Сред тях има конформисти, които чакат да ги купят, работещи бедни и хора, които искат месия, каза още психологът пред "24 часа"
- Още акценти от интервюто
- Виждаме възторжени и героични пози на победители, но нямото малцинство е най-голямата електорална група
- При някои партийни лидери има инфлация на егото
- Ниското доверие е проблемът, заради който тези хора казват: "Да правят каквото си искат!"
- Д-р Димитров, как бихте описали кампанията през изминалия местен вот - спокойна и позитивна или изнервена и негативно-нападателна? И как тя повлия на избирателите?
- Такава оценка може да се направи след много внимателно специализирано изследване. Но общите ми впечатления като гражданин и социален психолог са, че кампаниите напоследък, включително и предходните за парламентарните избори, бяха вяли, неточно адресирани и в много случаи - за да удовлетворят тези, които ги правеха, отколкото за избирателите.
- Това се очертава да са поредните избори с ниска избирателна активността, и то за кметове и общински съветници, където се предполага, че мажоритарният елемент по принцип вдига активността. Това какво ни говори?
- Ниската активност има по-сложна психодинамика, която социолозите и политолозите трудно биха уловили. Ние работим с хората, които системно не гласуват. Последното ни изследване обхвана 1386 икономически активни хора (без пенсионери и студенти), които 5 пъти подред не гласуваха. Малко от партиите успяха да подходят аналитично и задълбочено и да таргетират множеството причини, поради които българите не гласуват. Много е лесно да се обобщи, че има апатия и умора, но не е точно така. Нашите изследвания показват, че има фундаментално значение как живеят хората, с какво се сблъскват в ежедневието си и как се справят с него. Имаме вече данни, че около 40% от негласуващите са много затруднени в живота си и не им е до политика. Те имат нужда от решения за проблемите си, свързани с икономическото положение и психичното им здраве. Ние наблюдаваме точно такива показатели - начин на живот, реалните постижения на хората в него, стил на справяне с предизвикателствата, както и показатели за риск за психичноздравни проблеми, емоционално прегаряне и т.н. За предходните избори около 42% бяха в тази група: те житейски се намират в пасивна защита - те са тревожни, депресирани и на ръба на оцеляването си. Тяхното участие в изборите е с надеждата някой да им реши проблемите и да им бъде в подкрепа.
От друга страна, 1/3 от негласуващите са хора, които по много начини показват агресивна защита - те приличат на тези, които отидоха и декларираха публично, че не подкрепят никого, като пуснаха тази бюлетина.
- А каква е разликата между гласуващия с “Не подкрепям никого” и негласуващия изобщо?
- Те спадат към агресивната форма на противопоставяне и е характерен стил за живота на много българи, които не гласуват.
В тази посока имаме и върлите опозиционери, които казват, че “всички са маскари и не стават”. Тук са и идеалистите, и идеологическите перфекционисти, които не са удовлетворени от партийното развитие, от програмите, от готовността и политическата култура на кандидатите. В тази група попадат и властохолиците, които по един циничен начин смятат, че щом не са “включени в играта” - няма да подкрепят никого от играчите. Профилът е многопластов.
Виждаме обаче, че темата за избирателната активност не е в центъра на вниманието нито на социолозите, нито на медиите, защото цифрата е плашеща.
Помислете си на този балотаж в София какво се случва - имаме, примерно 35% активност и 5+% “Не подкрепям никого”. Какво остава за кандидатите? По 7-8% подкрепа от избирателите. Това е много рисково като основа да кажеш, че легитимно си получил една или друга позиция.
След такова представяне на местните, както и на парламентарни избори би трябвало да се хвърлят оставки на политически и партийни лидери. Въпреки това има възторжени и героични пози, някои се чувстват като победители, а всъщност нямото малцинство е най-голямата електорална група в България от доста време.
- Споменахте за онези 42% от хронично негласуващите, които имат тежък живот - тази група устойчиво ли се увеличава през годините?
- За последните 5 години тя се движи в рамките на статистическата грешка. Но е солидна и е най-големият клъстер. И тази група е многопластова. Там имаме конформистите - онези, които биха гласували, ако ги подкупят. Те чакат да бъдат привлечени. Но там има и работещи бедни, при които цели семейства хронично не участват в обществено-политическия живот. Те са дезориентирани, и страдащи от своите други проблеми - там е и средният и висок риск за психичноздравни проблеми. Тези хора боледуват и са с тревожно-депресивен профил. Има и такива, които чакат някакъв месия. Всички те се чувстват измамени от живота и нямат доверие не само към политиците, но и към всеки, дори към близките си. Системният проблем в България е именно ниското доверие - не само към публичните институции, към политическите структури, но и в междуличностната комуникация и междусъседските отношения. В общностния живот на хората сме на дъното на европейските класации. Доверието към самия себе си е достигнала онази точка, която в психологията наричаме приучена безпомощност. Това е начинът, при който ти правиш опити да се справяш и резултатът винаги е негативен или недостатъчно удовлетворителен. Вследствие на което тези хора махат с ръка, виждат, че е хубаво времето и казват: “Майната им, да правят каквото си искат”. Говорим за усещане за безперспективност, за много ниска лична ефективност и тук битува фразата: “От мен какво ли зависи, аз на себе си не мога да помогна, камо ли да участвам в избори”.
- А защо никой не говори за ниската активност, както споменахте - нито анализаторите, нито партиите? Защо този проблем се неглижира от всички?
- Те го маркират, но истината е, че не се стъписват от масивното съотношение. Сега на балотажа то бе 70/30. Тоест 70% от хората, които имат право да гласуват, не са. Бих казал, че и при политиците тези причини са хронифицирани - това е невротична реакция, при която не виждаш сигнала, че трябва да коригираш общуването с гражданите. Тези хора би трябвало да имат добри анализатори в своите експертни съвети, които да променят модела на комуникация. Липсата на доверие е това, което подмолно решава нивото на избираемост на всички кандидати.
- Ако оставим нерешен проблема с липсата на доверие, до какво може да се стигне?
- Това прилича на тези семейства, в които има зависим от психоактивни вещества, както наричаме наркотиците, и всички се правят, че няма нищо, докато този човек не се срине.
В психологията го разглеждаме като невротична психозащита. Хората, партийните и цели структури и техните лидери използват невротичен стил на мислене и действия, защото са се вкопчили в това, което наричаме властохолизъм - безкраен и неудържим стремеж да останеш на власт, когато не те искат и не те подкрепят, само и само да си в “музиката”.
Хората не са политически неграмотни. Обаче избират да не избират тези, които им се предлагат. Това означава, че кандидатите нямат достатъчно ниво на избираемост. А изборната активност всъщност това показва - че избираемостта на кадрите, които се предлагат на една или друга позиция, е ниска. Това значи, че трябва ремонт и реорганизация на партийните структури, на мисленето, на кадровото развитие, на политически дейности, които да покажат на хората, че заслужават доверието им. А не да се обвиняват хората и върху тях да се проектират собствените недостатъци и липсата на корекция и развитие. Невротиците правят точно това - търсят причините в другите, не в себе си. В нашата наука е добре изследвано като невротични защитни механизми на егото. А при някои от партийните лидери има инфлация на егото, което води и до неадекватна самооценка. Това е елемент на този нарцистичен, на моменти граничещ със социопатия стремеж и ламтеж за власт и запазването ѝ на всяка цена. Оттам идват и манипулативните вътрешнопартийни стратегии, насочени към обществото.
- Не се ли движим в затворен кръг - политиците не прибягват до колебаещия се човек, а само до партийните ядра, а той от своя страна не обръща поглед към партиите?
- Политическата класа има интерес да има ниска избирателна активност, за да могат чрез твърдия си електорат все пак да се класират. Ако бяха излезли 51 от тези 70%, които не гласуваха, и да напишат “Не подкрепям никого” - трябваше да се касират изборите по правилата на играта в една демокрация. Сега психологически тези избори са касирани от населението с неучастието си, защото и то е избор. Не става дума само за апатия, за липса на политическа зрялост или пасивност. Да не забравяме, че на миналите избори имаме 25% от негласуващите, които живеят активно, ефективно, имат конструктивен живот и професионални и лични постижения. Но не са подкрепящи и избират да не го правят агресивно, а да се фокусират върху задачите и контрола, който могат да упражняват в своя успешен живот. Тези хора имат по-високи доходи, организационни качества и могат да са елит във всяка една политическа формация.
CV
Роден е през 1958 г. в София
Завършва психология в СУ “Св Климент Охридски”
Първата му дисертация е в Института по психология към БАН
Специализира в Англия, САЩ, Нидерландия и Норвегия
Председател на Управителния съвет на Дружеството на психолозите в България от 2000 до 2019 г.
С 40-годишен международен стаж в областта на психологичното и организационното консултиране, кризисната интервенция, създаването и реализацията на корпоративни програми за психосоциално подпомагане на служителите
