Интернет ни дресира да сме безпощадни
За мигновената обществена реакция с назначаването на Стоил Цицелков за вицепремиер и за ролята си на социалните мрежи попитахме социалния психолог доц. Николай Димитров
- В ерата на социалните мрежи всеки гаф на политик се разпространява мълниеносно и често води до мигновена обществена реакция. Защо обществото реагира толкова бурно и бързо, и как това влияе върху доверието към политиците като цяло, доц. Димитров?
- Не трябва да забравяме, че политиците не са просто хора, а символи. Те въплъщават нашите надежди и страхове. Когато даден политик направи гаф, ние не реагираме само на самото действие, а на всичко, което този човек символизира. Ако е от другия лагер - гафът е доказателство за непригодност. Ако е от нашия - изпитваме срам и нужда да го (и „да се") защитаваме. Интернет превръща всеки от нас едновременно в съдия, прокурор и екзекутор. И всичко това - за секунди. Бавният, аналитичен прочит е лукс, който екосистемата на социалните мрежи не толерира.
Алгоритмите са настроени да залагат на най-силната ни емоция - възмущението
И понеже то е по-бързо от разума с цял един миг, който за мрежата е напълно достатъчен, просто натискаме „Сподели".
Неврологични изследвания сочат, че когато сме възмутени от несправедливост и го покажем публично, мозъкът ни отделя допамин - същото вещество, което ни кара да се чувстваме добре, когато ядем сладко. Да заклеймиш политик в коментар, носи мигновената наслада от получените харесвания. А те пристрастяват. Но когато всеки ден избухва по някой скандал, мозъкът ни започва да свиква. Това, което
преди 10 години щеше да свали правителство, днес е просто поредната фейсбук буря
в чаша вода. Но свикването има и страничен ефект: започваме да възприемаме всички политици като еднакво лоши.
Ефектът върху политиците също не закъснява: като знаеш, че всяка твоя дума може да бъде извадена от контекст и превърната в скандал, започваш да говориш с кухи фрази, да избягваш рискови теми, да се движиш в безопасната зона на пиара. Така политиците стават стерилни и безлични. Хората усещат тази фалшива автентичност и това допълнително намалява доверието.
- Какви грешки или гафове на политиците обществото обикновено е склонно да прощава и какви са психологическите фактори за прошката - състрадание, припознаване в конкретната личност или...?
- Прощаваме на тези, чиито грешки разбираме. Когато политик покаже емоция, уязвимост или спонтанен гняв, сме склонни да прощаваме, защото разпознаваме себе си. Важното е да изглежда искрен, защото в тези моменти създаваме емоционална връзка с него, която надделява над рационалната оценка. Ако усетим фалш или пиар, резултатът е обратен - гневим се на манипулацията.
В развитите демокрации хуморът и самокритичността са мощни оръжия срещу общественото недоволство - когато политик не се взема прекалено насериозно, той обезоръжава критиците си. У нас самокритиката и самоиронията са абсолютно противопоказни. Тук властта е несигурна и временна, а обществото носи чертите на йерархична култура, в която авторитетът се крепи на непогрешимост. Така самокритиката не се възприема като сила, а като слабост, от която опонентите веднага се възползват. Българската политиката е борба за оцеляване, а не печеливша игра в стабилна среда.
В България си имаме специфичен културен код, който влияе на прошката. Част от обществото гледа на политиците като на „бащи". А на баща се прощава, защото той „знае най-добре". Освен това - исторически сме свикнали властта да е далечна и силна. Това създава нагласа да приемаме грешките й като неизбежни и да се примиряваме. Отделно - ако политикът е възприеман като „наш човек" (част от нашата група, регион, социална среда, приятелски кръг), грешките му се приемат по-благосклонно.
"Нашият" може и да сгреши, но пак си е "наш"
Има грешки, които обществото може да приеме, да разбере, дори да обикне. И има такива, след които човек престава да съществува като политик. Една от най-големите е посегателството върху идентичността. И виждаме зрелите ни политици да се нападат помежду си, но никога не нападат електорати. Един го направи и „кресливите майки" му взеха главата.
Другото е, че хората могат да простят грешка, но не могат да простят отношение на превъзходство. Борисов е виртуоз в това да е „един от нас". Докато Пеевски беше обикновен депутат, с години не беше „обелвал и дума", но откакто застана начело и, разбира се, с мощната подкрепа на пиара си, вече активно говори с публиката през медиите и неспирно повтаря посланието, че каквото прави, то е "за хората".
Трето непростимо нещо е корупцията. Макар всеки от нас да си мечтае да е близо до „кацата с меда" и с охота да прощава на тези, които успяват да си оближат ръцете има крайности, които наказваме. Такава е усещането, че политикът краде направо от моя джоб. Към него българинът е особено чувствителен. Към общия джоб - не чак толкова... Понякога прощаваме, ако виждаме резултати, тогава си казваме: „Абе, краде, но и прави (за нас)!".
Най-тежко се прощава предателството. Независимо дали към собствената си партия и електорат, или към цялата държава. Прошка няма и за хванатите в лъжа, макар всички да знаем, че политиците не казват цялата истина. Не по-малко опасно е показването на безчувственост към човешката болка: липса на адекватна реакция при трагедии, бедствия и кризи, емоционална студенина, нежелание да се срещнеш с потърпевши, общи приказки, вместо съпричастност. Такива неща не се прощават - в моменти на болка както децата тичат при родителите си, така и ние имаме нужда от някой от „бащите на държавата" да ни приласкае и успокои. И който не го направи, трябва да е готов да слезе от политическата сцена веднага.
- Усилват ли социалните мрежи усещането за „морален съд"? Търсят ли хората в днешно време повече автентичност и човечност, или по-скоро - съвършенство и морална чистота? Къде е балансът между тези две претенции?
- Живеем в епохата на „Цифровия публичен линч". В интернет присъдата се произнася за секунди и без да гледаме осъдения в очите. Там ставаме по-жестоки, без да е необходимо да понесем и отговорността за делата си. И ако в миналото моралното осъждане ставаше в ограничен кръг - семейство, съседи, колеги, днес присъдата е хем всеизвестна, хем става част от своеобразното „дигитално досие" завинаги. Дори и впоследствие да има оневиняване.
Алгоритмите в социалните мрежи показват на нас, а и показват нас, основно на хора, с които мислим еднакво. И когато осъдим някого, виждаме само подкрепящи коментари. Така ни вкарват в илюзията, че „целият свят" мисли така. И точно тази илюзия ни „дресира" да ставаме още по-крайни в присъдите си, без да се замисляме за последиците или да се чувстваме отговорни. Всеки от нас си казва „Ама, аз само казах какво мисля" или „Ама, аз само споделих истината!". И не осъзнаваме, че участваме в нечие унищожение. Понякога - дори без реална причина.
В миналото политиците бяха далечни, студени, недостъпни. Днес търсим човека зад фасадата на политика. Парадоксът е, че автентичността и моралната чистота рядко вървят заедно. Автентичният човек греши, има слабости, изпуска нерви. Морално чистият е скучен, той или е светец, каквито няма, или се преструва.
- В дългосрочен план обаче как социалните мрежи променят политическата култура - дали водят до по-високи стандарти и по-отговорни политици или до „умора от скандали", цинизъм и по-ниско доверие в институциите?
- Демокрацията умира не от гняв, а от безразличие. Когато всеки ден има по един скандал, скандалът престава да значи нещо. Нервната ни система се изтощава, привиква към „дневната доза" възмущение. Цинизмът става модерен и се превръща в „лекарство" срещу разочарование. Но губиш и имунитет срещу пропаганда и манипулация. Хубавото в цялата работа е, че гражданското общество получи глас. Една добре написана публикация може да събере хиляди на протест. Една кауза може да стане национална за дни. Властта вече не може да игнорира гражданското общество. Но в дългосрочен план ще заживеем в два свята. Една част от обществото ще се оттегли в цинизъм и умора, трайно ще спре да се интересува и да гласува. Друга част - по-млада, по-активна, по-дигитална - ще използва социалните мрежи, за да налага все по-високи стандарти за прозрачност и лична отговорност от политиците.
