В този безумен свят, като гледат какво правят родителите им и политиците, на децата не им остава друго, освен да се напушат с тревица
- Покрай случая с министъра за един ден Стоил Цицелков се запитахме кое е по-страшно за един политик - дали изкривяването и скриването на минали прегрешения от широката общественост, или че изобщо са ги допуснали. Какъв е вашият отговор, г-н Александров?
- Случаят с г-н Цицелков, допуснал грешки, които се оказаха скрити, му се отрази зле. По всяка вероятност той ще бъде стигматизиран, независимо че вероятно притежава професионални качества. За жалост, в тази все по-озверяваща се и радикализирана публичност, изострена заради много високите залози в битките за властта, единственото, което има значение, е как да бъдеш омаскарен и белязан.
- Според вас кой е днешният модел за вход в политиката и управлението на страната?
- Че всичко става позволено. И е очевидно, че тази кампания, която вече започна, ще мине под знака даже не на компроматите, а на моралното заклеймяване. В интерес на истината, този подход беше въведен от ПП. А в тази субкултура, към която бившият вече министър по честни избори, изглежда, принадлежи, това да нарушаваш правилата не е проблем, дори се разглежда като специфична привилегия, което те прави специален и един от избраниците.
Такава е цялата постмодерна, глобалистка, постлиберална версия за това какво означава да си успешен човек, да си от елита, който може да си позволи да нарушава правилата и да му се размине. В този смисъл девиантности като да караш пиян, да пушиш марихуана, да палуваш с млади момичета или момчета, е нещо, което в тази култура е на почит. То обаче става проблем в контекста на сравнително консервативното обществено мнение в България. И тук е големият конфликт: хората, които се числят към глобалистката номенклатура, а те за добро или лошо са много силно представени в това служебно правителство, обитават този свят на всепозволеност и на избраничество. Проблемът е, че могат да упражняват властта, само ако я вземат служебно, тъй като техните разбирания за позволено и непозволено не съвпадат с тези на мнозинството българи. Естествено, това води до отхвърляне на тази субкултура от голяма част от общността. Страхувам се, че махалото няма да спре по средата и оттук нататък основни постижения на либералната цивилизация като правата и свободите, НПО-тата и прочие, ще бъде тежко заклеймено, презряно и ще отвори вратата за авторитарно управление.
- Не трябва ли все пак да си даваме сметка, че прегрешенията на младостта в консервативните изисквания за вход във властта може да ни оставят без благонадеждни за нея? За там впрочем са се устремили хора от поколение, в което почти всеки е опитал вкуса на цигара с марихуана, което се брои за гаф.
- Всъщност социализацията на много от днешните младежи минава през това. Ако преди минаваше през тайно пиене на бира, сега минава през експерименти с наркотици и това е масово.
- И поради тази причина този министър не става за министър?
- Проблемът е в контекста, който беше създаден от същата политическа сила, която сега излъчи това правителство. Ако те не бяха се обявили за добрите сили, носители на светлината и за ангели в бяло, които идват да се борят с мрака и лошите орки, нямаше да има толкова радикална реакция и отхвърляне от страна на обществото. Въведоха морален стандарт, който самите не са в състояние да следват. Виждам в българския случай поколенческа динамика по силата на това, че много от тях са застинали във фазата на младежкия бунт. Тоест те не са продължили моралното си развитие отвъд фазата на атаката срещу авторитетите.
- Не е ли проява на незрялост, на инфантилизъм?
- Някои наричат постмодерен феномен линията “да разрушим всичко, да деконструираме света и да го построим наново”. Този порив, разбира се, е прекрасен, много вдъхновяващ и революционен, но не е нещо ново. Има обаче една категория хора, които просто не порастват, защото порастването означава да приемеш неудобството да живееш в общество, да спазваш правилата, макар и лицемерно, и да се съобразяваш с ограниченията и нормите, които са консервативни по силата на това, че са норми. Което означава, че не можеш да разгърнеш копнежа си за абсолютна свобода.
Ако не бяха въвели дискурса добри-лоши, проблема нямаше да го има. Просто техните противници го взеха на въоръжение и ситуацията е с техните камъни по техните глави. Това е политическото измерение.
- Каква обаче е моралната рамка?
- Това е идеята, че няма универсален морал, както няма универсална истина. Нарича се морален релативизъм. В този ред на мисли, както няма универсална религия, няма универсално образование, няма и такова нещо като общество. Има отделни индивиди или групи, които избират да вярват в определени неща. Няма и универсална истина, както видяхме съвсем ясно покрай случая в “Петрохан” и Околчица. Колкото групи има, толкова са истините. Така всеки в рамките на своята общност, на хората, с които се харесва и е избрал да бъде, може да наложи някаква версия за света, активно да я промотира и да презре и отхвърли всички останали. В термините на социалната психология такава ситуация се обозначава като групов нарцисизъм.
Неолибералният режим на живот постоянно произвежда лузъри с нарцистична патология и претенции за лидерство. Те се опитват агресивно да наложат своята версия, за това кое е добро, кое - правилно и кое е позволено.
- Защо постъпват така?
- Така дават усещане на своите, че са специални, че са по-добри от останалите, че са избрани, имат достъп до някакви висши знания, което е сърцето на сектантството, че имат висша мисия, което те наричат кауза. Така че като чуете, че някой човек има добра кауза или мисия да спаси останалите, много е вероятно да става дума за такава форма на групов нарцисизъм.
Проблемът е в това, че такива хора поддържат фалшива фасада - практикуват един тип ценности във вътрешната си група, а имитират и лицемерно поддържат други за пред публиката. Този режим се нарича фалшив селф и е свързан с изтощение, напрежение и огромен разход на енергия. Случва се обаче не само в България. Идеята за специалните привилегии на “избраните” да нарушават правилата, които важат за простосмъртните, по много ярък и стряскащ начин се видя в неморалните практики на глобалисткия елит, който се прочу чрез досиетата на Епстийн.
Оказа се, че много от конспирациите са верни и в обществата, в които все още има нещо като морална структура, и тамзапочват да падат тежки жертви. Вземете бившия принц Андрю в британската монархия, когото изхвърлиха отвсякъде.
- България е по-далече от примера, който дадохте, не мислите ли?
- Вярно, при нас не е така - средата тук винаги е била морално релативизирана, защото ние не сме влезли истински в модерността. Живеем си в предмодерния свят, в който всичко е двойни стандарти, за който много сме говорили с вас. Това е светът, в който мярката за “нашите” е една, а за останалите - друга. Така се ориентираме в моралния свят - не като следваме кантианската универсална етика, а по селски - кой е от "нашите хора" и кой - от "враговете". В този смисъл българските пишман глобалисти и либерали са страшни селяни и я карат точно като всички останали. Ако е от наше село, ако е наше момче, значи е “убаво”. Ако е от другите, “да умре”...
Общо взето това е динамиката на етичния дебат в България.
- Какво според вас трябва да знаят политиците във времената на социалните мрежи? Защото те за мнозина са източникът на истини, които политиците се опитват да скрият.
- Скритото не остава, не може да бъде скрито. По-лошото е, че няма истина за постигане. Има постистина. И фактите спират да имат значение. Значение имат убежденията и вярванията, а фактите се напасват според тях. Всеки има правото да ги чете избирателно или да ги отхвърли, ако не го устройват и да налага своята версия през активизъм в социалните медии.
Онова, което трябва да стане ясно на политиците, е, че позоваването на фактите отдавна няма тази валидност, която имаше в предишните времена. Това, което има значение днес, е интерпретацията. Виждам впрочем как например ГЕРБ става жертва на това убеждение, че фактите са важни, че като си направил училище, като си докарал пари по ПВУ, като си осигурил влизането в еврозоната, като си изградил някаква инфраструктура, хората го отчитат с благодарност и ще те подкрепят. Нищо такова не се случва. Виждаме го в сравнително частна група хора, които все още функционират в режим на здрав разум, тоест виждат фактите и формират мнение спрямо тях. Но огромна част от хората имат мнение, преди да забележат фактите.
В този смисъл може да се каже, че социалните медии стоят като филтър между реалността и умовете на голяма част от хората и онзи, който контролира този инструмент за масова индоктринация, е в състояние да наложи своя интерпретация и да плени умовете на хората, които не живеят в реалността, а в този виртуален свят. Те живеят с мислите, които са им инсталирани в умовете от социалните медии. Така да се каже, мислят чужди мисли.
- Може ли изобщо да се излезе от такава ситуация?
- Ще е много травматично. Това, което наблюдаваме е форма на колективна делюзия - типично проявление са конспиративните фантазии, както и дълбокото недоверие във всякаква официална истина, зад която стоят някакви публични и особено институционални авторитети.
- Какво завещават днешните политици като морален стандарт за идните поколения?
- Слаб морален интегритет. В този напълно объркан и безумен от етична гледна точка свят, като гледат как функционират родителите им, а и избраните да управляват държавата ни, нищо друго не им остава на децата, освен да се напушат с тревица.
