. Въпреки честите войни, ромеите се отнасят с българския владетел като с равен. Не случайно император Андроник ІІІ Палеолог го нарича свой „духовен брат". Иначе двамата главни хронисти на епохата - Йоан Кантакузин и Никифор Григора, назовават българина „цар" или „владетел на мизите". Вселенският патриарх Калист пък набляга на неговата християнска ревност: „Цар Александър, който държеше тогава българския скиптър и беше благочестив и православен, а още и Боголюбезен мъж като никой друг от царете."
Западноевропейците винаги определяли Иван Александър като „император на Загора", което през ХІV в. е синоним на България. Тази титла напълно отговаряла на царското му достойнство, което е пълен еквивалент на латинското „император" и гръцкото „василевс". Сред османците споменът за него остава дълго след смъртта му. Двайсет години след кончината му при описанието на завоюването на българските земи Мехмед Нешри не пропуска да отбележи, че тогава управлявал Александросоглу Сосман – Шишман, сина на Александър. Историкът подчертава богатството на България и косвено го свързва с просперитета на държавата при царуването на бащата.
