Тези дни приключих разказа си за втория „Златен век" на средновековното Българско царство от епохата на Иван Александър Асен. Старият цар умира на 17 януари 1371 г. и само преди няколко дни се навършиха 655 г. от кончината му. През Средновековието е приета френската максима - Le roi est mort; vive le roi! – „Кралят е мъртъв, да живее кралят!" Без съмнение тя е важала и за голямото Българско царство и затова приемам тази дата като първи ден от управлението на новия владетел – Иван Шишман. В следващите няколко материала ще разкажа за живота на последния търновски цар, наситен с драматизъм и перипетии.
За първите години от живота на Иван Шишман не се знае много. Добре е известно, че той е роден от втория брак на цар Иван Александър Асен с еврейка, приела след покръстването името Теодора. Това се разбира от написания в края на ХІV в. Поменик в Синодика на цар Борил: „Теодора, благочестива царица на великия цар Иван Александър (...) майка на великия цар Иван Шишман".
Най-точните данни за годината на раждане дава разгледания групов портрет на царското семейство в миниатюрата от Лондонското четвероевангелие. Според видимите възрастови белези Иван Шишман трябва да се е появил в края на 40-те години на ХІV в. Другите интересни сведения от тази рисунка са, че той вече е бил обявен за престолонаследник от баща си, което личи от облеклото му. Отдавна е подчертано, че там само той и цар Иван Александър са облечени в пурпурни дрехи и са стъпили върху червени възглавници с червени ботуши, декорирани с двуглави орли. Това е ясният признак за упражняването на самодържавие в царството. Изобразеният в същата миниатюра негов по-малък роден брат, Иван Асен V, има съвсем различно облекло, макар в надписите да е посочен за цар и съвладетел.
Този факт e с изключително съдбоносно значение за българската история. Работата е там, че в една или друга степен тези двамата сина на Иван Александър от покръстената еврейка Теодора се противопоставят на трите мъжки рожби от първата му жена, носела също името Теодора. В различно време Михаил Асен, Иван Асен ІV и Иван Срацимир са получили царски титли. Първоначално за престолонаследник бил обявен Михаил Асен, изобразяван заедно с баща си върху монетите, но той и Иван Асен ІV починали сравнително рано.
Третият син от първия брак, Иван Срацимир, е бил видимо пренебрегнат като наследник на трона, след като Иван Александър се оженил повторно. Това се случва след 1352 г., защото дотогава той носел титлите „млад цар" и „багренороден", т. е. престолонаследник. Според Иван Божилов лишаването от нея е станало под влияние на втората съпруга, а като повод се изтъкнало раждането на Иван Срацимир преди ловешкият деспот да стане цар. Компенсацията на сина от първия брак с наследствените земи на Шишмановци край Видин явно се оказало недостатъчно, за да изтрие унижението и той създал полунезависимо от Търновград царство. Незачитането от страна на бащата породило завинаги в него недоволство и сложило началото на разцеплението в българската държава.
Веднага след това в една приписка Иван Шишман е споменат като „млад цар". В документите до смъртта на баща му през 1371 г. е отбелязан един-единствен път заедно с малкия си брат Иван Асен V при провеждането на антиеретическия събор в Търновград през 1360 г. През тези години бъдещето му се очертавало съвсем безметежно. Всичко коренно се променило със смъртта на Иван Александър Асен на 17 февруари 1371 г. Вместо спокойствие и мирен живот той веднага се изправил пред безчислените османски орди.
За днешните учени е трудно да разкрият последователността и точните дати на османското завоевание. То е описано доста време след събитията главно от османски хронисти като Мехмед Нешри, Ходжа Хюсеин, Урудж, Сеадедин, чиито данни се отличават с хронологическа неточност, пренебрегване или изкуствено „сгъстяване" на някои факти. Сведенията на християнските автори пък са малко и съвсем лаконични. Новите проучвания на историци като И. Тютюнджиев и П. Павлов изменят коренно представата за началния етап на турското завоевание на България. Според тях липсват данни за сериозни сблъсъци между българи и османци до 1369 г., когато е превзет Одрин и започва голяво настъпление на турците. За по-малко от две години турците завладяват Пловдив, Ямбол и Подбалканските полета – „земята Загра", както нарича тази територия Мехмед Нешри. Завоеванията се извършвали по нареждане на султан Мурад І от двама видни военачалници – Лала Шахин и Тимурташ бей.
През 1369-1371 г. са елиминирани последователно ромеите и сърбите, а българската армия остава сама срещу нашествениците. Междувременно са превзети и последните български крепости на юг от Стара планина между Сливен и Ямбол. Тази задача е била поверена на Тимурташ бей и той я изпълнява без колебание. Хронистът Сеадедин описва подробно една от най-героичните страници от нашата история - обсадата на Ямбол. През 1356/1357 г. тази ключова твърдина е била допълнително укрепена под ръководството на Шишман, племенник на самия цар Иван Александър Асен, за което свидетелства случайно запазен надпис.
От разказа на турския хронист става ясно, че „нейният злобен и знатен владетел тръгнал по пътя на съпротивата и разкола и се затворил в крепостта си." Обсадата продължава цялата зима, а през пролетта газиите започват последен щурм на крепостта: „Вестоносци им били изпращаните нагоре стрели и гранитни гюллета, а посланието им – грохотът на мечовете. Ревът на бойните им барабани отеквал сред скалистите зъбери и огласявал величието на исляма, а вопълът на тръбите им се извивал, за да прикани безпомощния ветрогонец към пропастта на гибелта..."
Талазите от нападащите османлии продължили да се блъскат безпомощно в яките стени на Ямбол до началото на лятото. Чак когато идват жегите и вътрешността на крепостта става като пещ за стотиците приютили се там бегълци от околността, нещата се променят. Настъпилите горещини развалят храната и водата и това принуждава най-сетне бранителите да се предадат.
Така към пролетта на 1371 г. България вече не притежавала територии на юг от Стара планина в Тракия и Подбалканските полета. Няколко месеца по-късно през есента на същата година бил предприет злополучен поход на крал Вълкашин и деспот Углеша, завършил на 17 септември с пълен разгром при селището Черномен в долното течение на река Марица. Всички хронисти са единодушни, че последвало мащабно настъпление на османците срещу България с направление към София.
