Баба Тонка го изравя, но май е на друг четник
Кажи ми, сестро, де е Караджата? Този въпрос търси отговор вече 157 години. Той умира на 31 юли, но къде е черепът му, остава мистерия и до днес.
Животът на Стефан Караджа е във времето на романтичния героизъм на българските бурни времена за освобождението на България. Той сам е решил да умре, но да се освободи родината му.
В Тулча, където се преселва баща му със семейството си, той се биел с турците, участвал в техните пехливански борби и побеждавал. Набедили го за убийството на турчин, вкарали го в затвора, но избягал от там. Зет му извадил фалщшиво тескере и с него отишъл в Белград. Там участвал в Първата българска легия на Раковски, в която се е запознал с Васил Левски. След края ѝ се завръща в Тулча. За кратко, защото събира малка чета и мъсти за онеправданите българи. След година напуска Румъния, прави чета и в Стара планина. Завръща се отново отвъд Дунав и в свърталището на хъшовете Гюргево наема гостилница. В нея пък се сприятелява с Хаджи Димитър. През 1866 г. заедно с него и Желю Войвода отново минава в България, за да повдигнат уж революционния дух на българите и да ги подтикнат към въоръжена борба. И този му опит не дава очаквания резултат, отново са в Гюргево и след две години с Хаджи Димитър организират най-голямата чета, която дотогава е изпращана от Румъния.
Преди това е участвал и във Втората легия на Раковски. Четата им съвсем не се организира лесно. Най-голямата пречка са парите за закупуване на пушки и дрехи на поборниците. Най-напред за заминаването ѝ в България е определен Гергьовден. Месеци преди това Стефан Караджа и Хаджи Димитър на няколко пъти ходят от Гюргево в Букурещ при богатите българи като членове на Доброделната дружина, сред които са и братята Евлоги и Христо Георгиеви, но никой от тях не им дава пари. По-късно ще ги обвиняват в скъперничество, но е истина, че те са виждали освобождението на България като дипломатически акт на Великите сили, а не с чети, които да водят до безсмислени жертви. Нещо повече - в Букурещ отива френският император Наполеон III, богатите българи се срещат с него и го молят да се застъпи за родината им. Тогава дори му казват, че скоро ще се организира чета, но императорът отговаря, че това е занимание напълно безсмислено. Той обаче предава чутото на своя посланик в Букурещ, а той - на валията на Дунавския вилает в Русе Мидхат паша.
Като няма пари и заради различие в идеологиите буйният Стефан Караджа
организира кражбата
на две торби жълтици
от богата чокойка -
земеделска стопанка. Две българчета, нейни слуги, издали, че тя държи в касата си 20 торбички с жълтици, и помогнали за обира. Така нашите четници се сдобили с 1000 жълтици. Помогнали им с лични пари и бившият секретар на Раковски д-р Иван Касабов, и членът на Добродетелната дружина Димитър Ценович, а в бойната подготовка - някои румънски офицери. Докато купят пушките и дрехите, минали не само Гергьовден, но и целият май, а вече се изнизвал и юни. Въпреки уверенията, че ще се съберат около 5000 души, и то в Петрушанските хамбари около Гюргево, които благосклонно им е предоставил Михаил Колони, по-късно варненски кмет, се събират едва 125 души.
Те преминават Дунава между Вардим и Новград при устието на Янтра на 6 юли. Пътят им е към Агликина поляна над Сливен, където според сведенията им щяла да ги чака едва ли не цяла армия от доброволци, която да тръгне да освобождава България. Първата битка на четата е при лозята край павликенското село Карайсен. Там Стефан Караджа е ранен два пъти в дясната ръка над лакътя. В битката при Бяла черква той е прострелян в левия крак.
Тия рани не сломяват духа му, но вече в петата битка на четата при Вишовград се стига до ръкопашен бой, той се хвърля сам срещу редовната турска войска, сече със сабята си наляво и надясно, но турският военачалник дава заповед стрелбата да се спре и да го хванат жив. Получил е още 6 рани. След залавянето му е отведен в Търново, оказана му е медицинска помощ и след това с конвой изпратен в Русе. Преди пристигането му вестоносци търчат из града и крещят на жителите му да излизат край крайните къщи, защото щели да докарат “българския крал, кючук Стефана”.
Простолюдието, състоящо се от турци, българи и евреи, излиза, за да го посрещне. Турците се шегуват, когато ги питат кой ще дойде, и отговарят: “Князът на България”. Понеже бил ранен, заптиетата му дали специален човек, който да го подкрепя. Караджата е изпратен в затвора и както за всеки български герой, и за него се раждат легендите. Прочетена е присъдата му - смърт. И оттук започват мистериите.
А основният въпрос - дали Караджата е умрял на бесилото или от раните си в затвора и до днес няма отговор.
Едни твърдят, че той изпил отрова и умрял от нея, за да не го обесят. Други, също доста правдоподобно твърдят, че турците са се опитали да го излекуват от раните му и да го изправят на съд, като са очаквали, че той ще разкаже за българската емиграция и какви още чети се подготвят.
Затова и за него са се грижили няколко лекари. Един българин, с когото бил в килията - Яни Гугуто, допълва трета версия и споделя, че Караджата не искал да остане жив, а заради раните си не трябвало да пие вода. Той обаче помолил за много вода, момчето му дало и след като я изпил, починал на 31 юли 1868 година. Тук вече турците нареждат, за да не се сквернят българските гробища, да бъде погребан настрана. На същото място са гробовете и на Цвятко Павлович и Никола Войводов, похитили кораба “Германия” предната година.
Синът на Баба Тонка Никола Обретенов в спомените си твърди, че
Караджата е обесен
и че черепът му е
съхранен от майка му
Записките му обаче остават недовършени, допълнени са от съпругата му и след като части от тях са публикувани във вестниците, като отделна книга са отпечани доста по-късно. Тогава пък са критикувани относно достоверността им от останали живи борци за освобождението. Логично е и двамата – синът и майката, да са пристрастни, защото реликвата дълго време е семейна собственост. Обретенов описва нещата така. Една сутрин в края на юли 1868 г. той видял, че от Търново пристига каруца, от която заптиетата смъкнали ранен и той познал Караджата. Арестуваният с него Яни Гугуто го подкрепял и отвел в затвора. Той казал това на майка си. На следващия ден двамата били пред портата на затвора и видели как войводата бил занесен на разпит при валията Мидхат паша. На следващата сутрин отново били пред затворническата порта, но охраната им казала, че Стефан Караджа бил осъден на смърт рано-рано и обесен. Скоро след това в дома на Баба Тонка отишло заптието Мехмед чауш и ѝ казало че поп Иван Коев я вика в болницата. Тя отишла и накарала да окъпят обесения и да го облекат в чисти дрехи, защото старите били със засъхнала кръв. Сложили тялото в ковчег, окичили го с цветя, отнесли го в края на гробищата и го погребали. След като гробарите и заптието си отишли, тя белязала гроба с единствената буква, която знаела - славянското онче, което е изписвало почти като осем. На следващия ден поставила и кръст на гроба, на който било изписано името Стефан Караджа.
След разгрома на Ботевата чета знаменосецът ѝ Никола Обретенов е отведен в Русе, за да бъде съден. По негови думи, майка му често го посещавала и му казала, че преди него докарали четника Лукан Тодоров, който умрял от побоя. Баба Тонка организирала и неговото погребение, и то в гроба на Стефан Караджа. След време разровили гроба, извадили костите, а Баба Тонка прибрала черепа на войводата, отнесла го в дома си и го скрила в празна бъчва.
През 1879 г. се играе театрално представление, посветено на живота и делото на Стефан Караджа, и на него Баба Тонка вади черепа му.
Дали обаче той е неговият, а не на Лукан Тодоров? Мистерията се задълбочава в края на миналия век.
През 1979 г. гробът на Караджата е разкопан и от него са извадени 12 сандъчета с кости. Изследва ги проф. Йордан Йорданов и доказва, че костите на Караджата си стоят непокътнати в гроба, а Баба Тонка е сбъркала. Антропологът дори намесва трети четник и изразява мнение, че черепът, който тя е извадила, е на Христо Ахчиоглу от Калофер.
А какво става с този, който
съхранява Баба Тонка?
Той дълго време се пази като реликва в нейните потомци. През 40-те години на миналия век е в дома на художника Ненко Балкански и съпругата му Лиляна, внучка на Никола Обретенов. През 1957 г. публицистът Серафим Северняк, голям приятел на Ненко Балкански, става инициатор за възобновяване на русенското читалище “Зора” и за разкриване на мистерията с черепа на Стефан Караджа. Това се реализира с решаващата намеса на Пенчо Кубадински, тогава първи секретар на Окръжния комитет на БКП, а по-късно над 20 години член на Политбюро. Семейство Балкански дарява черепа на възобновеното огнище на просветата. Само че дали той наистина е на Караджата?
Родът му е един от
най-старите в България
Родът му е един от най-старите у нас с наследници и до днес. Балчо Нейков в своето “Факийско предание” споменава легендите, че се знаел още от около 1390 година. Първи писмени сведения за него обаче има от края на XVIII век. Те за Никола Узуна, който бил с берат - султански указ за привилегии, според който имал дори и право да носи шарени дрехи, жълти и червени обувки. Той мразел гръцките владици, ослушвал се какво говорят турците за кърджалиите и предупреждавал сънародниците си за предстоящи опустошителни нападения. Той е прадядо на Стефан Караджа, с рожденото име Стефан Тодоров Димов Търнен-Узунов по линия на внука му Тодор. Той пък имал брат Никола и сестри Велика, Стана и Калина.
За рода на Караджата по майчина линия е известно, че той също бил от привилегированите. Тя била от семейство Белени или Беловци, които защитавали факийските крепости от години. Турците обаче ги прекръстили на Бин бели и станали Бинбеловци. Балчо Нейков тълкува турското “бин бела” като “хиляда бели”. По кърджалийските нападения някои от рода се изселили от бургаското село Факия и създават рибарското Ченгене скеле.
Бащата на Стефан - Тодор Димов, бил човек средна ръка в село Ичме, днес Стефан Караджово, Бургаско. Той се оженил за Калина Маринова, чиято баба била сладкодумна разказвачка и знаела много легенди, предания и историята на село Факия. Двамата имали седем синове – Стоян, Никола, Колю, Васил, Стойко, Марин и Стефан, и три дъщери – Търна, Велика и Пена. Всичките са родени в Ичме, но през 1844 г. семейството се изселва в Румъния. Живеят за кратко в Бейдауд и Саръюрт, където майката на Стефан починала на 45 години. Той е 11-годишен. Бащата с децата си се преселва в Бабадаг. Той се захващал ту като телчар и говедар, ту като аргатин в чифлика на турския бей. Пак се преместил с децата си в Потор, където се задържали повече и Стефан тръгнал на училище. Не учил много, защото сестра му Търна се омъжила и зет му Никола го взел като помощник в бакалския дюкян.
Стефан се биел с турците, участвал в пехливански борби и ги побеждавал. Вкаран е в затвора и след като бяга оттам, отива в Първата легия на Раковски в Белград.
Прякорът му Караджа излиза през 1864 г. в Сливенския Балкан, където бил с няколко души от четата си. Случайно минало заптие из планинските дебри, младежите решили да го накажат, загдето влязъл в царството на хайдутите. Стефан скочил на коня му, обезоръжил го, метнал го на земята и го пратил докато е още жив, да се маха. Като видели скока му, другарите му рекли: “Бе, Стефане, ти се метна като караджа (сърна).”
Захари Стоянов пише за него: “Бъдещето на нашия герой било вече известно и определено, нямало никакви надежди, че той ще запуши един ден комин, че да стане “човек” (в алъшверишки смисъл), нещо, което и сам знаел.” Нататък разказва, че той обичал една своя съседка, която се казвала Василка Михалева, и тя му отвръщала със същите чувства. Щом обаче се стигнело до дума младите да се вземат, да запушат комин и заедно да изядат една торба сол, Караджата се дърпал с думите, че не е още време да се жени, и заминал за Румъния. Василка се отчаяла, изгубила се от Тулча и след време се разчуло, че станала бяла ханъма в цариградски турски конак. Тъй Стефан Караджа останал без наследници.
