Дигитално училище за пенсионери - доброволци обучават възрастни как да сърфират онлайн, да чатят, да се чуват с близки
В днешния дигитален свят, в епохата на забързаното ежедневие и онлайн трансакции благотворителността често се свежда до изпращането на един SMS. Но ако не знаете как се прави и няма кой да ви научи? За мнозина това е точно така и най-ценната помощ, от която имат нужда, е някой да седне до тях и да им подари време.
Точно това прави инициативата "Дари час". Млади доброволци обучават възрастни хора на дигитални умения. През последните 13 години от първоначалните уроци по компютърна грамотност през съвременните предизвикателства като
работа със смартфон до домашно приготвените гозби в знак на благодарност, тази инициатива се превръща в място за създаване на нови приятелства. "По време на нашите обучения участниците успяват да изградят силна връзка по между си и почти винаги си тръгват като приятели – разменят си телефони, социални мрежи (след като вече сме им показали как) и си организират срещи." Това каза пред "24 часа – 168 истории" Валентина Георгиева – председател на дружество "Знание" и както самата тя се определи – "обучител на възрастни хора по сърце". Ето какво още ни разказа тя.
- Как се роди идеята за създаването на инициативата "Дари час"?
- Всичко започна преди около 13 години по необичаен начин. Бившата ни шефка беше на курс по медитация и там се замислила как нейната майка и други възрастни хора около нея се мъчат с новите технологии. Хем им се иска да ги ползват, хем се притесняват от тях и не са много сигурни какво и как да правят. Често близките им нямат търпение да ги обучават, а истината е, че човек е доста по-търпелив с непознати. Когато пред теб е "чуждата баба", тя и нейните истории са ти много по-интересни. Така се роди "Дари час".
- Разкажете ни малко повече за самия процес на обучение?
- Нека да започнем първо от доброволците. След като наберем хора, които искат да преподават, те минават през кратко обучение, което е методическо. Как се работи с възрастни хора, обясняваме им, че по време на уроците всичко трябва да се случва много бавно и с доста повторения. Групите са толкова малки, защото много от хората идват почти за индивидуални консултации.
- Как се учи един 90- годишен човек например, да работи със социалните мрежи?
- Първото нещо, което правим още преди да са се записали както доброволците, така и учениците ни, е да решим кога ще е този курс. Винаги се съобразяваме да не е много топло или прекалено студено и да е през светлата част на деня. На последния курс, който правихме, дойдоха две дами на над 90 г. Едната беше професор на 92 г., която имаше последен модел смартфон и искаше да сложи една и съща парола на всички устройства, които притежава, за да не ги забравя. Това за повечето хора, които идват при нас, е много високо ниво на работа с дигитални устройства. За тези 10 – 12 г. толкова много се промени всичко, свързано с техниката и работата с нея, че дори
на самите нас ни е сложно да смогнем.
Като цяло хората най-често искат да успяват да се чуват с близките си и да комуникират с останалите "нормално". За един човек, който е останал сам, близките му са в чужбина и няма нито кой да го научи, нито с кого да го сподели тези умения буквално променят живота му.
- През годините със сигурност сте се срещнали с много хора. Какво научихте вие от тях?
- Инициативата "Дари час" започна като един експеримент, защото усетихме нуждата на възрастните хора около нас да бъдат част от т.нар. "ново време". Но след време осъзнахме, че се превръщаме в място, на което хората сякаш започват отначало. Създават се много нови приятелства, особено при по-големите групи
хората създаваха своя нова общност.
По време на курса участниците се виждат само шест пъти. Но там си разменят телефони и продължават комуникацията си много след обучението. Имам и една група, която реално си организира курсовете сама – чуват се помежду си, решават, че са изникнали нови въпроси, свързани с техниката и дигиталното пространство, и ни звънят със заявка да им организираме ново обучение. Другото интересно нещо, което установихме в процеса на работа, е свързано с нашите доброволци. Те до такава степен се привързват към хората, които обучават, че курсистите не зачитат нас като организатори, колкото доброволците като техни деца. До такава степен работата на доброволците оставя отпечатък върху тях, че не един или два пъти се е случвало преподавател да ми звънне и да ми каже, че си сменя работата и следващите три месеца няма да може, но веднага щом има възможност, ще дойде. Хората излизат в обедните си почивки и идват при нас, за да водят курсове, и след това се връщат на работа.
- Това, което правите, е прекрасно, но интернет крие и много опасности. Как обяснявате на един човек, че танцуващата котка, която вижда на екрана, не е истинска или, че има онлайн измамници? Как ги подготвяте за това?
- Честна дума – изключително трудно. Дори и за мен понякога е предизвикателство да разбера дали това, което гледам, слушам или чета, е истина. Най-сложното нещо, с което всъщност се сблъскваме освен опасностите в интернет, са и ежедневните "ъпдейти", които компаниите правят. Възрастните хора повечето пъти имат визуална памет и помнят, коя иконка къде седи и какво прави. Много е красиво всеки път, когато на курс обясняваме нещо и тези пенсионери се върнат обратно в класната стая, извадят тефтерите и почнат да пишат. Но много често се случва така, че това, което са записали, след няма и месец вече не е така. Но и ние се опитваме да сме в крак с всичко. Хората се записват отново, ние променяме това, което преподаваме и нещата се получават. Предпазваме ги от измамите в интернет отново с разговор. Обясняваме за изскачащите реклами, за шокиращите жълти заглавия, дори се опитваме да обясним за "фишинг" измамите. Както казах, при нас идват всякакви хора и повечето пъти те са с много интересно минало – професори, инженери, лекари. Това не са хора, на които можеш да говориш снизходително.
- Има ли истории, които са ви трогнали през годините?
- Много са. Не ми се иска да разказвам тези, които наистина ще ви разплачат, защото са много лични. Ние влизаме в животите на хората без дори да го осъзнаваме напълно. Но има и такива, които по-скоро ще ви усмихнат. Например имахме един професор по химия, който искаше да дигитализира разработките си, да бъде в крак с времето и не само да са по-интересни визуално, а и да може да стигат до повече хора. Искаше и да може да ги праща по мейл на сина си в Германия. За тази цел трябваше да го научим как се работи с текстообработваща програма, как се форматира, как се запаметява файл, как се създава папка... това е дълъг процес. След това трябваше да му създадем електронна поща и да му покажем как се работи и с нея – това също не е лесно. Този човек дойде на курс пет пъти, за да напредне и да се чувства спокоен. На края на курса пишеше мейли до различни хора, пращаше снимки, звънеше онлайн на сина си.
За нас това звучи елементарно, но за тях
са няколко вселени. Другата участничка, за която ще ви разкажа, също беше част от неговата група и беше като изкарана от филм. Имаше много котки, никой не разбра колко точно, но искаше да може да търси материали за тях – с какво да ги храни, какво е добре да прави за тях, да си качва снимки в социалните мрежи. Имаше една друга дама, която пък идваше от Чепинци и почти не пропускаше да ни донесе нещо от градината си. За да дойде до центъра където се провеждат обученията, тя трябваше да тръгне в 8 сутринта от дома си, да използва няколко превозни средства и чак тогава да започне да учи нови неща, а след това да се върне отново. Винаги беше първа, носеше ни зеленчуци и пресни яйца и ни казваше: "Момиченца, да си направите миш-маш." Единият син живееше в Малта, а другият в Щатите и тя просто искаше да може да се чува с тях. Ясно е, че ги обучаваме на дигитална грамотност, но възрастният човек
има нужда от жив контакт
Те ценят възможността да могат да те попитат за лични неща – защо се казваш така, откъде ти е палтото, как са децата ти. Благодарността на хората, която се изразява в малките жестове, които правят към нас, е голям двигател. Ние не получаваме заплати, всичко правим сами. Наскоро прочетох, че България е на дъното по учене през целия живот – има такава класация. Едва около 2% от населението се включва в подобен тип обучения. Ние от "Дари час" вярваме, че това може да се промени. Възрастният човек не е безполезен и това, че се е пенсионирал, не означава, че е спрял да живее. В края на деня тези 60 минути, които отделяме, наистина променят животи - връщат усмивката на един баща или на една майка, помагат на една баба и създават нови контакти и приятелства.
