6-метрови вълни заливаха кораба, вятърът - 150 км в час, разказва Денис Исмаилов, докторът в експедиция до о. Ливингстън
Най-доброто лечение на Антарктида е да не се разболееш. Най-близката помощ е на 8 часа път
От 2020 г. Денис Исмаилов е военен медик. Днес е на 27 години и вече носи пагони на старши лейтенант. Пътят му започва през 2017 г. в Морското училище, а в последните две години и половина служи в Българската армия като офицер на военен кораб. Именно там трупа увереност и достатъчно плавателни часове, за да стане част от 34-ата българска антарктическа експедиция. Той е сред екипажа на военния научноизследователски кораб “Св. св. Кирил и Методий” (НИК 421), който поема към Ледения континент на 7 ноември 2025 г.
Пътуване към едно от най-безпощадните места на планетата – с екстремен студ, силни ветрове и непредсказуема среда, където всяко решение минава през висока доза професионализъм. За това предизвикателство и за живота на ръба на възможното ст. лейтенант д-р Денис Исмаилов разказва пред “24 часа – 168 истории”.
- Старши лейтенант Исмаилов, как решихте да се включите в българската експедиция до Антарктида?
- За мен това беше естествено продължение на пътя, който съм избрал като военен лекар. Антарктида не е просто една дестинация – това е среда, в която медицината се практикува в най-чистия ѝ вид, при крайни условия и с ограничени ресурси. Именно това ме мотивира да кандидатствам. Исках да проверя себе си както като лекар, така и като офицер. След преценка от страна на началника на ВМА генерал-майор проф. д-р Венцислав Мутафчийски получих възможността да се включа в мисията.
- Имахте ли някаква специална подготовка за това пътуване?
- Подготовката не е нещо, което започва непосредствено преди мисията – тя се натрупва с времето. В моя случай това са годините работа на военен кораб и участието ми в четири задгранични мисии до Турция и Румъния, където придобих сериозен плавателен опит. Преди самото отплаване обаче имаше процес на подготвяне. Свързах се с колеги от предишни експедиции, за да добия ясна представа какво ме очаква на практика. Направих подробен разчет както за броя на екипажа, така и за необходимите медикаменти и оборудване. В такава изолирана среда трябва да си готов за всичко, защото нямаш възможност да разчиташ на външна помощ – на Антарктида няма “ще поръчаме” или “ще изчакаме” – ако нещо липсва, просто го нямаш. И именно това е същността на военния лекар – да предвижда ситуации и да бъде подготвен да реагира във всеки един момент, защото в крайна сметка от тази подготовка зависи не само твоята работа, а и сигурността на целия екипаж.
- А в какво се изразяваше работата ви на военния кораб, за да сте добре подготвен за Антарктида?
- Участвах в мисии в акваторията на Черно море, където корабът имаше задача да открива и обезврежда морски мини. Това са т.нар. минни ловци – съдове, които работят в среда с реален риск, защото всяка една мина е потенциална заплаха за корабоплаването. Нашата работа беше да ги открием, идентифицираме и след това да бъдат обезвредени или унищожени. В такава обстановка всичко се случва под напрежение и с висока концентрация. За мен като медик това означава да съм постоянно нащрек. Грижа се за здравето на екипажа, но и съм първият човек, на когото се разчита при инцидент. Задачата ми не е просто да реагирам, а да го направя бързо и адекватно, така че хората да могат да се върнат обратно на позициите си. Именно тази работа в среда с риск и ограничени възможности те учи да мислиш хладнокръвно – нещо, което в Антарктида е абсолютно задължително.
- Какви бяха най-честите наранявания на екипажа?
- Най-често травми по време на работа. Падания, удари, порязвания. На кораб всичко е в движение и една секунда невнимание е достатъчна. Имали сме и инфекции, респираторни заболявания. Когато си в затворена среда, няма как да се изолираш напълно – ако един се разболее, много бързо го следват и други. По-напрегнати са ситуациите на палубата. При спускане на лодки, при работа с тежко оборудване – случвало се е елемент да се освободи и да нарани човек. Там няма време за колебание, трябва да реагираш веднага. И дори когато няма реален инцидент, напрежението остава. Постоянно тренираме – пожари, пробойни, аварии. Защото в реална ситуация никой няма да ти даде време да мислиш дълго. Трябва вече да си готов.
- Помните ли деня, в който тръгнахте за Антарктида?
- Да, това е ден, който няма как да се забрави. Още по време на подготовката имаше напрежение, което постепенно се натрупваше. Не става дума за страх от самото пътуване, а по-скоро за отговорността. Постоянно си задавах въпроса дали съм подготвил всичко, дали не пропускам нещо важно. Защото в открито море няма втори шанс. Самото отплаване на 7 ноември 2025 г. мина някак на фона на тези мисли. Първите два-три дни бяха най-тежки в емоционален план. Раздялата с близките се усеща силно, особено когато знаеш, че те очакват месеци далеч от всичко познато. Оставаш сам с екипажа и с мисълта, че това ще е твоят свят за дълго време. Имаше и друго напрежение – професионалното. Знаех, че може да има дни, в които няма да се налага да се намесвам активно, но и че в един момент всичко може да се промени за секунди. И тогава няма време за колебание. Това усещане стои постоянно някъде на заден план. И точно то те държи концентриран през цялото време.
- За колко души трябваше да се грижите?
- Броят на хората на борда постоянно се променяше, което правеше задачата още по-сложна. Постоянният екипаж е 33-ма души, но още в първия преход до Испания бяхме 53-ма. След това останахме 33-ма до Чили, а оттам качихме още около 30 души – международна група експерти от държави като Черна гора, ОАЕ, Румъния, Гърция. В един момент на борда бяхме между 60 и 70 души, а в акваторията на Антарктика постоянно се качваха и учени. Реално нямаше фиксиран брой – екипажът се променяше, а с това и отговорността. За мен това означаваше едно, а именно да съм подготвен за различни сценарии и натоварване, което не е константно. Затова още преди тръгването направих подробни разчети за хората, за медикаментите, за възможните ситуации. Защото на място, както вече споменах, няма как да наваксаш.
- Имаше ли изненади по време на пътуването? Бури, непредвидени ситуации?
- Още с излизането от Варна разбрахме, че това няма да е спокойно пътуване. Времето изглеждаше добро, но морето беше неспокойно и сякаш не ни даваше прозорец да се движим леко. Още в първите дни се усети – хората започнаха да се оплакват, напрежението се покачи. Истинското изпитание обаче дойде по-късно в прехода между Бразилия и Аржентина. Попаднахме в буря, която трудно може да се опише. Вълните стигаха шест метра и заливаха мостика – най-високата точка на кораба, мястото, откъдето се управлява всичко. Вятърът беше толкова силен, че не ти даваше усещане за контрол. Беше със скорост 150 км/час. Имаше моменти, в които просто стоиш и усещаш как корабът се бори с морето. Всичко се движи, всичко скърца, а ти знаеш, че това е и домът ти, и работното ти място. Командирът ни каза, че за четири експедиции не е попадал на такива условия – това допълнително ти дава усещането колко сериозна е ситуацията. През цялото време следяхме метеорологичните данни и променяхме курса, за да облекчим натоварването върху кораба. Но в такива моменти разбираш, че не всичко зависи от теб. И въпреки това трябва да продължиш да си вършиш работата, да запазиш екипажа и товара. Защото в крайна сметка всички разчитат корабът да издържи.
- В другата част на пътуването имаше ли опасни моменти?
- Протокът Дрейк по принцип е едно от най-непредсказуемите места, но при нас преминаването беше сравнително спокойно. Но с навлизането към Антарктида условията започват да се променят рязко. Истинският проблем идва с вятъра. При температури около -8 градуса и пориви на вятъра до 100 км/ч усещането е съвсем различно – студът буквално те прорязва. Имаше моменти, в които дори на котва не можехме да останем стабилни. Вятърът изместваше кораба и се налагаше да я вдигаме и да маневрираме, за да запазим контрол. Най-напрегнатият момент за мен беше една нощ – към три часа. Не можех да спя. Напрежението вече си казваше думата. В един момент усетих, че нещо не е наред. На мостика имаше движение, командирът беше там – а точно тези часове са неговото време за почивка. Това веднага означава, че има проблем. Оказа се, че има затруднение с управлението на кораба. В такъв момент усещането е много ясно – ако загубиш контрол, оставаш в ръцете на морето. За щастие, екипажът реагира бързо, командирът овладя ситуацията и всичко приключи без последствия.
- Кога пристигнахте в базата ни на остров Ливингстън?
- Пристигнахме на 25 декември. Ден, който по принцип свързваш с дом, семейство и топлина, а ние бяхме на края на света. Имаше нещо особено в този момент – умората от дългия път, напрежението от всичко преживяно и в същото време усещането, че си стигнал дотук неслучайно. Пътят беше дълъг и на етапи. Спряхме на 4 места за около 24 часа. Всичко минава бързо – товарене, зареждане, проверки. Имаше и чисто технически моменти – в Испания трябваше да вземем механични части за кораба. Такива детайли ти напомнят постоянно, че това не е просто пътуване, а мисия, в която всяка подробност има значение. И така стигаш до Антарктида на Коледа. Не го празнуваш по обичайния начин, но го помниш завинаги.
- Какво беше първото ви впечатление в Антарктида?
- Първото нещо, което виждаш, когато влезеш в залива на остров Ливингстън, е ледникът Вероника. Огромна бяла стена, която стои срещу теб и създава усещането, че си стигнал до края на света. Трудно е да го сравниш с нещо друго – просто мащабът те притиска и те кара да замълчиш. Но освен природата силно ме впечатлиха и хората. Там всички работят в пълно разбирателство – от професорите до логистиците. Няма напрежение, няма съревнование. Всеки знае защо е там и каква е задачата му. Правеше впечатление и отношението на чуждестранните екипи – учени от Испания, Германия, САЩ. Имаше ясно изразено уважение към българите. Това ме накара да се почувствам горд.
- В какво се изразяваше работата ви там?
- Работата започна още в самото начало. Още при отплаването имахме инцидент – колега се поряза и трябваше веднага да се намеся. За щастие, след около седмица вече беше отново в строя. В Антарктида обаче няма малки проблеми. Най-често се сблъсквахме с респираторни заболявания – два пъти минахме през вирус, който бързо обхвана екипажа. В такава среда това се разпространява много лесно, особено когато постоянно пристигат нови хора. Имаше и травми по време на работа – нещо, което е неизбежно при тежки условия и физическо натоварване. Един от по-сериозните случаи беше колега със силни бъбречни болки. Освен това се наложи да вадим зъби – в Чили на двама души, а на място се сблъсквах и с възпаления и подуване на венци. Предварителната подготовка е много важна. Има задължителни прегледи преди тръгване, но ако нещо бъде подценено, после няма къде да го наваксаш. Най-близката сериозна медицинска помощ е на 8 часа разстояние. И най-важното е, че няма “почивка” от тази роля. Независимо дали е ден, или нощ, ти си човекът, на когото се разчита.
- Как протичаше работният ви ден?
- Денят започва рано – ставане в 7,30, закуска до 8,30 часа и веднага след това започва работата. Спускат се лодките и всеки поема по задачите си. Още от началото си дадох сметка, че ако искам да съм полезен, не трябва да чакам хората да дойдат при мен. Затова поддържах постоянен контакт с тях. Когато срещна някого, просто питам: “Как си, има ли нещо?”. Така често улавяш проблемите още в началото. Докато екипите слизат с лодките, аз оставам на кораба, но следя всичко до последния момент – дали някой няма да се нарани. През деня се стараех да има достъпни лекарства на общи места – противогрипни, противовирусни, така че всеки да може бързо да реагира, ако усети неразположение. Когато хората се връщат от работния ден, минават през дезинфекция, а след това ги посрещам с нещо топло. В този студ това не е просто жест, а част от превенцията. В Антарктида най-доброто лечение е да не се разболееш. И въпреки че основната ми роля е медицинска, често се включвах и в товаро-разтоварната дейност. Екипажът беше малък, а работата много.
- Какъв е любимият ви спомен от това пътуване?
- Самата Антарктида. Там има една тишина, която не можеш да сравниш с нищо. Не е просто липса на шум – усеща се като спокойствие, което те обгръща и те кара да забавиш темпото. Гледките също са нещо, което трудно се описва – всичко е чисто, сурово и в същото време красиво, въздухът е различен, по-лек, по-ясен. И може би най-странното и впечатляващо бяха белите нощи. От декември до февруари почти не се стъмва. Само леко притъмнява за кратко, но истинска нощ няма. Губиш представа за време, но точно това прави мястото още по-особено и магическо.
- Какво ще правите сега, след пътуването?
- Следващата ми цел е да спечеля конкурс за специализация по урология. Това е посоката, в която съм избрал да се развивам. Желанието ми е да стана част от Клиниката по урология на проф. Илия Салтиров – място с традиции и утвърдена школа, която е изградила поколения лекари във ВМА.
- Как разпускате през свободното си време?
- Свободното ми време почти винаги е свързано със спорт. Това е начинът да разтоваря и да изчистя напрежението. Голям фен съм на ФК “Левски” и се старая да не изпускам мач. Когато имам възможност, пътувам до София, за да съм на стадиона – атмосферата там е нещо съвсем различно. Дори след като се върнахме на 9 април, без много да се замислям, тръгнах директно за София за мач. Това е нещо, което ме държи свързан с нормалния ритъм на живота след всичко преживяно.
