Възстановителният процес рязко се забърза през декември, науката най-сетне обясни защо небето започва да се самолекува
Озоновата дупка над Антарктида – онзи страховит символ на екологичен срив от края на XX век, не само се затваря, както наблюдаваме в последните години, но процесът става все по-бърз и пълното й възстановяване може да се очаква през 2040 г.
Критичните нива този декември се покриха още в началото на декември, а не в края на месеца, както обикновено, отбелязаха учени. Според анализи от MIT, NASA и Световната метеорологична организация най-важната причина е драстичният спад на хлор-съдържащите съединения (CFC) в стратосферата – химикалите, които десетилетия изяждаха озона. Именно намаляването на тези вещества позволява на небето да започне да се самолекува.
Озоновата дупка, казано просто, е зона над Антарктида, в която всяка пролет количеството озон пада под критичната граница и този защитен слой не може да спира ултравиолетовата радиация. Открита е през 1985 г. от британските учени Фармън, Гарднър и Шанклин, които публикуват шокиращите данни в Nature и обръщат вниманието на целия свят към опасността, надвиснала буквално над главите ни.
Причината за появата се оказва напълно човешка. Десетилетия наред с фреоните – CFC, се пълнят всички хладилници, климатици и спрейове на планетата. Те обаче са толкова стабилни, че стигат чак до стратосферата, където слънчевата светлина ги разгражда и освобождава хлор. А един атом хлор може да унищожи десетки хиляди молекули озон. Тази химия е предсказана още през 70-те години от Молина и Роуланд и по-късно им носи Нобелова награда. Природата междувременно добавя и свой „ускорител": свръхстудената антарктическа зима и образуването на полярни стратосферни облаци, върху които разрушителните реакции се засилват. Когато слънцето изгрее в края на зимата, озонът се срива светкавично.
Светът осъзнава мащаба на проблема почти мигновено и реагира необичайно бързо. През 1987 г. е подписан монреалският протокол – международно споразумение, което задължава държавите поетапно да спрат производството и употребата на CFC и други озоноразрушаващи химикали. Това е документ, ратифициран от всяка страна на планетата, и често е определян като
„най-успешното екологично споразумение в историята"
Най-просто казано, Монреалският протокол е глобален договор, който казва на човечеството: "Спираме химията, която пробива дупка в небето" – и светът действително го прави. Резултатът: концентрациите на CFC в атмосферата започват бавно, но стабилно да намаляват.
Ефектът от това се вижда след около две десетилетия. През 2016 г. екипът на проф. Сюзън Соломон представя ясни доказателства, че
озоновата дупка вече е по-малка и по-плитка
През 2018 г. NASA потвърждава чрез директни измервания вътре в самата дупка, че разрушаването на озона от«слабва именно заради по-малкото количество хлор в стратосферата. Новите анализи от 2024–2025 г. стигат още по-далеч: възстановяването на озона е статистически сигурно и вече не може да бъде обяснявано със случайни климатични вариации. Това е пряко следствие от Монреалския протокол.
Разбира се, озоновата дупка не е изчезнала. Тя се появява всяка година, защото част от CFC ще останат в атмосферата още десетилетия. Някои от тях живеят по 50–100 години. Освен това студените антарктически зими и полярният вихър все още създават условия за временно усилване на разрушаването на озона. Но важното е, че общата тенденция е стабилна и положителна: след десетилетия на нарастване, дупката вече намалява. И този процес е още по-бърз през последната година. Според ООН и WMO глобалният озонов слой ще се върне до нивата от 1980 г. около 2040 г., а над Антарктида – около 2066 г. Данните от последните години потвърждават, че дупките са все по-малки и по-краткотрайни.
Историята на озоновата дупка е едновременно предупреждение и надежда. Тя показва колко
лесно можем да нарушим баланса на планетата
и колко трудно се поправя подобна грешка. Също и, че когато науката говори ясно и светът е обединен, последиците са видими чак в небето. Озоновият слой още е раним, но вече се възстановява. След десетилетия тревоги днес има повод за оптимизъм: небето над Антарктида бавно, но сигурно затваря своята рана – и това е един от редките случаи, в които човечеството успява да промени посоката на собствените си грешки.
