По време на Студената война инженерното чудо "Кемп Сенчъри" било прикритие за секретния проект "Леден червей", предвиждащ разполагането на 600 ядрени ракети под вечния мраз. Той обаче се провалил и миниградът, захранван от ядрен реактор, бил напуснат
Годината е 1962-а. Напрежението между Вашингтон и Москва от времето на студената война е нажежено до червено. Принуден да се запише в армията на САЩ, млад лекар неохотно прекъсва медицинската си специализация в болница “Белвю” в Ню Йорк и се отправя към отдалечен ъгъл на Гренландия. Изпратен е да служи в полярна изследователска станция (така му казват), изкопана под повърхността на вечната ледена покривка на арктическия остров.
“Изпратиха ме да седя под ледената шапка на 1300 километра от Северния полюс”, спомня си днес д-р Робърт Вайс, който тогава е на 26 г., а сега е професор по урология в университета в Йейл. Всъщност “Кeмп Сенчъри” (Camp Century), както е бил известен леденият дом на доктора, е бил част от свръхсекретен план на САЩ да скрият силози за изстрелване на ракети в Арктика, която военните са разглеждали като стратегическо място по-близо до СССР. Вайс, който признава, че не е знаел за амбициозните планове на Пентагона, докато информацията не е била разсекретена в средата на 90-те години, има ярки спомени за две мисии в базата през 1962 и 1963 г. Той прекарва там общо около година, живеейки в град под леда, захранван с ядрена енергия.
Строежът на базата започва в края на 50-те години и изграждането ѝ се смята за чудо на инженерната мисъл от онова време. Заработила през 1959 г., тя се намира на около 35 метра под ледената повърхност на Гренландия и се простира на площ от 1,1 на 0,5 километра. В нея има 21 тунела с дължина от около 3 км. Плановете били в базата да бъдат изградени още хиляди кв. км тунели и да бъдат разположени 600 ядрени ракети,
обслужвани от 11 000 постоянно стационирани военни,
но това никога не се случва.
Гренландия – най-големият остров в света с население от едва 57 000 души, дълго време е управляван от Дания, а впоследствие става нейна самоуправляваща се провинция. Днес тя е в центъра на вниманието заради обявените намерения на президента Доналд Тръмп САЩ да придобият “на всяка цена” тази територия заради стратегическото ѝ значение за американската национална сигурност и за да не попадне тя в ръцете на Русия и Китай.
Американското военно присъствие там обаче има дълга история. По време на Втората световна война посланикът на Дания във Вашингтон, изолиран от централната власт (Дания е окупирана от Третия райх), подписва договор със САЩ, който им дава военен достъп до Гренландия, за да може островът да бъде защитен от нацистка Германия. Новоизградените тогава военни съоръжения в Западна и Южна Гренландия се превръщат в ключови за презареждането на самолетите, летящи от Америка за Европа. И осигуряват безопасността на конвоите с помощи за Великобритания срещу немските подводници в Атлантика.
Стотици американски войници били разположени в Ивитут, отдалечен град на южното гренландско крайбрежие, където са защитавали най-голямата криолитна мина в света. Редкият минерал е бил използван за топене на алуминий, от решаващо значение за самолетостроенето по време на войната, припомня изданието “Конверсейшън”. Данните за времето, събирани на острова, пък се оказали жизненоважни за метеорологичните прогнози на бойното поле.
Разцветът на мечтите на американските военни инженери в Гренландия обаче настъпва по време на студената война. Споразумението за отбрана от 1951 г. между Дания и САЩ позволява на Вашингтон да разшири военното си присъствие в Гренландия, вграждайки го в арктическата архитектура на НАТО. То дава възможност на Америка да изгражда, инсталира, поддържа и управлява военни бази в Гренландия, да разполага с персонал и да контролира кацанията, излитанията, местата за закотвяне, акостирането, движението и експлоатацията на кораби, самолети и водни плавателни съдове.
За да се противодейства на риска от съветски ракети и бомбардировачи, които летят над Арктика, американската армия транспортира 6000 военни, 280 000 тона провизии, 500 камиона и 129 булдозера до гол плаж в Северозападна Гренландия, разкрива в. “Ню Йорк таймс”. Там е построена обширната американска военновъздушна база “Туле”, в която са разположени бомбардировачи, изтребители, ядрени ракети.
Цялата операция е разкрита на света на корицата на списание “Лайф” от септември 1952 г. и от американската армия в седмичното ѝ телевизионно предаване The Big Picture. Преименувана на “Питуфик” през 2023 г. и обслужвана от 821-а космическа базова група,
тази база е единствената действаща и в момента,
като управлява системи за предупреждение за ракети и извършва наблюдение над полярните маршрути между бившия Съветски съюз и Северна Америка. След разпада на СССР в базата остават около 200 души.
Но в сферата на идеите, родени от параноята на студената война, “Кемп Сенчъри” е върхът. Публикувани са само няколко разказа от първа ръка за живота в базата, разположена на 240 км от “Туле”. Доктор Вайс казва, че се е почувствал длъжен да сподели спомените си, след като приятели му показали публикация, включваща зашеметяващи нови изображения, направени от учени от НАСА, докато през 2024 г. са провеждали въздушно проучване на ледената покривка на Гренландия. Заснет с помощта на усъвършенствана технология за радарно картографиране, пейзажът отгоре разкрива призрака на структури, потопени в леда, и минал живот, който само малцина като Вайс биха могли да опишат подробно. На практика по време на това картографиране базата “Кемп Сенчъри” е преоткрита за обществеността.
Изграждането на “град под леда”, както е наричана тя, било безпрецедентен инженерен подвиг. Тежкотоварни пробивни машини дълбаели снега, създавайки мрежа от около две дузини тунели. Сглобяеми сгради, издигнати в подземните пещери, са помещавали спални, тоалетни, модерна баня, лаборатории, столова, перално помещение, фитнес зала, медицински център, бръснарница. Имало дори църква и магазин. Първият подвижен ядрен реактор, бавно транспортиран в продължение на 222 километра през ледената покривка и инсталиран под повърхността, захранвал базата.
Животът под леда не бил толкова суров, колкото Вайс първоначално се опасявал, разказа той пред Си Ен Ен. Вътре в помещенията било топло и сухо. Тъй като по-голямата част от пребиваващите в базата около 200 мъже били на възраст между 20 и 45 години, медицинските спешни случаи, изискващи вниманието на доктора, не били чести. Лекарят прекарвал времето в изучаване на медицински учебници, играейки шах и бридж и пиейки мартинита по 10 цента. “Имаше голям дълъг тунел, в който можеше да се влезе с камион - спомня си той. - Водата – лагерът се нуждаеше от около 30 000 литра на ден – идваше от кладенец, изкопан в леда със сонда, която произвеждаше гореща пара. По подобен начин отпадните води се изпомпваха в дупка в ледената покривка.”
Малко след като заработил през 1960 г., ядреният реактор бил спрян, тъй като
радиацията в части от лагера се повишила до неприемливи нива
Доставили олово, за да се защитят по-добре компонентите му. Проблемът вече бил решен, когато Вайс пристигнал.
“Казаха ни, че една от основните цели на “Кемп Сенчъри” е да докаже, че изолирана инсталация може да бъде безопасно и ефективно захранвана с ядрена енергия. Мислехме, че е безопасно, и никой не ни казваше друго”, добавя докторът. Вайс рядко имал причина да излиза на брулената от вятър с 200 км в час повърхност. “Можех да остана в дупката седмици наред и никога да не излизам. Нямах причина да съм там горе. Но понякога се качвах с други офицери, за да видя какво става. Имах фотоапарат и направих много снимки.”
Офицерите можело да прекарат до шест месеца в изследователската станция, докато редниците - само четири месеца. Въпреки коктейлите и вечерните филми изолацията оказала психологическо влияние върху някои мъже. Според “Camp Century: Неразказаната история на тайната арктическа военна база на Америка под леда на Гренландия” – книга от 2021 г. на датските историци Кристиан Х. Нилсен и Хенри Нилсен,
само една жена е стъпвала там -
датски лекар
“Кемп Сенчъри” е функционирала непрекъснато между 1960 и 1964 г., а след това само през лятото до затварянето ѝ през 1967 г. Публичната мисия на станцията е била научноизследователска. Самата база е била проучване за осъществимостта на дългосрочно човешко обитаване под ледената покривка. Други области на научно изследване според книгата включвали явленията около северния магнитен полюс и как те биха могли да повлияят на комуникационните канали, геофизиката на ледената покривка и как да се идентифицират опасни пукнатини в ледниците. Всъщност именно научните изследвания, извършени там, имат голямо значение и днес. Проби от ледени ядра, взети тогава, са използвани за разработване на климатичните модели. Според редица специалисти от различни държави проучванията, извършени в базата, са поставили началото на палеоклиматологията.
От 2017 г. насам Геоложката служба на Дания и Гренландия поддържа присъствие за мониторинг на климата на мястото на “Кемп Сенчъри”. Това включва измерване на климатични променливи, температури на снега и леда, както и изследвания с проникващ в лед радар на подземните отломки и замърсители.
Американската армия активно популяризирала постиженията си в базата. Там дори гостували няколко журналисти, които написали истории, възхваляващи техническото чудо, което базата представлявала. Сред тях е бил и легендарният Уолтър Кронкайт, който продуцирал телевизионен документален филм на CBS за съоръжението.
Но зад помпозността и пропагандата на студената война базата всъщност била тестов полигон за
тайна мисия, известна като проекта “Леден червей”
Смелият план предвиждал мрежа от площадки за изстрелване на ракети, свързани чрез тунелна система под арктическия лед, които потенциално биха могли да достигнат цели в Русия с голяма прецизност. Идеята на проекта била евентуално да покрие площ от около 135 000 квадратни километра – приблизително колкото Алабама. Вайс смята, че е бил свидетел на това, което в ретроспекция вероятно е неуспешен опит за създаване на ключов елемент от проекта “Леден червей” – начина за придвижване на ракетите под леда, като същевременно се избягва руското наблюдение: изграждането на подземна железопътна линия.
Проектът “Леден червей” става публично достояние едва през 1997 г., когато Датският институт по международни отношения получава разсекретен набор от американски документи във връзка с по-голямо проучване за ролята на Гренландия в студената война. Историци допускат, че някои документи, свързани с базата, вероятно все още са класифицирани.
Вайс казва, че не е чувал нищо за проекта “Леден червей” по време на престоя си в базата. “Не съм сигурен дали дори съм знаел израза “леден червей” (Iceworm) през 1962 или 1963 г. Не знаех за никакви ракети или ядрени материали, но ни казаха, че искат да прокарат жп линия под повърхността на леда.”
Огромните усилия и разходи за поддържане на мрежата от тунели в ледената шапка се оказали решаващ фактор за решението за затваряне на “Кемп Сенчъри” през 1967 г. Стихиите бавно смачквали основата, а движенията на ледената покривка деформирали конструкциите. В резултат на това тунелите с течение на времето ставали все по-тесни. Вайс си спомня, че необходимостта от постоянно стържене на стените и транспортирането на купищата лед и сняг до повърхността отнемали много време и ресурси.
След извеждането на базата от експлоатация инфраструктурата и отпадъците били изоставени с мисълта, че ще останат вечно погребани безопасно под ледовете. Ядреният реактор, който захранвал “Кемп Сенчъри”, бил разглобен и премахнат, но радиоактивни отпадни води (около 178 000 литра) останали изхвърлени в кухина в ледената покривка по време на годините на експлоатация. Освен това биологичните отпадъци, произведени от обитателите на съоръжението, все още се съдържат в леда.
Екип от международни изследователи, ръководен от Кооперативния институт за изследвания в областта на екологичните науки (CIRES) към Университета на Колорадо в Боулдър, изчислил при проучване от 2016 г., че изоставеното съоръжение съдържа приблизително 9200 тона физически отпадъци, включително изоставени сгради, тунели и железопътна инфраструктура. Там са погребани също около 200 000 литра дизелово гориво и солидни количества полихлорирани бифенили (ПХБ) - токсични химикали, някога широко използвани в бои и електрическо оборудване, разкрива британският в. “Дейли мейл”. ПХБ са особено обезпокоителни, защото не се разграждат лесно и са
свързани с рак, увреждане на имунната система и проблеми с развитието
Не е ясно дали тези отпадъци и отломки ще останат завинаги запечатани под леда. Прогнозите на канадския професор гласиолог Уилям Колган, описани в негови проучвания от 2016 и 2022 г., показват, че обектът няма да претърпи значително топене преди 2100 г. Това обаче може да се промени, ако повишението на температурите продължи.
“Идеята, че отпадъците могат да бъдат заровени завинаги под лед, е нереалистична - добавя и Уилям Уайт, климатолог от Университета на Колорадо в Боулдър. - Въпросът е дали ще се появят след стотици години, или хиляди години. Климатичните промени просто означават, че това ще се случи много по-бързо, отколкото някой е очаквал.”
Според Уилям Колган несигурността относно това кой е отговорен за изхвърлените в околната среда отпадъци от студената война, може да създаде “изцяло нова форма на политически спорове в резултат на изменението на климата”.
