Можех да се върна в България и да не работя до края на живота си, но не ме е страх от трудностите, казва легендарният сумист
- Когато се видяхме последния път, това беше през 2012 г. във Фукуока. Тогава ти все още се състезаваше и се казваше Котоошу. Сега вече си треньор и имаш друго име. Казваш се Наруто, нали така?
- Да, Наруто е треньорското ми име.
- Разкажи за тази трансформация, как се случи?
- Всеки един състезател има край на активната си дейност и след приключването на моята състезателна кариера се пренасочих към треньорството.
- А как си избра името Наруто?
- Името не се избира. За да станеш треньор по сумо, трябва да имаш треньорските права от федерацията, които са само 104. Толкова треньори има. Трябва някой да се откаже и да ти преотстъпи правата, за да станеш треньор. Правата на треньора Наруто, който почина, ми бяха преотстъпени от неговата вдовица. Така че не избираш името сам.
- Значи треньорът, който е починал, се е казвал Наруто, а ти просто взимаш неговото име заедно с правата?
- Аз съм седемнайсетият поред с това име. То се предава от човек на човек. Знам, че е трудно да се разбере това в България, където за 2-3 поколения най-много веригата се къса, а в Япония тези традиции продължават стотици години.
- А сега какво става с името Котоошу, то беше само докато се състезаваше, така ли?
- Да, точно така.
- Но повечето хора все още те знаят като Котоошу.
- Защото още не съм успял толкова като треньор, за да се наложи треньорското ми име.
- Това е малко объркващо за хората. Толкова години беше известен като Котоошу.
- То не е грешно да ме наричат и Котоошу.
- Не е ли?
- Не. Защото под това име се състезавах. То не изчезва.
- По-лесен ли е животът на треньора, отколкото на сумиста?
- Не, много по-труден е.
- Защо?
- Когато си състезател, се грижиш единствено за себе си. А когато си треньор, се грижиш и за семейството, за школата, за момчетата… Трябва да търсиш състезатели, спонсори... Времето, което отделяш за себе си, е никакво. Цялата енергия вече е насочена навън.
- Беше ли подготвен за тези трудности?
- Трудности колкото искаш. По-малки, по-големи.
- Но когато направи избора да станеш треньор, знаеше, че ще имаш по-малко време за себе си?
- Да, знаех всичко това от самото начало. Аз можех, като приключа да се състезавам, с парите да се прибера в България и да не работя нищо до края на живота си. Но аз не съм такъв човек. И не се страхувам от трудности. Даже колкото е по-трудно, толкова повече се амбицирам. Исках да докажа, че ще мога да променя нещата, ще направя моя школа с нови методи, ще изграждам и спортисти, и личности. Това няма как по друг начин да стане, само ако имаш своя школа.
- За тези нови методи срещаш ли разбиране от японците, защото по отнощение на сумото те би трябвало да са много консервативни?
- Да, аз като влязох, беше като в XVIII век. Сега при мен е XXI век. Има много хубави традиции, които запазвам. Но има неща, които трябва да се променят, а те се страхуват от новото, защото е незнайно за тях и затова не протягат ръка към него.
- Смяташ ли, че с този твой нов подход и методи може да се постигне и нов тласък за сумото?
- Да, но трябва да дам резултат. Сега всички ме гледат, защото правя нещо ново. Ако не дам резултат, ще ме посочат с пръст и ще кажат: не успя. Но ако успея, а аз ще успея, някои ще започнат да правят нещата по същия начин. После и други ще го направят и така ще се променят и другите школи. Но аз ще съм пионер. Както станах първият дошъл българин, първият българин и европеец, спечелил купата, първият треньор, първият отворил собствена школа. Аз не бягам от трудностите.
- А кога очакваш да дойдат първите резултати?
- Вече имам резултати. Три турнира поред имам момче в долните дивизии, което става щампион.
- Кое е това момче?
- Мотобаяши се казва.
- И заради Мотобаяши вярваш, че си на път да постигнеш целта?
- Той премина три дивизии, остават още две. Само да няма контузии.
- А колко общо момчета имаш в школата?
- Сега имам 12 състезатели.
- С колко започна?
- Започнах с двама. Станаха 12 само за две години и половина. Смятам, че е много добре.
- Само японци ли са?
- Всичките са японци. Всяка школа има право само на един чужденец. Но при мен няма.
- Не се ли оглеждаш за някой българин?
- Имаше едно момче, но си тръгна.
- Защо?
- Дълга история. Не можа да издържи.
- Навремето ми разказа на теб колко трудно ти е било в началото. И колко усилия ти е коствало, за да станеш това, което си.
- Не съм забравил колко трудно ми беше.
- Запомнил съм думите ти, че щом треньорът каже, че черното е бяло, значи е бяло. Сега продължаваш ли да вярваш в тази максима?
- Не, не, сега аз съм треньорът и не го казвам така.
- Какво не казваш?
- Не казвам на черното бяло.
- Как минава денят ти като треньор по сумо?
- Всеки ден, когато има тренировки в школата, аз също тренирам с момчетата. После те се къпят, обядваме заедно и аз тръгвам по срещи и ангажименти. Следобед са разделени на три групи - едната чисти, другата готви, третата тренира.
- Нищо по-различно от това, което е животът във всяка друга школа по сумо?
- Не, не, много по-различно е от всяка друга школа. Навремето всеки гледаше от другия какво прави. Никой не ти казва, не ти показва. Ти си на самотек, така да го кажа. Аз промених това.
- Тоест ти си въвел нов треньорски подход - да обясняваш, да казваш кое как се прави, да насочваш момчетата със съвети, да си повече част от живота им?
- Да, ние правим всичко заедно.
- И това е нововъведение в сумото?
- Както го каза по-рано, преди на черното се казваше бяло, сега аз казвам на бялото бяло. Смъквам си нивото до тяхното, за да им показвам. Не отгоре да им заповядвам. Давам им пример. Трябва да ги разбирам. Да проумея кой как мисли, кой от какво се интересува. Да мога да измъкна това нещо, което е ценно за тях, това, за което мечтае и към което се стреми. Или пък близък човек, заради когото се старае. Като разбера това нещо, и почвам да ръчкам там.
- Това е преди всичко психология.
- Да, първо е психология. Трябва да се опиташ да ги разбереш. Те идват на по 15-18 години. Живеем заедно. Трябва да разбера всеки един от тях що за човек е. И после да го науча. Някои от тях нищо не могат да направят сами. Идва и не може да се изпере, не може да среже една краставица, дето се вика. Камо ли да им говоря за сумо. Има момчета, които се стараят. И за да се получи нещо, така трябва да бъде. Трябва да го искаме заедно. Не само аз. Трябва и той да го иска, за да мога да му помогна. Ако той не се старае, аз не мога да се боря заради него. Има момчета, които искат, но не издържат психически или са слаби и страхливи. Различни са хората.
- Имаше още един българин освен теб, който бе сумист в Япония - Аояма. Какво стана с него, състезава ли се още?
- Състезава се, в най-добрата дивизия е.
- Освен него други българи няма?
- Това момче, което беше при мен, но се отказа.
- Значи след Аояма българската връзка в сумото се къса?
- Да, за съжаление.
- Може би този спорт е прекалено далеч от българите?
- Не е далеч. Просто тук, в България, няма кой да се занимава с децата, за да подсигури елементарна основа. През февруари ще идва отбор от 5 момчета да участва на най-големия турнир по сумо в Токио, но е трудно. Събират се от борбата и джудото само за участие. В България в тези спортове се развива детско-юношеската школа. Така трябва да е и за сумото, иначе няма как да се получи. Колкото си по-малък, толкова по-лесно можеш да проумееш нещата. Дървото се огъва, докато е младо, после само се чупи.
- Твоят син на колко стана?
- На 8 години.
- Водиш ли го в школата по сумо?
- Да. Неговата къща си е школата. Той там расте.
- Смяташ ли, че ще се появи интерес у него към сумото?
- Така мисля. Той участва от време на време в състезания за деца, но още е като игра за него.
- Би ли се радвал да тръгне по твоя път?
- Само ако той иска. Това става с желание. Насила хубост не става.
- Нормално е бащите да искат синовете им да вървят по техния път, но много родители искат и да предпазят децата си от трудностите, по които те са минали.
- За да станеш човек, трябва да се учиш от грешките си. Родителят не е да го пази от грешките, а да го насочва. Ако не грешиш, няма как да се научиш. С думи не можеш да разбереш нищо. Ти можеш да го пуснеш по друг път, но там въобще не знаеш за какво става въпрос.
- Значи би се радвал, ако синът ти сам избере твоя път?
- Да. Няма лесен път. Важното е да го правиш със сърце.
- Промени ли се животът ти, откакто си семеен?
- Аз съм семеен от 10 години. Но животът ми се промени, откакто отворих школата. Аз живея със семейството си и с момчетата под един покрив. Тогава се промениха нещата, не когато се ожених. Жена ми сега вече има много деца. И аз самият станах многодетен.
- Тя, предполагам, приема всичко с търпение?
- Има си и добри и лоши страни в тази работа. 24 часа си на разположение. Все някой, все нещо. До болница да идеш за единия, другия нещо да видиш. Колкото повече деца, толкова повече ангажименти. Но е весело. Тя отдавна е приела този живот.
- Тази година България и Япония празнуват годишнини от установяването и възраждането на отношенията. Затова през цялата година много се говори за връзката между българи и японци. Кога си даде сметка, че си се превърнал в един от символите на тази дружба? Или просто лека-полека свикна?
- Трудно ми е да кажа, че съм свикнал. Не съм направил нищо съществено. Хората просто оцениха труда ми. Така се получи.
- От колко години вече живееш в Япония?
- От 17 години.
- За това време как се промени Япония?
- Като живееш там, не си даваш сметка, защото свикваш с всяко ново нещо, без да го мислиш.
- А в България виждаш ли промени? Откога не си се прибирал?
- Три години не съм си идвал. А като идвам, много рядко отсядам в София, защото винаги се прибирам във Велико Търново. Този път обаче няма да успея, за съжаление, защото съм само за два дни. Много нови сгради има в София. Много ресторанти. Вкусно готвят. Учудих се. Вчера ходих в един ресторант, в който бях преди 15 години. Навремето ядох там гъши дроб и много разочарован останах. Вчера, като отидох, пак си поръчах същото и си облизах пръстите. Ям гъши дроб на много места. Този, който пробвах вчера, беше много добър. Останах очарован. Беше добра изненада. Всичко беше много вкусно. Животът в България се е вдигнал като цяло.
- Българската храна ли ти липсва най-много в Япония?
- Семейството най-много ми липсва, родителите. Идват от време на време, но не е близко. Всичко останало може да се намери, да се направи.
