На 4 февруари т.г. на 75 години е починал психиатърът д-р Тодор Толев, съобщиха негови близки. Поклонението пред тленните му останки ще бъде на 6 февруари, петък, от 14,30 часа в Стара Загора.
Д-р Толев беше един от уважаваните събеседници във вестник "24 часа", с чийто авторитетно мнение се съобразяваха всички. От 1987 до 2015 г. беше директор на най-голямата психиатрична болница у нас - болницата "Д-р Георги Кисьов" в Раднево. В последните години се оттегли от обществения живот, за да пише книгите си. До края остана верен на лекарската си клетва и не разкри нищо конкретно за пациентите си, макар че през годините беше свидетел на какви ли не случаи, включително и този, при който при него се лекуваше човекоядец от Бургаско. Колкото и да го молех за това...
Когато през февруари 2015 г. се пенсионира, във вестник "24 часа" излезе следният материал за него:
Последният назначен от БКП директор излезе в пенсия, работил при 22 здравни министри
Д-р Тодор Толев няма да дундурка внуци, ще защитава докторат
"Аз съм последният останал на поста си директор, назначен от БКП", обичаше да се шегува със себе си д-р Тодор Толев, доскоршният директор на най-голямата психиатрия в България - психиатричната болница "Д-р Георги Кисьов" в Раднево. В която пациентите са около 400 души, а персоналът наброява 167 човека.
На 27 февруари (2015 г. - б.а.) бе последният работен ден на лекаря, който излезе в пенсия след 38 години и 7 месеца трудов стаж, преминал от първия му работен ден единствено и само в радневската болница. От тях 27 години и 3 месеца - на директорския стол. Не ги е пресмятал нарочно, но със сигурност през цялото това време са се сменили поне 20 министри на здравеопазването. Помни, че когато станал директор, министърът му се казвал Минчо Пейчев. Но бърка - справка показва, че Пейчев е назначен през декември 1988 година. Преди него е бил Радой Попиванов. Днешният министър Петър Москов, при който д-р Толев се пенсионира, е 22-ият му поред.
"Не зная защо никой друг не посегна към това място през всичките тези демократични години след 1989-а, както бе навсякъде другаде. Не съм крил, че бях назначен за директор през ноември 1987 г. не с конкурс, а с решение на общинския комитет на БКП в Раднево, както беше редът по онова време. За себе си знам, че винаги съм правил това, което мога, а което не мога...", обобщава с днешна дата вече бившият директор.
И сега никой не му е оказвал натиск да излезе в пенсия. Решил го сам, щом навършил пенсионната възраст. От една страна - защото му дотегнала бюрократично-административната система, която нито успял да промени, нито пък да се приспособи съм нея. От друга - за да даде шанс за развитие и на по-младите от него.
Той самият е от Пловдив, при това възпитаник на тамошната английска гимназия - нещо рядко за онези години, и за мнозина биографията му на човек, пренебрегнал възможността да работи в големия град, звучи необичайно. "Имах право да остана в Пловдив и заради високия си успех като студент, и защото баща ми - проф. д-р Иван Толев, бе ректор на Медицинския институт в града и той разпределяше младите специалисти. Но му казах, че ще е по-добре и за него, и за мен, ако замина по разпределение в Раднево. Не исках да ме спрягат като човек с протекции. И когато изтекоха задължителните 3 години, на мен вече ми беше харесало тук, защото заварих спокойно обстановка, без интриги и борба за кокала. И да е имало някакво дрязги, те са били само добро мезе за кафето", спомня си психиатърът.
"Нашата професия е трудна и тъжна", такава е неговата днешна равносметка след хилядите му срещи с пациенти. "Тъжна, защото нашите пациенти са нещастни хора, без да имат вина за това. Но те винаги намират у себе си човешката гордост да не хленчат, не искат да ги съжаляват, те носят болката си с достойнство и това им качество винаги ме е привличало", допълва той.
"Ще излъжа, ако кажа, че занапред няма да ми е мъчно за тях. От моите пациенти съм научил много полезни неща. Преди време един от тях ми каза: "Докторе, знаеш ли, човек на този свят всъщност се нуждае от толкова малко, а колко много време отива, докато той разбере това". Има болни, които са носители на много ценни човешки качества.
По този повод ще ви разкажа една история. Преди години английският психиатър Карл Причът въвел термина "морално безумие". И приписвал на това всички по-отвратителни правонарушения, като твърдял, че те не могат да бъдат дело на нормални хора. Но други психиатри, и според мен правилно, скочили срещу англичанина с въпроса кое ти дава право да вкарваш автоматично сред психичноболните всички злодеи и негодници и така да ги приравняваш с тях? Това е обида за болните, сред тях има и много добри хора.
Сега това е една от темите табу, замразена тема, в нашата професия. А в българското законодателство, за разлика от полското например, не съществува и категорията "намалена вменяемост" за подсъдимите. Това също е правилно, защото не сме дорасли като общество за това. В българската действителност лесно може да се изкорести това, с повече сръчност на перото много хора могат да се вкарат в тази категория заради по-леки присъди, не сме дорасли за нея", казва още д-р Тодор Толев.
Но макар и косвено, лекарят и занапред ще работи за своите психичноболни. Решил е на стари години, както се казва, да защити докторат и да прибави пред името си титлата "доктор на медицинските науки", като използва опита от досегашната си работа. Темата му е за човешките емоции. "Винаги ми е бил много интересен този дефицит у хората да разпознават изражението на емоциите в другите. Макар че някои от емоциите, като веселие или учудване, да се разпознават много добре, то други - и то важни сигнално натоварени емоции, особено страха, се разпознават твърде слабо. А има една хипотеза, според която шизофрениците изобщо не умеят да разпознават емоциите на околните и това е в основата на погрешната интерпретация на тяхното отношение към другите хора.
По темата съм събрал много материал и той вече е даден за процедурата ми в научните среди. В нея има загадка и представлява интерес за по-широк кръг читатели", издава д-р Толев.
Наред с това той вече се е захванал с още две неща - да пише за психиатричната рехабилитация, пречупена през призмата на социалните роли на пациента, както и в съавторство с медицински сестри от радневската болница да подготви Ръководство по психиатрично сестринство. "Сестрите, особено старшите, дават много интересни съвети. А подобно актуално ръководство, което им е необходимо, в България няма. Останали са само стари неща оттук-оттам, писани още през 60-те години на миналия век", обяснява интереса си към темата докторът.
Не приема упреци, че е грабнал не две, а три дини под една мишница. Той е убеден, че ако човек прави само едно нещо, неизбежно ще се умори. И най-добре би си починал, ако се захване с друга задача, а и така няма да губи време за нейното изпълнение.
Но за личните истории на пациентите си докторът никога няма да разкаже. Срещнал е зад стените на болницата безброй интересни хора, известни имена и творци, но спазва принципа, че не е коректно към хората да изкара на показ спомените, които са му дадени за отговорно съхранение.
Надява се, че в битието си на пенсионер ще може да се върне и към една друга своя страст - рисуването. Предпочата пейзажите, защото намира портрета за много пряк. Смята, че майсторлъкът е в това да покажеш човешкото в пейзажа, без на него да има нарисувани хора, както е правил например един Ван Гог.
От работата си в Раднево той най-много се гордее със системата от общежития за изписани пациенти, които предпочитат да останат да живеят и работят на територията на болницата, след като са преценили, че навън няма да се приспособят. В момента в такива жилища живеят 67 души, пред откриване е ново общежитие с още 20 места.
"Понятието "защитено жилище", което сега е много модерно, е измислено в Раднево от колегите преди мен. Като директор аз открих първото подобно обшежитие през 1988 г. и доразвих тази система. Преди години ме търсеха с ходатайства да приемем в болницата този или онзи, сега от мен искат да останат хората в обшежитията ни. Те се издържат сами, като работят по поддръжката на болницата и получават възнаграждение за това - това е логичното продължение на трудовата терапия, която прилагаме при лечението. Записват се и се хранят в стола, както се записвам и аз самият", разказва още докторът.
Тук хората не само живеят в позната на тях среда, но понякога помежду им пламва любов, има и сватби. Случвало се дори да поканят директора за кум, но той имал железния принцип да отказва: след време, като кум, само щял да напомня на тези хора кога и при какви обстоятелства са се срещнали в психиатрията и искал да ги предпази от това.
Преди време д-р Толев дори измислил болницата "да напечат" собствени пари - "толевки", с които да плащат заплатите на хората от общежитията и които да вървят само в болничния стол и в кафенето. Така алкохолиците нямало да бъдат лишени от "валута", но нямало и да разполагат с истински левове, с които да си купуват пиене от магазините навън. После се оказало, че болницата няма право да печата собствени ценни книжа и работата се разсъхнала.
Лекарят обаче съжалява повече за друго - не успял да довърши във вида, в който му се искало, електронната информационна система за пациентите в болницата. И да я превърнат в национален регистър на психичноболните, какъвто България и до днес няма.
"През 2009 г. се събрахме в Пазарджик всички главни лекари на психиатрии и написахме писмо до министерството, в което предложихме безмъзмездно услугите си за изготвянето на такава национална информационна система. Но дори не получихме отговор, което е обидно не към мен, към съсловието", не крие огорчението си д-р Тодор Толев.
Психиатричната болница в Раднево е създадена през 1955 година. През това време тя е имала няколко директори, но на стената в директорския кабинет висят портретите само на двама - на докторите Крум Старирадев и Георги Кисьов, и двамата загинали при автомобилни злополуки. Д-р Толев така ги заварил, така и ги оставя. Не държи да слагат неговия портрет, макар най-дълго да е ръководил най-голямата психиатрична болница в България.
"И да ми сложат портрета, какво повече ще се случи?", пита той. По този повод предпочита да цитира стихче от "колегата" Валери Петров, който по образование също беше лекар: "Чудесно е, щом изпепели в човека жаждата за слава, /невероятно е какво спокойствие остава/".
