745 стъпала и никакъв асансьор. Всеки се качва в свое темпо до самия връх на скалата Гуатапе, надхвърлила човешката история с около 70 милиона години.
Едноименният град, вечната зеленина на потопените във вода парчета суша и скалата превръщат мястото в едно от най-желаните в Колумбия.
Скалата е останала там на инат, след като почти монолитният гранит, от който е съставена, издържа жестоката ерозия на милионите години, а
всичко друго около нея е издухано във времето
Стърчи сама насред воден свят, заел площ от около 80 кв. км.
В наши дни хората издълбали в нея стъпала и поставили тераса с парапет и масички на самия връх. 220 метра се издигат непоклатимо срещу времето.
През 70-те години на миналия век на около 2 хил. метра надморска височина започва изграждането на язовира "Пеньол-Гуатапе", който събира около 1,3 млрд. куб. м вода и в пикови моменти захранва около 25% от електропреносната система на Колумбия.
Туристите обаче не мислят за електричество. В градчето Гуатапе днес живеят по-малко от десет хиляди души, а туристите, които ежегодно го посещават, са над милион. Над 90 на сто от местните са ангажирани в сферата на обслужването. Всеки европеец обаче е изумен, че от всички фантастично изрисувани стени с типични ярки нюанси и стотици 3D изображения по всяка фасада,
няма нито едно замърсяване, надраскване, отчупване, ожулване
– всичко изглежда така, сякаш е поставено и боядисано в днешния ден.
Да си жител на Гуатапе, означава няколко задължителни неща: макар да говориш само испански, трябва бързо да боравиш с Google Translate и да си дружелюбен с всички; да продаваш само автентични местни сувенири и дори да са върху китайска основа, това не бива да личи – трябва да е гуатапенско!
Всеки собственик на магазин, заведение, къща за гости и хотел е длъжен да поддържа мястото така красиво, че всяко поотделно да е отличен кадър за Инстаграм.
В целия град на нито една фасада не стърчи климатик. Това всъщност е валидно за старите сгради в цяла Колумбия. Ако не можеш да го монтираш така, че да не се вижда и чува, тогава няма да слагаш или иди да живееш другаде. Денем паркирането по улиците е напълно забранено – постоянно обикалят полицейски патрули и престой за повече от 2-3 минути е недопустим.
Най-ранният час, в който отваря касата за качване на скалата Гуатапе, е 9 сутринта и цената за възрастен е 7 американски долара. Първите клиенти сме осем души: възрастни мъж и жена в очевидно перфектна спортна форма с шапки, раници и щеки, семейство американци с малко момиченце, аз и приятелката ми Мая, с която се събираме в Колумбия, след като тя пристига от Лондон.
Търговците, които работят на върха на скалата, са длъжни да са отворили още в 8,30 ч и затова осмият посетител вероятно е закъснял служител, защото изкачва стъпалата спринтово. Гарантирано е, че всеки служител е страхотен атлет - не просто всеки ден се издига по 745 стъпала, но това е и единственият начин да зарежда магазините и заведенията със стока и продукти - няма такива глезотии като изтегляне на товари с макари на 220 метра или спускане отгоре с хеликоптер.
Седнали на стълбите, сварваме момиченцето на американците с подпухнало от плач лице:
тя нямало да изкачи повече от сто стъпала и това е
Мая обаче е била учителка и с благ глас убеждава 8-годишното дете, че лилавата щека е вълшебна пръчка за стълби и най-добре работи с двама души. Когато всички стигаме до самия връх, малката е убедена, че само с вълшебство катеренето може да е толкова успешно.
Там таткото съобщава, че е рожденик, и изведнъж на най-високото място на площ от 80 кв. км ние събираме и околните, всички пеем Happy Вirthday, черпим се с традиционната колумбийска напитка мичелада, слънцето грее, високо над главите ни прелитат ята грабливи птици, а в ниското вече порят моторници и теглят първите любители на водните ски.
Не усещаме умора, а пред нас са безкраен простор, топлина и свежест.
Колумбийците са разработили изключителни по обем и разнообразие сувенири, които покриват практически всеки възможен интерес. Те не се повтарят и често красиви изделия се виждат само на едно място. Знаково е купуването на дреболии именно на върха.
Площадката е все по-често използвана за предложения за брак, за ознаменуване на лични моменти и най-често за рожден ден. Единици са обаче случаите на сключване на брак, и то в много тесен кръг, защото е трудно да убедиш всички гости, че първо трябва да се катерят като планински кози.
Слизането надолу, както обикновено, е по-изтощително от качването и към най-долните стъпала мускулите се разтреперват. В ниското работят ефектни на вид заведения с фантастична гледка и напълно нормални цени. Именно там най-често се провеждат сватбени тържества и други празници.
Градчето обаче е изцяло друго преживяване и всеки може да броди с часове,
без да му омръзне да се радва на фантастичните цветове
и фигури по фасадите на сградите. Може да се снима навсякъде и всичко. На един от площадите пред бяла католическа църква се издигат високите струи на голям фонтан. Този град наистина предлага всичко. Придвижването към отдалечените пъстри квартали става с изрисувани тук-тук, които чинно чакат клиенти на свои стоянки. Нощите са осветени и толкова ярки, колкото и дните. Градчето е блестящо чисто и дори когато запомняме основните улици и площади, искаме да минаваме по тях отново и отново.
Пътуващите от Северна Америка и Мексико най-често първо кацат в пристанищния град Картахена. Той е испански от 1533 г. и един от най-старите колониални градове в Южна Америка. На 14 януари 1533 година капитан Педро де Хередия навлиза в залива с три големи кораба и един малък със 150 души и 22 коня и управлява града цели 22 години до смъртта си.
През ХVІІ век Картахена е изключително развито пристанище, което кипи от кораби, ангажирани с търговия, пренос на роби, докарване на нови жители с различна компетентност, които да разработват всяка сфера на живота.
Само на метри от нас се намира емблематичната книжарница "Абако" и още от входа рафтове от земята до тавана са отрупани с книги на Габриел Гарсия Маркес.
С Мая се гмурваме в света на колониалните цветове и архитектура, която носи усещане за романтика, аромат и красота. Бяло, синьо, оранжево, жълто, червено и дървени балкони, надвесени над улиците, отрупани с толкова цветя и зеленина, сякаш стените са построени само за да има къде да бъдат поставени цветята.
Първите етажи са с арки за портите, а портите са изкуство сами по себе си. Навсякъде обикалят пременени в традиционни рокли жени с купи с плодове на главата. Проблемът е, че всички са в следпенсионна възраст –
нито една млада красавица не заработва по този начин
Университетът на града, някога обитаван от монаси, прилича на богаташка хасиенда. Във вътрешния двор се издига джунгла от палми и красиви растения.
Това е мястото, където Габриел Гарсия Маркес започва образованието си с лекции по право. Те обаче много бързо го отчайват и той се отдава на литературата. Но писателят толкова обича своето училище, че онова, което съзираме като олицетворение на архитектурното изящество и класа, е претворено в "Любов по време на холера". Маркес не споменава Картахена, но героите му Флорентино Ариса и Фермина Даса сякаш са познавали именно това място.
Самият Маркес разказва в интервю, че обичал да се разхожда по коридорите на сградата и му се струвало, че дочува монасите, които шепнат истории.
В сърцето на града се издига построената през 1735 г. църква "Сан Педро Клавер", кръстена на испански йезуит от ХVІІ век, наричан "робът на робите" – отдал живота си да помага на поробени чернокожи, докарани като добитък, но спасени от Клавер.
През 90-те години на ХХ век на площада пред храма художникът и скулптор Едуардо Кармона поставя метални скулптури на обикновени хора и техните ежедневни занимания из целия площад: мъже играят шах; уличен музикант свири на китара; някой продава мляко от велосипед; бръснар очаква следващия си клиент; жена шие на машина.
Встрани от тях измежду две палми наднича желязната статуя на еднокрак и еднорък пират с превръзка на окото, който на куката на липсващата си ръка държи фенер, а с другата е стиснал сабя. Той обаче е бил реална и велика личност в историята на Картахена.
През 1741 година британският адмирал Едуард Вернон атакува града със 186 кораба и около 27 хиляди души. Това е една от най-големите флотилии в историята чак до Втората световна война, а целта е злато! Градът се защитава с едва 3600 войници, предвождани от "получовека"
дон Блас де Лесо: едноок, еднокрак и еднорък баски адмирал,
който не допуска градът да бъде превзет. Огневата мощ на британците не успява да преодолее укрепленията на Картахена и бойните умения на дон Блас де Лесо водят до отбой на британците след няколкомесечна обсада. Преди панически да избягат, те палят кораби, останали без нито един моряк на тях.
Това е едновременно най-позорната загуба за британската морска армада и най-забележителната победа за испанците, която трайно утвърждава тяхната доминация в Южна Америка. Британците дори отсекли монети в чест на считаната за сигурна победа, а от тях в наши дни са оцелели само няколко в частни колекции.
Истинска статуя на Блас де Лесо днес се издига пред крепостта "Сан Фелипе де Барахас", откъдето той води несломимата отбрана на града.
Кариерата му започва, когато е едва на 13 години като редови моряк, но е неустрашим, силен, пъргав, безмилостен, комбинативен и бързо се издига. Участва в повече битки, отколкото и най-съвестният летописец би могъл да отбележи. При обсадата на Тулон губи лявото си око, в Малта остава без дясна ръка, в битка при Гибралтар остава без ляв крак, но продължава да е адмирал и изключителен стратег и боец.
Блас де Лесо умира скоро след победата над британците, но получовекът е причината Картахена да не падне никога в ръцете им.
Докато с Мая обикаляме из пъстрите улици, край красивите фасади на стари къщи, отново се сещам за думите на Маркес, който казва, че "в Картахена дори камъните носят памет" и това е градът, "който мирише на ром, море и сънища".
