За семейството ни през 90-те "24 часа" беше стандартът за адекватна журналистика и сигурна информация, казва историкът
- "24 часа" навършва 35 години, а вие сте на 38 - почти негов връстник. Кой е първият ви спомен от вестника, г-н Стоянов?
- Първият ми спомен за "24 часа" е от зората на 90-те, когато с баща ми излизахме сутрин рано, за да купим новия брой и след това да седна до него, докато го чете на терасата. За семейството ни тогава "24 часа" беше стандартът за адекватна журналистика и сигурна информация. Буквално първите ми години са минали с ежедневника. От него се научих да се интересувам не само от българската политика, но и от световната и да поставям събитията в контекст - ценен и важен урок, който води работата ми и до днес.
- "Един народ, една държава, един вестник" беше шеговитият надпис по гърбовете на рекламните фланелки на юбиляря. Кое от този девиз важи и днес?
- За съжаление, днес България не разчита на вестници. Информационната среда у нас е наводнена със стотици издания, чийто характер и качества са, меко казано, съмнителни. Хората се уповават на социални мрежи, клипчета и слухове много повече, отколкото на проверената журналистика. Мисля, че тази счупена връзка между пресата и обществото се оформи някъде след 2009 г., когато медии у нас постепенно се превърнаха в придатък на властта.
- Погледнато исторически, първият частен национален всекидневник в България изживя и отрази всички кризи и възходи между които криволичеше българската демокрация. Гледате ли на "24 часа" като на професионален летописец на съвременната българска история?
- Ролята на медиите като исторически извор за съвременната история няма как да се надцени. Всяко изследване на българската история за изминалите 35 години трябва неизбежно и задължително
да се опре на анализа и съдържанието на "24 часа"
и сходни, дълголетни издания, които най-добре улавят духа на времето и същността на историческите и политическите процеси. Можем да кажем, че вестниците са първата страница на историческата хроника, тъй като те най-първи улавят онзи вълшебен миг, в който настоящето се превръща в история. От тази гледна точка, вестникознанието ако мога така да го нарека, е задължителен елемент от подготовката на всеки историк, боравещ със съвременната епоха. Струва си журналистите да понаучат повече история, но и историците да понаучат журналистика.
- За 37 години от 10 ноември 1989 г. до днес минахме през 8 кризи: икономически (90-те, 1996-1997, инфлация), политически (2013, 2020), финансови (КТБ), глобални (COVID-19, енергийна криза). Какво ни взеха и какво ни дадоха?
- Буквално като дете на прехода мога да кажа, че нашето поколение е поколението на кризите. За нас то представлява едно постоянно каляване и заздравяване на политическите убеждения, социалната упоритост и икономическата непреклонност. Всяка генерация трябва да говори сама за себе си, но колкото до нас, т.нар. милениали, епохата на кризите ни изгради като хора - винаги на границата между реализма и скептицизма,
надяващи се на нещо добро, но очакващи най-лошото
Това ни направи циници до някаква степен, но също така хора, които не се впечатляват от политиците, не зачитат авторитетите като даденост и не приемат оправданията на другите за това, че животът им е сложен или че някоя задача изисква повече усилия. Буквално всичко в живота на моята генерация изисква непрекъснато повече усилия и това ни прави понякога гневни и понякога снизходителни към претенциите както на по-старите, така и на по-младите. От друга страна, нашето поколение ще роди хора с опит и експертиза, способни да решават най-разнообразни казуси, което би следвало да означава, че можем да се борим с бъдещи кризи. За разлика от по-старите генерации разбираме от технологии, чужди езици, пътували сме доста по света и имаме перспектива. Преходът ни даде много трудности и нищета, но ни създаде и отлични възможности. Онези, които имат нюх, хъс и амбиция, постигнаха много, при това преди да сме навършили 40.
- На вас като историк какво ви говори статистиката, че от 10 ноември 1989 г. до днес ни управляваха 29 правителства, от които 12 служебни?
- Показва, че българският народ няма ясно изградена политическа воля и приоритети.
Лашкаме се между месии, търсим лесни отговори на трудни въпроси
Едновременно се разочароваме от управниците си, но и не изискваме от тях достатъчно. Нямаме критерии за качество, но и нямаме адекватна тояга, с която да наказваме избраните от нас управници, когато твърде алчно започнат да гризат от моркова на народните пари и доверие. Същевременно е показателно, че нито една политическа партия не успя да се превърне в смислена алтернатива за голяма част от населението. На всеки 2-3 избора възниква я коалиция, я нов авторски проект, който се превръща в чудо за три дни. Когато часовникът удари 12, каляската се превръща в тиква, конете в свине, парите се оказват в нечий чужд джоб, а ние все така се надяваме да дойде следващият принц, който да носи стъклената пантофка, която да пасне точно на нашия крак. Принцът все не идва, защото конят му е избягал на запад, докато той е търсел отговора на източния хоризонт.
- Българите научихме ли се да бъдем свободни?
- За съжаление, не. Българите оставаме поробени както в митовете от своята история, така и от празните надежди на нашето настояще. Мечтаем за качество и прогрес, но робуваме на корупцията, предразсъдъците и шуробаджанащината.
Искаме да правим бизнес от днес, но да сме милионери от вчера
Искаме да имаме закони, но те да важат само за другите. Искаме да има регулации, но те да не засягат нашата дейност. Искаме сметките да се плащат, но нашата винаги да е с отстъпка или да е комплимент от заведението. Искаме да почиваме на нашето море, но се налага да ходим на чуждите, защото съсипахме нашето. Българинът е несвободен по една проста причина - свободата значи отговорност, а ние не умеем да поемаме отговорност.
- Социолози натякват, че все търсим спасители - от кого?
- Месианският комплекс на българите е продукт на тяхното нежелание да носят отговорност за собствените си грешки и пропуски. Ние все искаме някой да дойде да ни оправи и той идва, оправя ни и си тръгва. А след това, като наивна девойка във френски роман от XIX век, започваме да се надяваме на следващия ухажор да се окаже по-нежен и по-благонадежден. Накрая обаче от нашата нерешителност се раждат единствено Козет и Гаврош, които тръгват да търсят щастието си, включват се в обречени протести и революции и накрая остават затънали все в същия свят на клетниците. Междувременно политиците очакват да продадем косите, зъбите и телата си, за да плащаме техните дългове, скрити зад маска на борци за справедливост, богати наследници, носещи благодат, и уж справедливи съдници, обещаващи ни законност. Междувременно политиците очакват да продадем косите, зъбите и телата си, за да плащаме техните дългове, скрити зад маска на борци за справедливост, богати наследници, носещи благодат, и уж справедливи съдници, обещаващи ни законност.
- Намираме идоли във времената преди два века, но днес всички говорят, че нямаме лидери и авторитети. Защо?
- Не е минало времето да оценим качествата и недостатъците на нашата епоха. В наше време е
трудно да кажем кои ще са новите Вазов, Ботев и Яворов
Не че ги няма, но няма как да ги разпознаем. Това е присъда за бъдните поколения - след 100-200 години ще ги споменаваме така, както днес тачим Раковски, Левски и Каравелов. Това, което можем да направим като общество, е да зададем ясни критерии за качество, еталони за морал и изисквания за това какво всъщност означава "принос към обществото" и "принос към културата". Ако сторим това, истинските съвременни будители ще изпъкнат ясно, а следващите поколения ще имат един по-адекватен аршин, с който да мерят.
- Типично български поглед ли е хубавото винаги да е в минало време, а най-лошото да е сега? Наскоро излезе класация на щастливите държави и ние пак сме назад. Докога?
- Основен признак на човешките общества до XVIII век е да вярват, че някога, много отдавна, е съществувал златен век, когато хората са живеели безгрижно и честито в райската градина. Оттам насетне родът ни тръгнал надолу, залязвайки през сребърния, бронзовия и железния век. Това мислене, че миналото е по-добро от настоящето, а бъдещето е страшно и несигурно, е причината за бавния прогрес на човечеството. Едва през епохата на Просвещението в Европа се заражда идеята, че златният век предстои. Тази вяра в бъдното щастие ни носи индустриалните революции, скоковете в науката, медицината и качеството на живот. За съжаление, след като преживяват три национални катастрофи за 30 години, българите се чувстват предадени и опозорени в настоящето си, не виждат надежда в бъдещето и им остава да се утешават с миналото. Несбъдването на комунистическата мечта и тягостните години на ранния преход сякаш затвърдиха този мироглед, който тегне на врата ни като воденичен камък и ни тегли към дъното. Докато не срежем въжетата, с които е привързана към нас
тази тежест - соцносталгията,
националната депресия и липсата на увереност в бъдещето, настоящето ни ще продължава да изглежда мрачно, а все по-отдалечаващото се от нас минало ще остане застинал, наглед съвършен образ на хоризонта на събитията.
- Кое ни отдалечава от щастливото бъдеще - неизпълнените обещания на политиците, които избираме, неспособността да си вярваме или просто защото не знаем какво искаме?
- Реално и трите неща. Няма как да припознаем изпълнените обещания, ако не знаем какво всъщност искаме да получим. Политиците ни се превръщат волно или неволно в демагози, защото трябва да обещават на хората тривиални неща, евтини илюзии и общи приказки, в които липсват смисъл и съдържание. Няма как да изпълниш волята на народ, който няма воля. Няма как да сбъднеш идеята за бъдещо щастие на хора, които не знаят какво искат да имат, за да бъдат щастливи. Липсата на национален консенсус, на национална доктрина, води до една постоянна безпътица, едно въртене в кръг. Историята показва, че такива "устойчиви застои" могат да продължат векове и в крайна сметка водят до колапс на съответната държава и общество. Ако не постигнем базово единодушие по въпросите за едно споделено бъдещо щастие, ние сме обречени като народ. Ако не този век, то тогава през следващия.
- Историческата съдба на българите през вековете отразява ли се през последните 37 години?
- Най-ясното отражение на историческата ни съдба без съмнение е неспособността ни да се поучим от грешките на миналото.
народната ни душевност е оголен нерв, който предизвиква спазми на обществения организъм и при най-лекия допир на провал и несигурност. Това ни прави колебливи, гневни и неориентирани. Същевременно нарочно поддържаната ниска историческа грамотност ни пречи като общество да разпознаем политическите шарлатани и да потърсим малцината достойни, които имат ума, силите и желанието да ни водят напред. Светлото бъдеще е възможно с правилните хора, а правилните хора ще открием чрез образование и спазване на законите. Трябва да започнем да градим политическата конструкция на нашия национален дом. Съществуващата къща е доста паянтова, но с правилното саниране, ако не се откраднат отново фондовете, ако се положи истинско старание и ако се осъзнае, че златният век не е бил само при Симеон, а предстои в бъдещето ни, всичко ще бъде наред и България ще бъде такава, каквато заслужава - европейска, благоденстваща и красива.
CV
Роден е през 1987 г. в София.
Завършил е Националната гимназия за древни езици и култури (НГДЕК) "Св. Константин Кирил Философ" с профил "История". Завършва висшето си образование със същата специалност в СУ "Св. Климент Охридски".
Защитил е магистърска степен cum laude по история на европейската експанзия и глобализация в Лайденския университет в Нидерландия.
Днес е главен асистент в Института за исторически изследвания на БАН и преподавател по история в НГДЕК.
Автор е на осем монографии и над 300 статии, студии и публикации.
