Една от най-ярките и противоречиви фигури в Сливенската епархия през последната година – иконом Иван Янков Иванов, вече официално не е свещеник. С решение на Светия синод от 12 февруари 2026 г. бе потвърдено неговото „низвержение" (лишаване от сан), без той да бъде отлъчван от лоното на Църквата.
Формалният повод за крайната мярка са „нововъведения", които не са одобрени от Светия синод, и отказът на отец Иван да служи на църковнославянски език. Конфликтът обаче тлее от месеци, след като духовникът открито се противопостави на избора на новия Сливенски митрополит Арсений и дори проведе 10-дневна гладна стачка пред митрополията.
В интервю пред БГНЕС, след решението, отец Иван разказва за мотивите си да промени богослужебния ред в храма „Света Троица" в квартал „Речица". Според него църковнославянският език е станал бариера, която отблъсква вярващите.
„Постепенно стигнах до извода, че трябва да се служи на разбираем език. Започнах да служа според българската версия на служебника, издаден от Светия синод, но пак не се получи. Онова, което пее певецът и чете четецът, оставаше неразбираемо за хората. Имах случай на Великден – три деца бяха застанали до певницата и гледаха. Запях канона на църковнославянски. Погледаха, погледаха, нищо не разбраха и си тръгнаха. Тогава разбрах, че езикът трябва да се промени изцяло", споделя духовникът.
Отец Иван признава, че сам е превеждал и съкращавал текстове от огромния масив богослужебни книги, за да направи службата по-динамична.
„Във Веруюто замених думата 'единосъщен' с 'един по същество'. Обикновените хора не могат да схванат старата дума. Обвиняват ме, че съм се възгордял, но аз чаках 33 години Светият синод да се сети, че въпросът за езика трябва да бъде отворен. Когато има поезия с кратко слово, ти поразяваш сърцето на човека. Ако са сложени твърде много думи, той се разконцентрира."
Малко преди миналия Великден, отец Иван е изпратен като енорийски свещеник в село Злати войвода – място, което има особено значение в неговата лична история. Назначението става след настояване на местния кмет заради острия недостиг на духовници. Преди години в същото село е служил неговият баща.
„Преди това там свещеник е бил баща ми свещеник. Той ми каза на храмовия празник на Илинден, последния път, когато служих там: 'Имаше освен мен и клисаря само един човек. Това са безбожни хора и загубена кауза'. Но аз отидох, окосих тревата, закърпих изкъртеното, боядисах каквото можах. На село се впечатляват единствено от трудещите се хора, не от лъскави хора. И оттогава направих десетина служби – сега се събират между 10 и 15 човека на всяка служба. Но това е заради езика, на който им говоря, а не защото са длъжни."
Освен с духовната си дейност, отец Иван оставя следа и в материалното въздигане на епархията. След като участва във възстановяването на манастира в Чинтулово, той се заема с почти невъзможна задача в село Мечкарево.
„Никой не вярваше, че ще се съгради църква в Мечкарево. Съградихме я с големината на едни от най-големите храмове в Сливен. Вече 15 години тая църква е стопанисвана. Ролята на свещеника е да запали искрицата, да даде надеждата и упованието на хората, че могат заедно да съградят нещо."
Въпреки признанието от страна на митрополит Арсений, че счетоводството му е изрядно и към работата му няма технически упреци, духовната му присъда остава в сила. Отец Иван заявява, че няма да се навежда и да се разкайва, защото вярва, че това е „жертвоприношение", което трябва да предизвика разговор в Църквата.
„Сега, когато съм разпопен, мога да се обърна към всички, за които знача нещо. За да е сит вълка и цяло агнето, може да се случи само ако се изяде пастирът. В момента се предприема точно това нещо. Аз бивам унищожаван. Унищожат ли ме, вие няма да имате пастир, а ще ви назначат наемник. Има голяма разлика между служител на Бога и народа и служител на владиката. Владиката дава заплатата, но ние служим на Бог и проявяваме това служение чрез народа. Ако те не са разумни да го чуят, още по-празни ще бъдат с времето църквите."
Случаят с отец Иван Янков остава отворен рана в Сливенската епархия, поставяйки на изпитание границите между каноничната дисциплина и нуждата от жив, разбираем диалог с миряните.
