- С бъбречна криза награденият на "Полицай на годината" Красимир Кирилов си маха системата в болницата и тръгва за изчезнало дете с Даун
- Най-изтощителната му гонка е 43 км в гориста местност
Само за тази година 49-годишният граничен полицай Красимир Кирилов и неговите кучета Зимо и Рино са участвали в 47-успешни издирвателни акции на мигранти на турската граница. Предотвратил е 623 опита за незаконно преминаване на територията на България. В някои случаи се налагало да преследва нелегални мигранти в продължение на 20 км, а най-дългата му гонка е 43 км - тичане през нощта в гориста местност. За тези подвизи младши инспекторът, който иначе работи в Гранично полицейско управление - Брегово, бе отличен с първото място на индивидуалните награди на церемонията "Полицай на годината". Пред "24 часа - 168 истории" той разказа колко отговорна и същевременно опасна е работата му и как някои от акциите му са повече от приключение.
- Младши инспектор Кирилов, очаквахте ли тази награда и как се почувствахте?
- Да ви кажа честно, не. За мен е голяма чест, че наградата е присъдена точно на мен. Чувствам се добре и удовлетворен от това.
- Вие сте прекарали почти 1/3 от годината командирован на турската граница, където сте предотвратили 623 незаконни опита за влизане в България. Колко трудна и отговорна е работата ви?
- Няма лесна работа. Няма лесна задача в системата на МВР. Всяка една ситуация е различна. Още повече че ние не знаем какво да очакваме. Все пак мигрантите са хора от трети страни. Досега сме успявали да се предпазим. Не сме имали сериозни проблеми. Може би всичко се дължи на кучетата, защото смятам, че те достатъчно респектират.
- Кое е най-дългото ви преследване на мигранти?
- 43 км преследвахме нарушители. Беше в началото на годината. Времето беше лошо, студено. Странджа планина е непредвидима. Имали сме случаи, в които за кратък период от време се променят четирите годишни сезона. При тази ситуация имаше мъгла и беше нощ. Още нямахме видеонаблюдение. С автомобил патрулирахме и забелязахме нещо, което ни усъмни, защото все пак пътят е с чакъл, замръзнал и рядко остават някакви отпечатъци от стъпки. А и нелегалните се опитват да ги заличават, стараят се да преминат линията на държавната граница незабелязано, така че да не се издават. Затова се доверихме на кучетата. Те индикираха нарушение. Тръгнахме по следите и продължихме 43 км. Накрая заловихме 28 лица от Афганистан.
- Партньорите ви в тази нелека задача са кучетата Зимо и Рино. Как те усещат мигрантите?
- С обонянието си, разбира се. Ние ги тренираме с човешка миризма. Но това не са ми първите кучета. Черното Рино ми е третото куче, което обучавам. Влязох в Гранична полиция именно за да бъда водач на служебно куче. Рино му е батко. Те живеят с мен вкъщи. Отглеждам ги и ги обучавам. Заедно излизаме за работа и после се и прибираме у дома.
- Откъде идва тази любов към кучетата?
- Първото ми куче беше домашен любимец, когато бях ученик в трети или четвърти клас. Оттогава не съм оставал без куче. В началото беше хоби, но любовта ми към тях е от дете.
- Как се обучават кучетата, за да намират мигранти?
- Първо трябва да има връзка между водача и кучето. То започва да се тренира от малко. Преди да се започне какъвто и да е вид работа, животното се приучава да е социализирано и да ни се доверява 100%. Има две бази за обучение в България, като едната е в София, а другата в Берковица. При следовите кучета процедурата е два пъти по два модула на по два месеца обучение. След като кучето се справи добре, там се сертифицира за работник, прибира се и започва съществената работа на терен.
Обучението на всяко куче е строго индивидуално. Имал съм 5 кучета, с които съм работил, и нито едно от тях не си е приличало по абсолютно нищо. Много е важно да се познава поведението им и здравословното им състояние, за да му се дава време за почивка, когато е уморено. А иначе процедурата по обучението е следната. Аз се движа в дадена посока и във всяка моя стъпка поставям някакво лакомство за него, така че то, вървейки, да го намира и накрая да стигне до мен. След това лакомствата се разреждат и накрая вървят само по мирисовата следа, като се награждават с любимо нещо. Кучето трябва да е удовлетворено и да прави всичко с желание, не по принуда. Но това е страшно много работа, изисква се отдаденост и постоянство.
- Колко важни са кучетата при залавянето на мигранти?
- Без тяхната работа ефективността ще бъде много по-малка, защото, както споменах, работим в много тежък терен. Странджа има дълбоки дерета, безводни, с много камъни.
На някои места има паднали дървета, земята е замръзнала. Ние не можем да се ориентираме в такава обстановка и колкото и да искаме да направим нещо, без тяхната помощ не можем да се справим.
- Опитвали ли са се мигрантите да ви наранят с предмет, или да ви ударят? Били ли сте в опасност?
- Не. Ние правим всичко възможно да ги отблъснем и изобщо да не влязат на наша територия, но ако успеят, ги задържаме. Кучетата достатъчно ги респектират и те се подчиняват, но въпреки това винаги имаме едно наум и сме подготвени за най-лошото, защото при най-малката небрежност не се знае какво може да се случи.
По-агресивни са, докато са на територията на Турция, и когато ни видят, че патрулираме или обхождаме зоната, започват да ни замерят с камъни, хвърлят по нас дървета и каквото още намерят. Ние леко се отдръпваме настрана, за да не задълбочаваме конфликта.
- А какво правите, когато се налага да преследвате мигранти?
- Най-пресният ми такъв случай е от ГПУ - Брегово. Каналджия с автомобил вижда наблизо кола на колегите, които са на ГКПП, спира близо до границата, разтоварва 5 мигранти и си тръгва. Хората тръгват да бягат. Дежурните ме уведомиха за случая. Колегите успяха да задържат автомобила, но ние трябваше да заловим избягалите хора. С помощта на кучето тръгнахме да преследваме групата. Не знаехме колко човека са, но предполагахме, че са около 5-6. След около 3 км и половина задържахме 5 човека, които същевременно припознаха шофьора като каналджията, който ги е докарал до границата. Стана ясно, че с него са се придвижвали от София.
- Имали ли сте случай, в който сте издирвали изчезнало дете?
- Преди повече от 2 г. в района на ГПУ - Брегово, изчезна 13-годишно момче със синдром на Даун от село Раковица. Използва момента, докато майката го изпуска от поглед. Тръгнал от вкъщи, без да знае накъде върви. Колегите поискаха съдействие от нас. Тогава загубихме малко повече време от необходимото, докато започнем претърсването. Акцията започна ранния следобед и продължи до 22 часа вечерта, но без успех в първия ден. Страшно много следи имаше, които трябваше да проверим и преценим коя води към правилната посока. Ние не знаехме накъде е тръгнало детето, защото от очевидци имаше различни сведения. Там имаше 4-5 разклонения на пътища, по които детето е можело да тръгне. В района на двете села, където бяхме обаче, имаше много язовири. Притеснихме се и решихме да претърсим първо тази зона, за да видим дали не е тръгнало натам и не се е случило най-лошото - да е влязло във водата и да се е удавило. Нямаше резултат в този район, което за нас беше успокоение, но там загубихме много време, местността не позволяваше придвижване с автомобил.
В 22 ч преустановихме търсенето, тъй като останахме и без прожектори. Нямаше как да продължим. В 4 часа през нощта се разбрахме да започнем отново. Пътувайки за пункта обаче, в колата получих бъбречна криза. Откараха ме в Бърза помощ. Поставиха ми абокат и системи. Докато течеше втората система, колегите ни се обадиха, че са намерили стъпки в район, който води към линията на държавната граница. Мястото там е кално и те бяха намерили частичен отпечатък на детски крачета, без обувки. Директно станах от кушетката и тръгнах с колегите натам. Когато стигнахме, дадохме явни наставления, защото давността беше страшно голяма. Бяхме загубили повече от 24 часа. Стигнахме до линията на държавната граница. Оттам пътят вече е много непроходим. Тревясал и буренясал. Чухме се с останалите. В търсенето се бяха включили много хора както колеги от Гранична полиция, така и доброволци. И когато колегите тръгнаха срещу мен да ме пресрещат, намериха детето живо и здраво. Радостта беше много голяма.
- Кой е случаят, който никога няма да забравите?
- Прибирайки се от поредната командировка към втора група за охрана - Брегово, колегите, които бяха нощна смяна, ни позвъниха с въпрос дали сме вече в района и се прибираме. Точно излизахме от Видин, а те ни помолиха да видим дали срещу нас се придвижват 3 автомобила в комплект, за които имаха съмнение, че може би са разтоварили група от нелегални мигранти. Ние ги видяхме, но бяха с чужда регистрация. Оказа се, че колите са минали границата, но не са същите, за които колегите говорят. Претърсихме района, където бяха забелязани светлини и явно е имало нарушение. На едно от местата открихме следи от група хора и заедно с колегата, с когото пътувахме, тръгнахме по тях.
Помня тази случка, защото противно на всякаква логика, ние смятахме, че те ще следват най-краткия път, за да преминат на територията на Сърбия. Да, ама не. Тръгнахме в някаква посока, защото имаше явни отпечатъци от стъпки в една локва, благодарение на която ние се ориентирахме. Беше около 1,30 ч през нощта. Тогава бях с предишното си куче Роко, а пътят беше с чакъл. Само че нито аз, нито колегата можехме да видим или да се ориентираме по частичен отпечатък или какъвто и да е друг признак, че там се движат хора. Тогава решихме да се доверим изцяло на кучето. То ни водеше в съвсем различна посока от тази, по която ние си мислехме, че те вървят. Продължихме да следваме чакълестия път. Междувременно поддържахме връзка с колегите на границата и постоянно местехме позицията им. В крайна сметка се оказа, че нито един от нас не беше прав. Групата беше задържана чак в района на един стадион, до който ни отведе кучето. Точно затова няма как да забравя този случай, защото, ако не беше Роко и ние вървяхме по нашия план, никога нямаше да заловим мигрантите.
- Какво ви радва най-много в професията? Коя е вашата морална награда?
- Както аз, така и колегите ми винаги сме гледали да сме в добра кондиция, да изпълняваме съвестно задълженията си. Независимо от умората, от лошите метеорологични условия или от неподходящия терен. Удоволствието е от добре свършената работа и това, че се прибираме живи и здрави вкъщи, е най-голямата награда.
