Тишината около бъдещото правителство на президента Румен Радев нагнетява очакванията на хората. Най-осезаем интерес будят министерските кресла, за които няма още посочена персона. Това вълнува цели гилдии, пренаписва общностни интереси, формира ракурси.
Едно от министерствата без сигурен титуляр все още е това на образованието и науката. Макар и консервативно като система, образованието се характеризира с динамика от вътрешни процеси, които често успява да скрие от полезрението на обществото. Доказателство за тази теза е фактът, че образователните институции са в основата на всяка обществено-политическа промяна, дошла с протести по площадите. Този непонятен за външния наблюдател инстинкт за самосъхранение и саморегулация на образователната система доведе не само до редица компрометирани министри реформатори, но и до доста провалени управления на цели кабинети. Затова всеки управляващ следва да гледа внимателно на учителя и университетския преподавател, защото те, макар и тихи и незабележими, могат в определени моменти да преобърнат цели функционални равнини и управленски структури.
Редица граждански обединения редят в момента чрез проучвания цели кабинети,
сондират за най-добрите имена
в редица сектори и очакват гражданският вот най-сетне да бъде взет поне частично под внимание. Точно те – неправителствените организации, въртят в своите проучвания най-често като евентуални министри едни от най-ярките имена на образователната система в момента – ректора на Софийския университет “Св. Климент Охридски” проф. Георги Вълчев, председателя на БАН чл.-кор. Евелина Славчева и председателя на Съвета на ректорите проф. Миглена Темелкова.
Разбира се, победителят от изборите може да има визия, различна от дневния ред на неправителствения сектор, и отново да заложи на изненадата. Анализът обаче е потребен и важен, защото изборът на министър никога не е персонален. Той е избор на управленски стил – със своите рискове, но и със своите шансове. И макар въпросът да звучи кадрово, отговорът е системен. Този избор ще определи посоката на цялата система.
Георги Вълчев е може би най-ясно позиционираният кандидат. С почти 2-годишен опит в управлението на най-големия наш университет, той има яснота в посоката и способност за вземане на решения. Самият факт, че представлява родната Алма матер, вече е белег за авторитет. При него ключовият въпрос не е дали има визия, а как тя се реализира? И този въпрос тегне с особена тежест на фона на създадената от него през 2025 г. Асоциация на държавните висши училища, възприемана от критиците му като паралел на Съвета на ректорите. Именно това новосформирано от Софийския университет сдружение отвори
линията на разделение в системата
на висшето образование. Така на практика се получиха два центъра вместо единна представителност. Това от своя страна провокира блоково противопоставяне между висшите училища в страната вместо консенсус и единодействие. А когато започнеш да делиш системата, неизбежно започваш да делиш и ресурсите.
Философията за различните пътища на държавните и частните университети не е просто идея. Тя е архитектура, която обаче е несъвместима със Закона за висшето образование, според който всички висши училища формират системата на висшето образование и на който се подчинява регулацията на всички, без да се съблюдава собствеността на активите им. Към това се добавя и реториката за “големи” и “малки” университети - рамка, която може да се превърне в основа за приоритизиране. А когато системата започне да дели университетите по размер, следващата стъпка е да ги дели по значение. А след това и по ресурс.
Публичният дебат около проф. Георги Вълчев не се изчерпва с политики. Връзките между академични и политически среди особено ясно се очертават, когато представителите на академичната общност биват употребявани за политически цели. Посещението на проф. Вълчев в кабинета на ГЕРБ- лидера Бойко Борисов и стриймът от личната страница на политика, показващ съпричасността на ректора на най-големия ВУЗ в България в сцената, в която синдикалистка вади от куфарче грамоти за благодарност към управляващите, остава като пример как досегът с политиците може да подкопае доверието в един академичен човек.
Дебатите в публичното и медийното пространство за нарушения на ректора в казуса с Медицинския факултет към Софийския университет, честите скандали от морално-етичен характер, за които научаваме от страниците на факултети и форуми във фейсбук, са допълнителени щрихи към управленския натюрел на проф. Георги Вълчев.
Наред със силните управленски характеристики на ректора на Софийския университет рискът от разлом и йерархизиране на образователната система, придружен с опасността от концентрация на ресурси в определени нейни елементи, води до извода, че имаме в лицето на проф. Вълчев силен лидер, опериращ в чувствителна среда. Това често може да провокира потенциални конфликти и съпротива на системата спрямо реформите.
При Евелина Славчева картината изглежда най-спокойна. Но и тук има ключов въпрос – закона като фактор. Според Закона за Българската академия на науките министърът участва в настоятелството на БАН. Това означава: една фигура, няколко роли. Въпреки че чл.-кор. Евелина Славчева би била и регулатор в качеството си на министър, и участник – като настоятел, и бенефициент – като председател на БАН,
преплитането на тези роли
не е конфликт в класическия смисъл. Те просто се събират в един център на влияние, което е своеобразна концентрация. И въпреки това ситуацията, в която министърът ще определя политиката и бюджета на цялата образователна и научна система, но и ще участва като настоятел в управлението на един неин елемент и ще разпределя ресурс за институцията, която е оглавявал, създава липса на дистанция дори при добра воля.
Безспорното предимство на кандидатурата за министър на чл.-кор. Евелина Славчева е фактът, че тя идва от света на науката – има силен експертен профил, международно ориентирана е и демонстрира в близо 2-те години, в които управлява БАН, дългосрочно мислене. Това е профил на експерт и институционален лидер с висока научна легитимност и дистанция от университетските конфликти. Макар и от съвсем кратко време на управленска позиция, чл.-кор. Евелина Славчева демонстрира потенциал за развитие на научната политика на БАН, съпроводен със стабилен институционален подход.
БАН не е гнездо на скандали, а личността на нейния председател не провокира остро разделение. Но има друго: риск от застой, свързан със спецификата на управление на БАН, характеризираща се с по-бавни реформи и по-предпазливи решения. Рискът от институционална близост, провокиран от институционалното преплитане, е също фактор, който може да повлияе на цялата система. Възможният дисбаланс между наука и образование е риск, който неминуемо е свързан с бекграунда на чл.-кор. Славчева. Изводът, който се налага, е: образователната система би имала стабилност, но без достатъчно движение поради опасността решенията да се вземат по-бавно, по-внимателно и по-консервативно, отколкото изисква конкретната ситуация.
При кандидатурата за министър на образованието и науката на Миглена Темелкова рискът е различен. Той е управленски и произтича от силната ѝ връзка със Съвета на ректорите на висшите училища в Република България, както и от поставяния от нея фокус върху финансиране, конкурентоспособност и ориентация към адаптация. Това са модерни акценти, но трябва да се внимава образованието да не променя концептуалната си ориентация – качествено обучение.
Макар и ректор на един от най-малките държавни вузове, в качеството си на председател на Съвета на ректорите тя идва от центъра на системата. И точно това е въпросът: може ли представител на един елемент от системата да стане арбитър на цялата система? Това поставя въпросите относно податливостта към вътрешни за висшето образование интереси и приоритизиране на университетските проблеми.
Съществено е обаче, че проф. Миглена Темелкова не създава директни линии на разделение, не променя рязко системната архитектура и работи в рамките на съществуващите правила във висшето образование. Това се потвърждава както от убедителния ѝ избор преди месец за пореден мандат като председател на Съвета на ректорите, което означава, че мнозинството от висшите училища у нас я припознават като лидер в системата, така и от липсата на публична реакция относно създадената от проф. Вълчев паралелна на Съвета на ректорите структура.
Управленският стил на проф. Миглена Темелкова също е различен от този на другите двама кандидати – по-тих, по-диалогичен, по-предпазлив, но иновативен. Това прави профила ѝ
склонен към компромиси,
но и към новаторски решения като въвеждането на интердисциплинарността в обучението в университета, който ръководи. Тя има опит в представителството на университетите и показва във времето, че брани интересите на всички висши училища независимо от големината и собствеността им. Почеркът ѝ цели фокусирането върху устойчивостта на университетите, като за целта често присъства в медиите като активен комуникатор с властта по проблемите на средата, към която принадлежи. Това я прави в очите на аудиторията медиатор и управленец.
Образованието е система от много интереси, в която често единственият работещ инструмент е компромисът. Проф. Темелкова сякаш е прозряла това, защото се отличава с умение за диалог, способност да консолидира политическите сили за постигане на интересите на висшето образование, желание за постигане на консенсус или поне защита на интереса на мнозинството. Трябва да се отбележи, че този модел не разделя. Но и не променя рязко, а носи риск от бавна промяна в достатъчно консервативната образователна система.
Реалистичният подход към финансирането е една от най-силните страни в профила на проф. Миглена Темелкова. Това обаче може да даде рисков ракурс на посоката на развитие на образователната система.
Анализът всъщност не очертава просто три риска и три възможности, а три различни управленски сценария – всеки със своята логика и със своята цена. Георги Вълчев носи заявката за промяна, но и потенциала тя да се сблъска със съпротивата на системата. Евелина Славчева предлага стабилност, която лесно може да се превърне в забавяне на необходимите реформи. Миглена Темелкова търси баланса, но балансът може да е пропусклив по отношение на компромисните решения.
Голямата картина обаче е по-важна: и тримата са безспорни авторитети, но влизат в система, която рядко допуска резки движения. Тя не се променя под натиск – тя го преработва. Примери за това не липсват – както при Николай Денков, така и при Красимир Вълчев. Затова въпросът не е само кой разбира системата, а кой е готов да влезе в конфликт с нея – и да понесе последствията.
И тук дилемата става по-ясна: не кой е най-добрият кандидат, а кой ще понесе цената на управлението. Защото в образованието всяка промяна има съпротива, а всяко бездействие – последствия. Изборът няма да бъде удобен. Но ще бъде показателен – дали властта търси контрол, спокойствие или истинска промяна.
* Делян Марио Жеков е анализатор на процесите в българското образование. Има висше предприемаческо образование и висше образование в областта на дипломацията. Изготвя анализи за различни НПО и институции.
