Тези дни се навършиха 150 години от Априлската епопея. Когато се говори за нея, обикновено се акцентира върху модерните за времето политически идеи на личности като Раковски, Ботев и Левски. За обикновените българи обаче огромно значение за личния им патриотизъм имало древното минало. Това личи още в „История славянобългарска" на първия възрожденец Паисий Хилендарски. В борбата за църковна независимост, а после и за национално освобождение през XIX в., темата за славната българска история станала особено актуална.
В този смисъл потомците никога не забравили саможертвата на последния владетел на Търновското царство, Иван Шишман. Край домашното огнище в тъмните векове на иноверското робство се разказвали легенди и предания. Особено важен в тези предания е оптимизмът, че Българското царство не е загинало завинаги и ще се възстанови. В това отношение може би най-силна е легендата за „Шишмановото дърво", разказваща за последните дни на столицата Търновград. При похода на султан Баязид през 1393 г. войниците на Царевец били оклюмали и не виждали изход. Тогава Иван Шишман грабнал недогоряла главня от огъня и я забил в земята пред църквата „Св. Петка". „Когато от тази главня израсне дърво – викнал силно той – тогава България и българския род ще бъдат свободни!" Векове по-късно от обгорялото парче дърво се показало нежно стръкче. После то се превърнало в мощен дъб, по-висок от другите дървета. Според някои в края на 1907 г. „Шишмановото дърво" още съществувало на Царевец.
През ХV-ХVІ в. името на Иван Шишман е знаме в започващата борба за национално освобождение на Родината. Много-важен е примерът с никополския първенец Теодор Балин, ръководел организацията на едно от първите антитурски движения – Първото Търновско въстание. Последните проучвания показват, че той бил потомък на Балин – един от най-близките боляри на цар Иван Шишман в последните дни на съпротивата му срещу османците. Запазил своето влияние през ХVІ в., Теодор Балин бил избран от западните християнски сили да организира бунта срещу турците. Затова, когато през 1598 г. Първото търновско въстание избухнало, за цар бил издигнат човек под името Шишман ІІІ, за когото мнозина смятат, че бил самият Теодор Балин.
През ХVІІІ в. Иван Шишман станал ключова фигура в първите изследвания върху българската история – Паисиевата, Поп Спиридоновата и Зографската история. Едва ли изворите за тях са били само чужди автори като Мавро Орбини, както смятат някои съвременни учени. Данните свидетелстват, че са съществували и доста незапазени до днес домашни източници, какъвто е случаят със споменаването на героичната крепост Урвич като една от последните твърдини на Иван Шишман в „История славянобългарска".
През ХІХ в. се забелязват все по-странни форми за отбелязване на паметта на великия цар. В отбелязана година 1430 по страниците на Панегирик от Рилския манастир се появява една малко спорна като достоверност приписка за цар Иван Шишман. Твърде е възможно това сведение да е било написано в много по-късно време, а нейният автор да е използвал народните предания и съзнателно да се е пренесъл в далечната и героична епоха от края на ХІV в. Със сигурност такова пътешествие във времето направил някой си Радослав Велов от Клисура. Някъде през ХVІІІ или началото на ХІХ в. той вместил една приписка в Пирдопския Апостол от ХІІІ в., в която ни убеждава, че живял по времето на цар Иван Шишман и страшните нападения на турците.
Други пък търсят достоверността в далечното минало. Запазените поменици на средновековните български царе от ХVІ-ХVІІ в. неизменно дават името на Иван Шишман. През ХVІІІ-ХІХ в. видни възрожденски книжовници като Партений Павлович и Неофит Рилски се надпреварвали да правят бележки върху съхраняваната в Рилската обител негова грамота. В тях те разсъждават и анализират за събитията в България от края на ХІV в.
Много интересни приписки се откриват по полетата на Требник от ХVІІ в., открит в Панагюрище и съхраняван в Народната библиотека в София под № 621. Той е препис от загубена книга от ХІV в. и съдържа множество молитви за победа на българското оръжие. Интересно е, че в тях пряко се споменава името на Иван Шишман. През ХІХ в. книгата била притежание на панагюрския свещеник Манчо Джуджов, който отбелязва на предтитулната страница: „Види се, че е писана тая книга във времето на цар Иван Шишман. Познава ся по някои молитви, които се намират в нея куга се нападале турците на Българската земля. Цар Йоан са споменува на няколко места в речените молитви. Манчо Н. Джуджов в гр. Панагюрище 1876 г. Септемврий 14-ий".
По-нататък родолюбецът издирил и отбелязал всички преки и косвени споменавания за цар Иван Шишман, като ги обозначил със стрелка или рисунка на посочваща ръка. Това станало в драматичните дни след разгрома на Априлското въстание, в което Манчо Джуджов бил активен участник, а за революционната си дейност после бил заточен в Диарбекир. По този начин личността на Иван Шишман за пореден път изпълнила своята историческа мисия – да съхрани вярата и надеждата на българите за освобождение на Отечеството.
Затова не е случайно, че по време на Априлското въстание бунтовниците извезват на знамената си хералдически лъв в поза lion rampant (разярен лъв). През последните години се доказа, че това е бил гербът на последните български царе и конкретно – на Иван Шишман. Разярен лъв в хералдическа поза се вижда на неговите монети, а арабски пътешественик от края на ХІV в. свидетелства, че три лъва, нарисувани един над друг, били изобразени върху щитовете на българските воини. В западноевропейските гербовници от ХV-ХVІ в. илюстраторите редовно отбелязват герба на средновековните български царе и тяхната титла, независимо че държавата отдавна е загубила своята независимост.
Добре се вижда, че делото на Иван Шишман многократно надхвърля по важност рамките на ХІV в. Цели столетия той служел за пример как да се отстоява свободата дори при почти загубени позиции. В мрака на робството поколения наред се възпитавали с разказите за неравностойната борба на великия българин. Днес отново изпитваме необходимост да се обърнем към тези далечни времена, защото доста млади българи са заразени с криво разбран космополитизъм, често израждащ се в нихилизъм.
