За приемането ни в НАТО имаше голяма помощ и от български емигранти, които улесняваха достъпа до важни точки на вашингтонските среди, казва конституционният съдия, който е бил и премиер на България, както и наш посланик в САЩ
И още акценти в интервюто:
Обичаме да си хулим страната, уж че не сме от нея
Ако убеждаваш другите, че си най-корумпиран, най-неефикасен, най-прогнил, слабо звено и т.н., после, за да излезеш от положението, ти трябва нещо баш знаменателно
След 4 години политически хаос много от постигнатото, слава богу, не се е разпаднало
- Съдия Димитров, Вие бяхте наш посланик в САЩ, когато вървяха най-интензивните разговори за приемането на България в НАТО. Дори през 2004 г. публикувахте “Новите демокрации и трансатлантическата връзка”. Как изглеждаха нещата от Вашингтон?
- Вашингтон е сложно място. Повече от всякъде другаде има различни пластове и точки със специфични идеи и интереси и е важно да достигнеш до тях балансирано, така, че по свои вътрешни причини да не ти пречат, а да помагат.
България беше показала ясно желанието за влизане в алианса още през 1992 г., но в следващите години не стояхме добре.
През пролетта на 1997 г. служебното правителство, назначено от президента Петър Стоянов, буквално в последния момент успя да подаде молбата за влизане. Оттам нататък оставаше да се докаже, че мястото ни е в алианса.
В тези отношения от изключителна важност е за какъв те вземат.
Трябваше да се почувства (забележете, не казвам просто разбере), че някогашният най-верен сателит на Съветския съюз наистина е неотклонен в избрания път. И слава Богу, България успя. През юни 2001 г. (т.е. почти три месеца преди атентата срещу търговския център в Ню Йорк) във Варшава президентът Буш обяви зелената улица за голямото разширение на НАТО, включващо и България.
- Кой беше най-важният фактор за успеха ви във Вашингтон?
- Естествено, това, което правеха правителството на Иван Костов и президентът Стоянов, чиито лична харизма и убедителни позиции печелеха симпатия. Имаше голяма помощ и от някои от българските емигранти, които улесняваха достъпа до различни важни точки на вашингтонските среди, както и от други общности.
- Каква е вашата равносметка след тези 20 години членство на страната ни в алианса? Известно е вашето виждане, че България е добър съюзник на НАТО и не е слабото звено, но от друга страна, за тези 20 години ние не сме модернизирали отбранителната си система. Разполагаме с бойна техника отпреди 30 години и твърде малка армия. Ние разчитаме на другите държави-членки в НАТО, но те на нас могат ли да разчитат?
- Това за слабото звено е част от нашенската си саморазрушителна реторика. Обичаме да си хулим страната, уж че не сме от нея. Модернизацията на армията винаги е била проблем. Трябва да признаем, че и в България, както и в повечето европейски страни разходите за армията се правят с неохота, защото десетилетия наред сме били разглезени от американските гаранции за общата сигурност.
- Смятате ли, че ще има някаква промяна в НАТО след евентуална победа на Доналд Тръмп през есента, който според американски анализатори демонстрира явно презрение към другите държави членки. Той на два пъти вече отправи предупреждения, че САЩ ще ги изостави, ако не отделят достатъчно средства за отбрана. Ние можем ли да се припознаем като държава, към която е отправена заканата?
- Не е вярно, че е отправял “предупреждения”. Дали ни харесва неговият стил на убеждаване, е едно, съвсем друго е да оценяваме американските ангажименти в НАТО.
Друг е въпросът, че след като с Лисабонския договор Европа реши да бъде геополитически фактор на собствено основание, очевидно страните членки трябва да полагат съразмерни усилия за изграждането на отбранителния си капацитет.
Не мисля обаче, че трансатлантическата връзка има разумна алтернатива.
- Имате ли усещане, че сякаш Европа свикна с войната? Че след повече от 2 г. война в Украйна новини като тази, че са обстрелвани с ракети населени места, че има жертви, ранени и разрушени сгради, не впечатляват?
- Естествено, че впечатляват. Друг е въпросът, че всяка война изтощава. И е факт, че солидарността, която е абсолютно необходима, има висока цена.
- Противник сте на делението на “тях европейците” и “ние, българите”, на които все се случват уникални неща и не сме като тях. Но защо в западноевропейските държави смените на правителства, промените по върховете не се отразяват на нормалното функциониране на държавата?
- Всъщност това не е вярно. Но ако цитирам две-три европейски държави, ще е недипломатично. От друга страна, е неточно и за България.
След четири години политически хаос много от постигнатото, слава богу, не се е разпаднало и това помага да се върви напред.
- Колко време институциите могат да работят с изтекъл мандат? По делото за мандата на Инспектората на Висшия съдебен съвет Конституционният съд каза, че той трябва да продължи да работи до следващия? Но редно ли е да се превръщаме в държавата на изтеклите мандати?
- Колкото по-малко, толкова по-добре. Но това е по-малката злина от това въобще да ги няма. Проблемът е у тези, които трябва да ги избират. Ако става въпрос за квалифицирани мнозинства, максималистичните претенции са контрапродуктивни.
- Като конституционен съдия вие ще обявите вашето становище за промените в основния закон. Предполагам, че сега няма да навлизате в конкретика, но не станаха ли твърде набързо те?
- Въпросът не е до скорост. България не е от най-могъщите страни в Европа и е разбираемо, макар и доста дразнещо, че години наред много български лица и организации обичаха да тичат при приятелите ни с оплаквания. И за да спечелят симпатии или нещо друго, представяха България в най-черни краски. Ако убеждаваш другите, че си най-корумпиран, най-неефикасен, най-прогнил, слабо звено и т.н., човешко е да ти повярват.
А и кой друг се натиска за тази роля? След като това бъде отразено в куп решения и доклади, трябва да представиш нещо баш знаменателно, за да излезеш от положението, в което си се вкарал. Тогава, ако не ти е ясно какво всъщност целиш, идват нови проблеми.
- Само у нас ли се правят промени в закони за конкретни хора и за конкретни ситуации, без да се мисли, че в един момент промените може като бумеранг да се върнат към техните автори?
- Със сигурност не е само у нас, но винаги вреди. И сте права, че това обикновено има бумерангов ефект.
Спомнете се избирателния закон през 2009 г., който наказа авторите си.
- Може ли съдебната система да се промени само със законови текстове? Т.нар. интегритет на магистратите със закон ли се постига? Непочтеният ще стане ли по-почтен с промяна в закона?
- Това е реторичен въпрос. Но е крайно вредно за цялата държава, когато заради неколцина корумпирани хитреци, каквито има навсякъде (и даже във всеки втори холивудски филм), започва надпревара кой да похули повече цялата съдебна система, а това унижава и обезкуражава множеството честни магистрати. Сигурно е забавно да твърдиш, че друга такава ужасна държава няма, но както казва поговорката: “Волът рие и на главата му пада”.
- Ще ви върна в началото на 90-те години, когато бяхте и премиер. Не започна ли тогава вмешателството на политиците в съдебната система?
- Всяка власт по дефиниция се опитва да прониква в зоната на другата и затова е измислено разделението на властите - не за да пеят в общ хор, а за да се противопоставят една на друга.
Както казва Монтескьо: “Власт да спира власт”.
Една от гаранциите е в опитите да се осигури институционалната независимост, но това обикновено не е достатъчно. Решаващото за магистратите остава личната независимост, а тя е базирана на уважение към длъжността им, на достатъчен опит на този, който я заема, и на това той вече да има име, което да пази. Особено за висшите магистрати от най-голямо значение е не някаква безлична политическа неутралност, а такова добро име, извоювано пред очите на публиката.
