- Разказът на ПП и ДБ за “добрите” стана клише - все по-малко хора се връзват
- Разривът между "Промяната" и "Демократична България" е неизбежен - почва с листите, за да стигне до политическите платформи
- Идеализирането на националните герои става особено силно във времена на криза
- Голямото струпване на празници и финансовите затруднения са предпоставки за домашно насилие
- Показателно за отношението на обществото е, че липсва мъжки еквивалент за думата “разбидомница”
Темата за домашното насилие е удобна дъвка за политиците - или си правят балончета с нея, или дъвчат пасивно
Краят на една пандемична обстановка, в комбинация с икономическите проблеми, ни потапя в казан от врящи негативни емоции - страх, недоверие, неразбиране, тъга, самота, а оттам завист, ревност, гняв
- Какво виждаме като поведение на политическия терен, доц. Димитров? Някои вече се самообявиха за сили на доброто. Ще успеят ли да представят предстоящия вот като ултимативната битка между доброто и злото?
- Не се сещам за политическа сила, която да мисли за себе си като представител на лошите и злите сили. Всички се представят като необходимото добро, което трябва да се случи на народа. Тази заигравка с темата “добри” и “лоши” на ПП и ДБ не е нещо нечувано и невиждано, но не съм сигурен, че това ще хване дикиш. Този разказ като че ли започва все повече да се клишира като понятие и все по-малко хора да му се връзват. Не смятам, че може да бъде печеливша стратегия на това политическо обединение.
- Някои социологически проучвания показват почти фотофиниш между ПП/ДБ и ГЕРБ за първото място. Въпреки това то няма да доведе до фундаментално разместване на силите в парламента.
- Следващият парламент далеч няма да бъде същият като предходния по простата причина, че някоя от партиите - тук визирам БСП, няма да се радва на такива резултати, каквито имаха досега. Особено предвид вътрешните проблеми, които имат. И със сигурност дори да не влязат в Народното събрание, други леви формации, които излязоха на политическия пазар, ще дръпнат гласове към себе си. В този смисъл независимо кой ще е първи или втори, всичко ще зависи от малките партии и от това кой ще успее да задоволи някакви интереси и политически стремежи, които издигат в програмите си. Но се опасявам, че рано или късно ще се случи неизбежен разрив между ПП и ДБ.
- Тоест проблемът с листите е само началото?
- Първо ще започнат с листите и ще завършат с политическите платформи - от невъзможността да се намери баланс в политиките на двете сили.
- 150-годишнината от обесването на Васил Левски бе отбелязана в цялата страна с различни мероприятия както от граждани, така и от политици. Как си обяснявате боготворенето на националните ни герои, независимо дали става въпрос за Васил Левски, Христо Ботев, Гоце Делчев - как едно сравнително скептично общество като нашето, подозрително към всяка власт, издига на такава висота тези хора? И дали сме ги идеализирали до такава степен, че самите ние да не може да достигнем техните завети или дори самите тях?
- Ще започна отзад напред. Първо, не е необходимо да ги достигаме - те затова са герои, защото са недостижими. Второ, всяка една нация има своите национални герои, всяка една група има своите модели на подражание и поведение. Обикновено те стават от ключово значение по време на криза. Защото имат ролята да идентифицират индивида с групата и да я сплотят около себе си. Но са особено видими по време на криза, защото индивидът е обезверен от настоящето си, той винаги се връща към устойчиви предишни периоди, в които открива значими ценности, свързани с неговата идентичност. И в това няма нищо лошо.
- А с кои кризи да си обясним бума на домашното насилие от началото на годината?
- Тук линиите на размисъл са неизбежно поне две. Първата е, че има повишено медийно внимание към темата, което е положителен факт - това е проблем, за който обществото трябва да знае и активно да говори.
Вторият аспект има два плана сам по себе си. В началото на годината винаги има ръст на случаите на насилие в семействата и двойките. Този ръст произтича от неща, които се случват на практика всяка година.
Първо, имаме голямо струпване на празници в края и началото на годината - тогава хората остават заедно вкъщи и имат повече поводи да влязат в конфликт, при който единият да наложи със сила мнението си, а другият да пострада. От друга страна, особено в общества, в които доходите на глава на семейството не са твърде високи в началото на годината, се създава проблемна ситуация с харчовете. А финансите са една от големите предпоставки за поява на конфликт в семейството.
Финансовата криза, която обществото търпи в момента, внесе допълнително напрежение. А това създаде повече възможности на хората да изпитват финансови затруднения, които са силен стресогенен фактор. Това са простите социални фактори, които доведоха до ръст на случаите на домашно насилие.
- Тоест може да кажем, че насилието е следствие на икономически тенденции в обществото?
- Насилието съпътства човечеството от най-ранните му етапи на обществено сплотяване. Но в случая може да кажем, че в последно време битови фактори - икономически и социални проблеми, обостриха чувствителността в отношенията между хората.
Не трябва да подминаваме и факта, че сме в края на една пандемична обстановка, която в комбинация с икономическите проблеми ни потапя в казан от врящи негативни емоции - страх, недоверие, неразбиране, тъга, самота, а оттам завист, ревност, гняв.
Насилниците обикновено са мъже. Казвам обикновено, защото има наслояване в очакванията към ролевото поведение на мъжете и жените. При мъжете обикновено очакванията са далеч по-строги - още от най-ранно детство им се вменява онази отговорност за възможния провал в очакваната от тях роля на глава на семейството. И много често домашното насилие, особено във физическите му форми, е обикновено от мъже, а жертвите са по-слабите - жените и децата. Но това не е абсолютно правило.
Жените също могат да проявяват тормоз. А когато говорим за психични форми на насилие, те са проявявани от жените към мъжете. Когато става дума за насилие от страна на жените, обикновено жертвите са децата, защото са по-слаби. Говорим по-рядко за физическо насилие от страна на жена към мъж и по тази причина много по-рядко го разпознаваме като тормоз и изобщо като проблем. Такива случаи много старателно се прикриват, особено от жертвата, ако е мъж - защото обществото далеч не е толкова съпричастно към жертвата. Напротив, много по-вероятно е мъж, обект на насилие от жена, да стане обект на подигравка.
- И в началото на ковид имаше вълна на съпричастие, но впоследствие починалите и заразените се превърнаха в едни числа и емпатията бе притъпена. Съществува ли такъв риск и с домашното насилие?
- Всичко зависи от начина, по който се говори за този проблем. Ако той се съобщава, без да се ангажират и споменават съдбите на жертвите, има наистина опасност да се превърне в една обикновена анонимна сводка.
И тук ролята на медиите е много важна - когато показваш съдбата и реалните хора с реалните им имена и истории, няма как да не предизвикваш съпричастност у публиката.
Не бива да забравяме обаче, че българското общество е традиционно патриархално, а водещата роля си е на мъжа. Престижният пол, ако щете, е мъжкият, одобряваното поведение е мъжественото с типичните за него прояви - смелост, сила, находчивост, арогантност. Тоест жената, освен че е слаба, защото е от физически по-слабия пол, се възприема и като слабохарактерна и оттам схващането, че трябва да бъде покорна, скромна, тиха, обгрижваща. В този смисъл всяко отклонение от тези очаквания към жената се възприема нетолерантно от обществото. Ние сме склонни до такава степен да нормализираме насилието в една двойка, че накрая да разпознаваме жертвата като виновник. А още по-голям проблем става, когато самите жертви започват да възприемат себе си като причинители на това насилие. А това е нещо много типично - били са свидетели на такова насилие при майките и бащите им, възприемат го като типично поведение, и започват да пренасят тези модели в собствените си семейни отношения. Много често самите жертви влизат в порочен кръг на самообвиняване, от който няма излизане дори при най-голямото желание на институциите да изведат жертвата на насилие от подобни токсични отношения. Дори да се заведат сигнали на институционално ниво, да речем в полицията, жертвата сама ги оттегля. Защото се възприемат като лечител и помощник, като човек, който ще оправи нещата с насилника, когото виждат като човек, нуждаещ се от помощ.
Другият проблем е, че в българското общество е широко разпространено схващането, че ако в едно семейство нещата не вървят, отговорна е жената. Или защото е пряко виновна, или защото не е положила достатъчно усилия нещата да се случват добре. Има една изключително рядка дума в българския език - “разбидомница”. Но мъжкият еквивалент на “разбидомница” липсва. Това е показателно за отношението на обществото ни към този феномен.
- А според вас политиците адресират ли адекватно този проблем, или това е твърде чувствителен въпрос за тях, който може да им донесе политически негативи?
- Тази тема се използва по-скоро като удобна дъвка от политиците. Когато имат необходимост да влезе в полза, те си правят балончета с нея. През останалото време я дъвчат пасивно с устата си. Това са неща, които са въпрос на установени представи в българското общество, които не може с лека ръка да бъдат пренебрегнати.
България не е изживяла еманципацията си в посока равноправие по отношение на двата пола. Все още обществото ни не е готово да види жена на ключова позиция в държавното устройство. А ако има жени на по-високо ниво на държавната администрация, те винаги са поставени там по-скоро за да маркират типичните за патриархалните общества семейни модели. Например, ако вицепрезидентът е жена, тя не е там, за да се разчита на експертизата, а по-скоро да верифицира този патриархален мъжко-женски модел в управлението. Затова стереотипът е, че президентът е баща на нацията.
CV
Роден в Пловдив през 1977 г.
Завършил е психология в Софийския университет
Преподава в СУ “Св. Климент Охридски” и Нов български университет, води курсове по социална психология, организационна, джендърна и медийна психология
Интересите му включват етническите и половите неравенства, нагласите и трудовата мотивация, електоралното поведение
Автор на редица научни трудове и публикации
