- Вече съм на 87 години и голям късметлия излязох. Цял живот съм правил това, което искам и каквото мога, казва известният скулптор
- "Общуване" е 41-ата ми изложба и всички те са различни. Не повтарям
- Българинът все гледа в чуждото канче, затова винаги гърбът и отзад ще са ни голи
Докоснат от бога - тези магически думи в езика ни са свидетелство за големия талант у един човек и сякаш са измислени за Павел Койчев. Големият скулптор е сред най-значимите личности в съвременното европейско изкуство. През годините е експериментирал с всичко – от класически бронз и оникс до слама, кал, пръчки и стиропор. Два пъти е представял България на Венецианското биенале (2012 и 2022) и е сред малцината избрани за изложението "Световни художници на хилядолетието" в централата на ООН в Ню Йорк (1999).
Сред най-известните му скулптурни композиции са "Водна паша" (в Южния парк в София), "Градежът", "Оригиналите" (край с. Осиковица) и светещите фигури от оникс в Националната галерия. Преди дни откри 41-ата си самостоятелна изложба "Общуване" в НДК.
Павел Койчев е роден на на 30 май 1939 г. в София. Завършва специалност "Скулптура" във Висшия институт за изобразително изкуство "Николай Павлович" в София.
- На какво общуване каните публиката в новата си изложба, г-н Койчев? Нарекли сте я точно така - “Общуване”, и с нея бе открит пролетният “Салон на изкуствата” в НДК на 7 април.
- Човешко общуване. То пък вижте как се случи във време на война. Но така си мисля - че човек е обречен на общуване. Той от това не може да се измъкне. Ако перифразирам, нека да правим повече общуване, а не война. (От “Правете любов, не война” - популярния антивоенен лозунг от 60-те години на миналия век, който се свързва най-вече с хипидвижението - б.а.) А и другата война продължава - тази отвратителна човешка свинщина в Украйна.
- Започвате да правите скулптурите за изложбата преди една година.
- Всяка изложба ми коства една година. Някак си темите така ми идват от това, което ни обгръща, в което живеем. И аз не знам как идват, но не ме интересуват толкова темата и литературата. Мен ме интересува скулптурата, пластиката. Скулптурата не трябва да има литература или разказ по картинки. Тя е нещо абсолютно друго. Не трябва да се влияе ни от тема, ни от материал, от нищо. Трябва да разчита на кройката си и на тоталното присъствие. Когато видиш скулптура, да не разсъждаваш каква е причината да я гледаш. Всички странични въпроси и обстоятелства да са после, но първо тя трябва тотално да присъства.
Тази е може би 41-ата ми самостоятелна изложба, като всички те са различни. Различна тема, различни простични решения, различни локации, материали. Не повтарям.
- По думите ви излиза, че не трябва да ни интересува сегашният момент, когато гледаме една скулптура. Това не се ли отнася за по-далечно време в бъдещето, защото вашите скулптури реално винаги са свързани с нещо актуално. Дори и композицията “Водна паша”, която е в Южния парк, с образа на пастира, на водача - тя пък съвсем подхожда на Великден и възкресението.
- Ето как нещата в света те обгръщат, въздействат, но по-важното е как ще ги направиш така, че да станат предмет на изкуството. Между другото, абсолютно всеки миг, всяка ситуация, всяка форма може да е предмет на изкуството. Зависи как ще го направиш. Не какво и къде, а как.
- Защо са толкова големи фигурите, които показвате в сегашната си изложба? Не че не обичате по принцип монументалното изкуство.
- За да се изпробвам в по-голям формат и да разбера дали ми харесва. Макар че аз никога не си харесвам работата.
- Защо?
- Защото идеала в това, което ще представям, не мога да го постигна. Далече съм от него и затова аз съм си най-яркият критик.
Правих тази изложба за Пловдивската галерия и представянето ѝ там завърши на 5 април. На 6-и ми докараха фигурите в София. Аз съм ги мислил за галерията в Пловдив. А тука в НДК като че ли е друга изложба. Аз самият съм изненадан.
А са в такъв размер по мои лични проблеми - да видя мога ли и как ще се справя в 3-4-5 метра, понеже я правих за Пловдивската галерия, а тя е с височина 10 м нагоре и голямо пространство. Искаше се да има обем, за да могат да присъстват в това пространство. Така че основната причина е моето лично търсене на скулптурата в такъв размер.
- Казвате, че не сте идеален в работата си. Идеалът не е ли по принцип недостижим? Ако човек го стигне, какво ще се случи с него?
- Невъзможно е да бъде достигнат, така че хич не го мислим какво ще стане. Както истината е непостижима. Затова изкуство винаги ще има, защото то търси истината, търси промисъла - какъв е смисълът на нашето битие изобщо. И тъй като това е абсолютно сигурно непостижимо, така винаги ще има изкуство.
- След толкова изложби и досег с изкуството вие самият разбрахте ли какъв е смисълът?
- О, не. Все повече не ми е ясно. Но пък ми се изясни, че никога няма да разбера. Всеки се стреми да направи праформата. Коя е тя, която като майка ражда другите форми? Да намериш праформата, е непостижимо нещо, защото това го прави само създателят, нали? Това ни е ясно, обаче не преставаме да се боричкаме с проблема.
- Трябва ли човек да си обяснява по този начин и всекидневието си, което минава през избори, активности, ненавист, обич?
- Би трябвало, но също така сме обречени да не постъпваме така и затова ще сме грешни. Казано е, грешен е човекът. Просто е заложено в човешката форма, за съжаление.
- 13 са фигурите във вашата изложба. Защо, фаталистично ли сте настроен?
- Не, така се е случило. Аз не гоня такива дълбоки нумерологични знаци. По друг начин ми вървят нещата.
- Сред скулптурите са и веслата на лодката, към които имате особено отношение. Какво показват те?
- В египетската “Книга на мъртвите” има един стих, който много ме е впечатлил още навремето - “Името на моята лодка е живот, а веслата са ми ужасът”. Смисълът му сякаш не може да бъде веднага разбран. Но ние гребем, живеем, движим се, действаме от ужас от битието, с този страх от него, защото ни е неизвестно.
Всичко е враждебно и ние във всеки момент трябва да се пазим да не ликвидираме формата си. И от този подсъзнателен ужас ние действаме. Всичко, което правим - веселието, работата, рода, е, защото сме ужасени от това, което ни се случва.
- Лодката, наречена живот, също присъства в изложбата. Тя ли е нейният център?
- Не. Тази изложба не би трябвало да има център. В нея има също една маса, която е по-встрани. И всички фигури някак си съм ги завъртял в кръг, защото всичките трябва да са еднакво важни. В тази голяма композиция да няма център, да няма периферия, да няма второстепенно и първостепенно и тази 13-фигурна работа да е едно. Ей така подсъзнателно съм го правил, а сега ме карате да го формулирам.
- В живота също ли е така? Трябва ли да има център и периферия, или всичко е едно?
- Животът е вече друго. Трябва да има някои централни неща, които са водещи. Примерно от многото пътища кой път ще избереш и вече по него да се случват нещата.
- Каква литература обичате да четете?
- Доста отдавна вече не чета художествена литература, не ме задоволява. Да не звучи превзето, но предпочитам по-философски неща.
Между другото, от три-четири години просто не чета. Представям си как хората ще си кажат: той не чете, но хич не ме интересува кой какво ще каже. Не чета, защото не са ми интересни разказите. Разказът някак си протича във време, а времето е уязвимо, минава, заминава. Докато пространството е нещо, в което се случват нещата, пък и времето май се случва в пространството. Това е, което е интересно, а така да ми разказват милиард случки... защото колкото хора има, толкова случки. Въпросът е каква е дълбоката причина да се случват тия случки. И това е темата на изкуството изобщо.
- Как човек си отговаря на този въпрос, толкова свързан със смисъла?
- Не може да си отговорим. Мъчим се да надникнем под плаща на Създателя, обаче не ни се удава. Няма и да ни се удаде.
- Какво ще стане със скулптурите от вашата изложба след 22 април, когато тя свършва?
- Отправят се директно към Осиковица, където е моята галерия на открито. Там са всичките ми оригинали. А какво ще стане? Нищо няма да стане. Нещо тука да става в тая страна? Нося ги там, защото поне да има къде. Иначе трябва да ги хвърлям на боклука, нали?
- Те от какъв материал са, ще издържат ли на открито?
- От стиропор, но аз ги покривам.
- Защо работите със стиропор?
- Защото е най-евтиното. С какво да работя? С титан, със злато, с платина, с какво? Не може. Това е най-евтиният материал. Всъщност най-евтиният ми материал беше говеждият тор, с който през 1995 година направих “Торния бръмбар” (прочут негов проект, изложен край НДК - б.а.). Всеки материал е достоен за изкуство. Пак ще кажа - важното е как ще се направи и кой ще го направи.
- Колко богат човек сте?
- Мога да го кажа, защото съм на 87 години вече, че голям късметлия излязох. Цял живот съм правил това, което искам и каквото мога. Така че съм толкова богат, колкото не може да си представите.
Иначе българинът все гледа в чуждото канче, много е типично за нас. Останало е от петте века може би. И затова винаги гърбът и отзад ще са ни голи. Понеже, като се навеждаш напред да видиш другото канче, открива ти се отзад. Обречени сме на тази голота, си мисля аз.
Но в действителност съм щастлив човек. След като завърших академията през 1966 г., четири години бях по разпределение за голям мой късмет в едно фото, където бях с прекрасни колеги. След това от 1970 г. фактически съм на така наречената свободна практика. Никъде не съм бил на щат, само от скулптура съм живял и пак ви казвам, правил съм си каквото мога и каквото искам.
