На 1 юни отново правим асамблея "Знаме на мира"
На 1 юни Жени Живкова отново ще направи детска асамблея "Знаме на мира". Инициативата е създадена през 1979 г. от майка й Людмила Живкова и обединява хиляди деца от десетки държави около идеята за мир чрез творчество. До 1989 година в София се провеждат четири Международни детски асамблеи и четири срещи на децата. В тях вземат участие общо 3900 деца от 138 държави и 1400 деца от България. Жени Живкова продължава тази традиция и вече има реализирани 10 такива събития.
- Отново организирате детска асамблея “Знаме на мира”. Какво ще включва събитието тази година, г-жо Живкова?
- Детска асамблея “Знаме на мира” ще бъде на 1 юни на монумента “Камбаните” от 10,30 часа. Тазгодишното издание ще събере хиляди деца, които ще направят голям концерт. Ще бъде осветена и камбана на Светия синод, която е дарена преди няколко години. Отлагахме поставянето заради пандемията и други събития, но тази година това вече ще се случи. Ще бъде поставена до българската камбана. Ще има игри от 90-те години с аниматори, като народна топка, ластик, въже и подобни. Няма възрастово ограничение, който желае, може да дойде и да се включи в игрите, входът е свободен.
- Как селектирате участниците?
- Подбираме децата от училища по култура, артистични школи и образователни центрове, от най-добрите им изпълнения през годината. Така се прави режисурата на самия концерт.
- Какво ще включва програмата?
- Ще има хорови изпълнения, народни танци, деца от училище “Индира Ганди” ще покажат традиционни индийски костюми и техники за рисуване с къна. Поканили сме и Дара Екимова да пее. В предишни издания хората спонтанно играеха хора. Над 75 изявени спортисти, златни медалисти в областта на науката и технологиите, сред които Никола Цолов, Малена Замфирова, Карлос Насар, Стиляна Николова, три ансамбъла по художествена гимнастика, два волейболни отбора и още индивидуални спортисти и рекордьори
ще получат заслужено място в “Академия бъдещето на България”
за безспорните си успехи и признанията, донесли международна слава на България. Идеята на тази инициатива е имената на наградените да бъдат поставени на монумента “Камбаните” и по този начин да бъде засвидетелствано уважение към техните постижения.
- За кой пореден път се провежда Асамблеята?
- Първата асамблея, която направихме, беше през 1999 година. До момента са се състояли десет и в тях деца от цяла България изявиха своя талант чрез песни, танци и рисунки. Във всяко едно събитие са участвали около 3500 деца от български и международни училища.
- Имате ли планове да каните деца от чужбина?
- В предишни издания сме канили, включвали са се и деца на чужденци, които живеят в България, но тази година няма да има.
- Каква е основната идея зад събитието?
- Виждам, че има нужда от подобни изяви на децата и на младите хора. Подобни инициативи помагат да се сплотяват. Хубаво е поне за малко да могат да се откъснат от телефоните, да се върнат към игрите от миналото, тези, които сме играли ние - техните родители. Много осезаемо се наблюдава, че заради интернет и социалните мрежи те не общуват помежду си, не могат да развиват умения в живата комуникация. А спортът, изкуството, игрите могат да ги събират и сплотяват. Посланието тази година е “Децата за мир на планетата” с познатия и обичан апел “Единство, Творчество, Красота”.
- С какъв екип работите?
- Освен хората от фондация “Людмила Живкова - Знаме на мира” в организацията се включва и екип от около 10-ина доброволци. Работим съвместно с фондация “Св. св. Кирил и Методий” и Италианския лицей в “Горна баня”, който пък
празнува 50-годишнината от основаването си
Цялата подготовка отнема около 3-4 месеца.
- В какво състояние е монументът?
- В момента е в много добро състояние, поддържа се от Италианския лицей. Няколко табелки с имена на наградени са откраднати и трябва да се възстановят. Но иначе се полагат грижи за него, има охрана, чисто е. И се посещава от много хора, непрекъснато има и чужденци, които идват да го разгледат.
- В началото на април отново показахте свои тоалети на модния подиум след известна пауза. Защо спряхте с традиционните ревюта, които правехте всяка година?
- Прекратихме ги по време на пандемията, тогава, разбира се, нямаше как да се правят такива събития. След това всичко стана доста по-сложно, организацията е трудна. И решихме да се насочим малко повече към конфекцията. Работим повече за чужбина и в сферата на корпоративното облекло.
- Как ви се струва модният бизнес сега?
- По-труден е, онлайн пазаруването и евтините брандове, които влязоха на нашия пазар, влияят много. Става все по-сложно, особено за младите дизайнери, които тепърва започват. Много сериозен проблем има и с производството вече, защото в тази сфера изключително трудно се намират кадри. Нямам представа изобщо какво ще е бъдещето на модната индустрия в България. Много големи фирми, които работеха на ишлеме, бяха принудени да затворят. Вече не могат да се намират шивачи, много от добрите кадри вече се пенсионират, а младите хора не искат да се занимават с това. Наскоро бях на ревю на училищата, които имат профил моден дизайн. Показаха наистина много добри неща, но за съжаление се оказа, че в една от гимназиите тази специалност се закрива. Има все по-малък интерес към професията, защото реализацията е много трудна.
- С какво се занимават вашите дъщери?
- Голямата - Людмила, е интериорен дизайнер и работи в България за английска фирма. Андреа ми помага в модната къща и отделно се занимава с реклама.
- Някои медии написаха, че сте отложили сватбата на Людмила, имаше ли тържество в крайна сметка?
- Не сме я отлагали, сватбата беше малка и се състоя на 30 май.
- Имате и внучка, на колко стана вече? Остава ли ви време от работа да помагате в грижите за нея?
- Елеонор е на година и половина. Дава ми страхотна емоция и вдига енергията. Разбира се, че помагам, понякога я гледам и вечер, когато майка ѝ и баща ѝ искат да излязат.
Кръстена е на жената, която отгледа мен, Тодор и моите деца, които много я обичат, тя им е като баба.
- В личното си време какво обичате да правите?
- Спортувам, карам ски и колело. Когато имам възможност, пътувам някъде - и в България, и навън.
- Защо излязохте от политиката?
- След 2009 г. настъпиха промени, които не ми допадаха. Междупартийните скандали, случващи се през последните години, също не ми харесват.
- А получавали ли сте предложения все пак отново да влезете в парламента?
- Сега не, но през последните няколко години имах такива покани, но нямам желание на този етап.
- Как ви се струва политическата обстановка в момента? За социолозите беше голяма изненада резултатът, който постигна партията на Румен Радев.
- Изненада беше наистина, че получи толкова много гласове. Но това според мен е добре, защото имат мнозинство, и надявам се, че ще могат безпроблемно да създадат правителство. Дано вече политиката, която ще следват, наистина да е в интерес на хората и на България. Много голяма изненада обаче беше и крахът на БСП. Очакваше се, че може да не влязат в парламента, но чак пък толкова малко проценти... През последните години
вървяха само надолу
Не съм член на партията и не знам много подробности, но мисля, че имаше задкулисни игри и боричкания вътре. И това им изигра лоша шега.
- Има доста спекулации около смъртта на брат ви Тодор. Много от приятелите му не вярват, че се е самоубил. Вие вярвате ли на тази версия?
- Не мога да коментирам, защото има следствие. Но и ние не знаем подробности. Бях в шок. И аз не вярвам, но наистина не мога да кажа, защото нямаме повече информация. Много се проточи следствието, не мога да кажа защо.
- С дъщеря му поддържате ли често контакт?
- Да, постоянно.
- Как преживяхте трудния период след промените?
- Нямахме избор. Тодор беше в Швейцария, тогава започна и делото срещу него. А аз бях току-що омъжена. Съпругът ми учеше в Санкт Петербург. И на 18 януари 1990 г. дойдоха да правят обиски в дома ми, при Владимир, при Иван Славков и същия ден арестуваха дядо ми. Не знам колко обиска направиха, не знам какво търсеха, после върнаха всичко, което бяха иззели. След няколко години дела видяха, че няма нищо откраднато, че няма швейцарски сметки. Но ни загубиха някои документи.
- Какво взеха от домовете ви?
- Документи, предмети, телевизори, такива неща. По това време бях бременна с Людмила.
- Как ви се отрази всичко това?
- Ами как?! Бориш се, не можеш да се оставиш да те смачкат. Водиха ми и 20 години дело за къщата. В крайна сметка се видя как приключи всичко, че нямаше в какво да ни обвинят.
- Заведохте ли ответни дела?
- Не, преценихме, че не трябва да съдим държавата.
- През годините се говореше, че сте наследили какво ли не. Какво ви остана като наследство всъщност?
- От дядо ми остана къщата, а от майка ми - един апартамент.
- Какво казваше дядо ви за случващото се?
- Казваше, че България върви на зле, много се вълнуваше за ситуацията. Накъде тръгнахме в крайна сметка и нищо кой знае колко по-добро не се случи. Приемаше ги нещата. Все пак е бил партизанин и какво ли не е преживял,
беше с много стабилна психика
Но аз съм го казвала и в други интервюта, на 25 декември 1989 г. бяхме при него във вила “Калина” и всички гледахме по телевизията разстрела на Чаушеско. И си мислехме дали няма да се случи нещо подобно, но слава богу тук надделя разумът.
- Винаги изглеждате изключително спокойна? Как успявате?
- Не знам, харектер може би.
- На кого от родителите си приличате повече?
- И на двамата, на дядо ми също. Баща ми също беше много спокоен, трезвомислещ и почтен човек.
- Много версии има и за кончината на майка ви, какво се е случило според вас?
- По принцип не коментирам смъртта на майка ми и се доверявам на това, което е официално от аутопсията. Не бях там. С Тодор бяхме в Евксиноград и на другата сутрин ни прибраха с правителствен самолет.
- На колко години бяхте тогава?
- Случи се през 1981 г., още не бях навършила 16 г., Тодор беше на 9.
- Той е бил доста малък, вероятно е трябвало да му бъдете и като майка?
- Да, стараех се. Преди това, като повечето деца, доста се дразнехме един друг. Той правеше номера на мен и приятелките ми. Веднъж бяхме в Евксиноград и Тодор ни взе дрехите и ги хвърли във вана, пълна с вода. При една друга случка пък доста време го издирвахме с негов приятел. Бяха се скрили в гората на вила “Калина” и не можехме да ги открием. В някакъв момент той започна да вика: “Аз съм Пенчо Кубадински, аз съм Пенчо Кубадински, партизанин съм”.
И оттогава започнах да му викам Пенчо,
даже още ми седи записан така в телефона.
- Какви спомени пазите от вашето детство?
- Много хубави отвсякъде, където съм била. Тези дни си писахме с мои съученици по повод 50-годишнината на Националния учебен комплекс по култура с изучаване на италиански език да се съберем четири випуска. Аз съм от първия, който го завърши, тогава се казваше Национално експериментално училище. Ще има голям концерт на 20 май в НДК. И докато обсъждахме събирането, се върнах към някои спомени, пращахме си и снимки.
- Другите деца държаха ли се с вас като с по-специална съученичка?
- Не! Ние непрекъснато се събирахме, правехме купони, много често това се случваше вкъщи. За абитуриентския бал си направихме три вечери и едното празненство отново бе у дома. Бяхме много сплотен клас, пътувахме често на ученически екскурзии из страната. Една от тях бе до Видин, където на “Бабини Видини кули” направихме театрална постановка, в която аз също участвах.
- А как се насочихте към модата?
- Занимавах се с ръчно плетиво, покрай моя приятелка се запалих. И след промените видях, че в Института по култура като научен специалист няма дълго време да седя. Освен това те го и закриха, за да могат да ме махнат, както и хора като мен - като Росица Йорданова, дъщерята на Георги Йорданов, например.
И така започнах да се занимавам с мода. Всъщност това ме спаси през 90-те години, когато беше най-голямото напрежение, което имахме покрай делата.
