Министъра на вътрешните работи можел да нареди да не се издават паспорти на български поданици, които отиват в Америка
Българинът от стари времена, закъса ли икономически държавата, намалеят ли му доходите и започнат ли да го облагат с все по-големи данъци, емигрира.
Още от средата на XVIII в. според Цани Гинчев, пръв изследвал задграничното градинарство, българи се установяват в зеленчукови градини около Цариград. После те разширяват “географията” към Сърбия и Румъния, Чехия, Унгария и Русия. След тях тръгват и дългерите. Те са сезонни работници и през зимата се прибират по родните си места.
В началото на миналия век обаче положението на българските селяни става изключително тежко, освен от последователни неплодородни години, но и увеличаването на данъците. Около 1903 година започват масови преселвания, този път към Америка. Затова си има и съответните причини – най-съществената е погромът на Илинденско-Преображенското въстание.
Много пътнически агенции и драгомани обясняват как със същия труд, който влагат у нас, се печелят многократно повече пари отвъд океана. Щатите по това време са в икономически възход, строят се двете трансконтинентални железопътни линии, ускорено се развива промишлеността и като това е така, то трябват работници. На бедните български селяни не им трябва кой знае каква агитация – парите са най-силната.
Мнозина смятат, че българските емигранти след 1903 година са от Македония именно заради въстанието. Истината е доста по-различна.
Най-напред, при това на големи групи, тръгват хора от Северна България – Ловешко, Плевенско, Русенско, Търновско и Шуменско. През 1906 година емиграцията взема застрашителни размери, по този въпрос заседава Народното събрание и по стара, та и до днес вечна, традиция, взема ограничителни мерки.
На 24 ноември 1906 година княз Фердинанд издава указ да се обнародва в “Държавен вестник” изменение на Закона за задграничните паспорти, направен по решение на министър-председателя и министър на вътрешните работи Димитър Петков. Ето какво четем в него: “По решение на Министерския съвет, Министърът на Вътрешните работи може да нареди да не се издават паспорти на български поданици, които отиват в Америка. Който въпреки такава наредба отиде в Америка без паспорт или с паспорт на чуждо име, или най-сетне с паспорт на свое име, но издаден за друга страна, наказва се със запиране за три месеци или с глоба до 300 лева.”
Това е прието от Народното събрание. Само след седмица се приема Закон за допълнение и изменение на Закона за полицията в селските общини, в който един от членовете е, че за пазене на земеделските земи стопаните трябва да плащат допълнително по 25 стотинки за декар. За сравнение: тогава надницата е между 1 и 1,50 лева, в зависимост от вида труд. Обсъжданията в Народното събрание са на 1 декември. Става депутатът И. Георгов и обяснява, че това е един вид налог за специални цели и трябвало да го плаща общината от приходите си. Обобщава, че ако това не стане, то още повече ще се влоши положението на българския селянин и все повече хора ще емигрират. Данъкът е определен като “пъдарщина”. Опонират му депутатите П. Дяков и Ганю Чолаков, прототип на Алеко Константинов от “Пази боже, сляпо да прогледа”, и първият казва, че нямало никаква емиграция освен в главата на Георгов, а вторият – че селяните били много доволни от новия данък. Изказва се и депутатът Иван Халачов, който в прав текст заявява: “Почудих се, как е възможно човек като г-н Георгова, който живее тук, в България, с особени претенции да познава економическото положение на тая страна,
да дойде в Народното събрание и да плещи за несносно положение на страната,
което предизвикало и изселването на български поданици.” Не за пръв път депутат говори не това, което е видял, а това което му е изгодно.
Малко по-късно се намесва и министър-председателят Димитър Петков, който пита дали тези, които говорят за емиграция, са изучили причините и знаят кои са мошениците, които “подбуждат селяните да се изселват”. На въпроса на Найчо Цанов кои са те, отговаря: “Аз ги зная кои са и ще ви кажа, че ги арестувах.” Димитър Петков има предвид вкарването в затвора на Михаил Думбалаков, което е станало няколко дни преди приемане на допълнението към закона. Думбалаков е агент на Илия Дундов, който е главен представител за България на параходното дружество “Американска линия”, базирано в Хамбург. Офисът на Дундов е в София. Той разпраща стотици писма из България, в които обяснява, че в Америка се търсят бръснари, шивачи, келнери със заплата от 45 до 112 лева месечно, работници по поддържането на жп линиите с от 8,40 до 14 лева надница. Уточнява, че обущари, дюлгери и каменари слабо се търсят. Естествено, те пътуват през неговата агенция за Новия свят. Той обаче използва като практика едно и също лице, при което те ще се настанят в Америка, и през 1904 година полицията в Ню Йорк връща 90 души, които той е регистрирал в къщата на Георги Христов в Индианаполис. Да играе на ръба на закона и да го нарушава, обаче е практика на Дундов. Той наема в България за свой агент Думбалаков, който обикаля най-често по агитация из Търновско, Плевенско и Русенско. Най-много са и емигрантите от този край. Това повежда полицията по вярна следа и тя разкрива, че Думбалаков е правил “бизнес” с чиновник от Плевенското околийско управление, който е издавал каквито му поръчат емигрантски паспорти на българи от други краища, на което няма право. Чиновникът обаче получавал до 10 лева за паспорт. Започва и следствие срещу агенцията на Дундов, но той предварително е напуснал България и е открил нов офис в Белград.
Само след година, пак през ноември 1907 г., Народното събрание за пореден път обсъжда проблема с емиграцията
Тук трябва да кажем, че докато българско правителство и депутати предприемат мерки и проумеят, че такъв проблем има, в Северна Америка е започнала вече икономическа криза. Българите обаче продължават да емигрират.
В Народното събрание тогава няма кой знае какви препирни, защото фактите са стряскащи. Специална комисия е подготвила доклад за това колко българи напускат страната. Още в началото се казва “емиграцията взе застрашителни размери”. Докато трае четенето, депутатите мълчат, нещо рядко в българския парламент, но фактите са точни като изстрел на снайперист. Струва си да цитираме малка част от тях: “Благодарение на користолюбието, злоупотребленията и престъпното нехайство от страна на агенциите и техните многобройни агенти, пръснати по градове и села, много от емигрантите биваха изложени на страшни бедствия: едни останаха по пътя в Белград, Триест, Базел, Анверс и други градове, лишени от насъщния си хляб, други бидоха върнати от границата на Америка, трети влязоха в Америка в пълна неизвестност за своето бъдеще, четвърти се скитат по обширните задокеански държави без работа и без средства за съществуване. Надеждите за големи печалби не се сбъднаха. Поради отсъствието на нужните данни, мъчно е да се установи с положителност каква сума е влязла в България от емигрантите. Но онова, което не подлежи на съмнение, то е, че всеки емигрантин е изнесъл из България най-малко по 400 лева или всичко 20 000 души са изнесли най-малко 8 000 000 лева. Едва ли такава сума са пратили или донесли емигрантите.”
Нужното уточнение е, че такъв брой има само за 1906 година. В доклада си комисията прилага и данни за емиграцията от тогавашните окръзи по години. От Варненски окръг само до 1 ноември 1907 година са емигрирали 49 души, а от 1 до 15 ноември, т.е. две седмици – 31.
От Врачански окръг до 15 ноември са емигрирали 1027 души. От Плевенски са 1984, в това число и 9 жени.
Рекордьорите са Шуменски с 21 372, Русенски окръг със 7991 и Търновски с 6024.
Най-малко са от Бургаски окръг – само 1, Старозагорски 10, Кюстендилски 42-ма, като една е жена, и Пловдивски 72-ма. Като се прибавят и емигриралите от 1903 до 1906, цифрата е доста внушителна и приближава 100 000 души.
Всичко това кара депутатите безусловно да приемат Закон за емиграцията. Мерките са доста строги. Забранява се на 17-годишни да напускат страната, освен ако не отиват с родителите си. Същото важи и за всички, които са записани в наборните списъци, “освен ония, които отиват да продължат науките си”, на неслужилите военна служба, както и на запасните войници, ненавършили 40 години. Ако направят това, то се глобяват от 1000 до 5000 лева. Забраните се разширяват и с тези за лица, навършили 50 години, както и болни, нарушили закона, и ако кандидатът е бил по-рано кмет или секретар-бирник, трябва да предостави удостоверение от окръжната постоянна комисия, че е „разчистил сметките си”, като тук се имат предвид парични, а не лични. За всички емигранти важи правилото, че трябва да са платили данъците си, да заминат с български паспорт и да са внесли 10 лева в специално обособения емиграционен фонд.
Много са и ограничителните мерки срещу пътническите агенции и драгоманите, които ходят по страната да набират емигранти. Решено е, че пътуването става само с пътнически билет, издаден в България. На никого не се дава правото да открие емиграционна агенция, без разрешение на министъра на вътрешните работи. Те могат да се откриват само в София и Русе, а ако министърът на вътрешните работи разреши – и в други градове. Този, който иска да открие емиграционна агенция, трябва да внесе в БНБ в брой или в гарантирани от държавата ценни книжа или бонове за 30 000 лева и освен това да има регистрирана фирма в България и пълномощно от пътническите агенции, които представлява.
Агенцията е задължена да се грижи за емигранта по целия път до пристигането му,
а ако бъде върнат не по своя вина, тя е длъжна да го достави в България безплатно. Ако някой се откаже да пътува, то агенцията е длъжна да му върне от внесената за пътуването сума. Не са подминати и вестниците – ако някой от тях си позволи да публикува реклама на чуждестранна емигрантска агенция, се глобява с 500 лева. Всеки, който подтиква населението да емигрира, се наказва с глоба от 1000 до 3000 лева.
С този закон и държавата поема част от грижите за емигрантите. Към министерството на вътрешните работи се създава емиграционно бюро, далечен предшественик на Агенцията за българите в чубина, което да ръководи работата по емигрантските въпроси и да контактува с консулите на съответните държави в София и с чуждестранните емиграционни бюра. Емиграционният фонд пък служи за подпомагане на закъсали емигранти по време на пътуването им и връщането им в България.
Тогава населението на България е около 4 000 000, което прави под 3 на сто. Истината е, че мнозина от българските емигранти с тежък труд и лишения успяват да започнат свой бизнес. Мнозина отварят хлебопекарни, ресторанти, магазини. Много малка част обаче се занимават със земеделие.
Днес никой сред българските политици не може да каже с точност колко са емигрантите, но осреднено се приема около 2 милиона, при население за 2022 г. 6,5 млн., което прави около 31 на сто.
