Осиновеното в Италия момиче написа книга за историята си, започнала от дома в Златица
В един августовски следобед на 2018 г. две жени - на 29 и 44 г., сядат една до друга на пейка пред НДК в София. Никой от минувачите не подозира, че в този момент се случва нещо, което затваря кръг, започнал преди десетилетия. Става дума за първата среща между една майка с дъщерята, която е родила 15-годишна, а после оставила за осиновяване. Над главите на двете жени от едно дърво виси мартеница, въпреки че е лято.
37-годишната днес Силвия Брун разказва в книгата, която написва за историята си, че в онзи момент не е изпитвала гняв, а единствено огромно облекчение. Най-после вижда лицето, което е носила в себе си, без да го познава. Така родената на 5 септември 1989 г. в София жена започва разказа си в своята творба “Нарекоха ме Силвия”. Публикуваната тези дни в Италия история описва как едно дете тръгва на 1 април 1991 г. от дом “Майка и дете” в Златица с куфар в ръка. Италианците Паола и Атилио отвеждат осиновеното от тях момиченце в 15-хилядното градче Сан Стино ди Ливенца, близо до Венеция. Те вече имат и двама синове.
Мартеницата съпровожда Силвия многократно през целия ѝ живот, не само над онази пейка в София, както разказва тя пред “24 часа”. Затова и я избира за корицата на книгата си. “Когато родителите ми са дошли в България за осиновяването, е била седмицата на Великден. Когато през 2005 г. се върнах за първи път в България с италианските си родители - отидохме и в Златица, беше пак през март, през седмицата на Великден, и пак имаше мартеници. Книгата ми излезе на 10 март 2026 г., или пак в периода на мартениците. Все едно
винаги съм оставяла след себе си червена нишка, за да намеря пътя обратно
по подобие на Ариадна”, казва тя.
Когато 14 години по-късно сe връща за пръв път в България, усеща въздуха като “аромата на дома ми”. “Това е различен аромат, нещо, което е проникнало дълбоко в сърцето ми. Можех да дишам с пълни гърди.”
Силвия е родена на 5 септември 1989 г. в София. Майка ѝ е едва на 15 г., а баща ѝ - на 19. В онези сложни времена обстоятелствата се оказват по-силни от избора. Тя е оставена временно, но временното се превръща в съдба. Въпреки крехката си възраст родителите ѝ били женени. Веднага след забременяването на майка ѝ, която Силвия нарича с измисленото име Магдалена, през януари 1989 г. баща ѝ Емилиан (името не е истинско) влиза в казармата. “Майка ми до август го посещавала редовно. До него обаче стигнали зли езици, предупреждаващи го за не особено доброто поведение на Магдалена. Така една лятна вечер бяга от казармата, за да отиде при нея, но е заловен и вкаран в ареста за 6 месеца като дезертьор от армията. Когато съм родена, баща ми не е получил разрешение да отиде да ме припознае. Затова и на документа за осиновяване, даден на италианските ми родители, пише “баща неизвестен”.” Разрешението за даването на детето за осиновяване е подписано от майката на Магдалена. Силвия обаче е кръстена на баба си по бащина линия.
Малко повече от година по-късно едно италианско семейство взeма детето със себе си. По онова време това все още е възможно да стане с помощта на частни адвокати. Човекът, който превежда документите по случая, е покойният Асен Марчевски. “Когато през 2005 г. се върнахме в България, се срещнахме и с него. За мен Асен винаги е бил част от историята ми, той е като символ в живота ми.” Българинът и баща ѝ поддържат контакти дълги години, стават приятели.
“Винаги съм знаела, че съм осиновена”, казва Силвия. Още като дете започва да задава въпроси. Кои са хората, от които произлиза? Защо е била оставена? Как изглежда майка ѝ? Отговори няма. Или поне не такива, които да запълнят празнината. Животът ѝ обаче не стои на едно място.
Куфарът, с който е пристигнала, остава символично винаги до нея
Пътува, учи езици, живее в различни държави. Англия, Америка, Германия - всяко място ѝ дава нещо, но не и онова, което търси.
Истинският поврат идва с майчинството. “Когато преди 14 години се роди синът ми Томазо, нещо се раздвижи в мен - разказва тя. - Когато 4 години по-късно се роди и дъщеря ми Амбра, почувствах нещо като нишка, като връзка, която не мога да обясня.” Тази нишка я връща към началото.
През 2018 г. Силвия започва търсенето си с минимална информация - само име. Включва се в група във фейсбук, където доброволци помагат на осиновени да открият корените си. “През онзи период бях на психотерапия, защото чувствах, че имам нужда да си изградя “емоционален парашут”, разказва за “24 часа” младата жена.
На 21 юли 2018 г. идва новината: майка ѝ е открита. Срещата е през август - на онази пейка под мартеницата. Няма драматични обвинения, няма сцени, а опити за разбиране. Магдалена не иска Силвия да се запознае с баща си. Момичето обаче усеща, че липсва още едно парче от пъзела. През 2020 г. го открива. Говорят си много пъти по телефона, защото е
научила български и може да общува без преводачи
Бащата, който днес живее в Гърция и има и други деца, представя своята версия на историята, коренно различна от тази на майката. Затова и Магдалена се отдръпва и сякаш за втори път изоставя Силвия. “Научих се да я приемам такава, каквато е - казва италианката. - Когато ми пише, отговарям. Когато се отдалечава, го приемам.” Майка ѝ гостува веднъж в дома ѝ в Италия, запознава се и с италианските ѝ родители.
Силвия се вижда с баща си за пръв път през юни 2021 г. Разговорът тече като между хора, които са се познавали винаги, макар и от разстояние. С тази среща кръгът за Силвия се затваря. Децата ѝ Томазо и Амбра знаят всичко. Знаят, че майка им има четирима родители.
Силвия казва, че е написала книгата си почти като необходимост и по съвет на психотерапевт, за да подреди хаоса вътре в себе си. Първоначално - като личен дневник. После разбира, че историята ѝ може да помогне и на други. “Не е лесно да кажеш истината. По-лесно е да разкажеш красива история с щастлив край. Но аз исках истината.”
Днес Силвия е по-спокойна не защото всичко е идеално, а защото знае. “Всеки осиновен човек има право да познава историята си - казва тя. - Тази книга за мен е като проект. Има за цел да помогне на осиновените деца да стигнат до произхода си, знаейки пред какво ще се изправят в момента, когато го направят; за трудностите, разочарованието, радостта, емоциите. Мислех си и за осиновителите, които не трябва да забравят, че осиновеното от тях дете има своето минало, своя културен багаж, че преди е било на други, че е принадлежало на друга земя, т.е. не е 100 % тяхно.”
