На 30 юни 2021 г. отбелязваме половин век от трагичния инцидент, при който загиват футболните легенди на България и "Левски" Георги Аспарухов и Никола Котков. Съпругата на Гунди - Величка Маркова-Лита, даде специално интервю за "24 часа".
- Лита, навършиха се 50 години от влизането във вечността на Георги Аспарухов. Какво значат тези 50 години от вечността - за теб, за българите, за феновете на футбола, за левскарите?
- За българите, феновете и за левскарите не знам. За мен дали са 50 години, или 2 години, или един месец, е все тая. От момента, в който аз го загубих, времето ми спря. Аз не приемам тази годишнина като нещо значимо. За мен значимото се случи преди 50 години. Тогава беше ужасът. И от там нататък е все тая.
- Значимо е за историята през призмата на изминалите години, доказали, че Георги Аспарухов е от хората, за които ще се говори вечно...
- За мен е феноменално това, че след 50 години го помнят не само моите връстници, но го знаят и децата. Това наистина е феномен. 50 г. не се забравя един човек. Очевидно той е оставил много от себе си. Не само като футболен талант, като гениалност, а от себе си като човек.
- Казвайки, че за теб времето е спряло преди 50 години, иска ли ти се да задраскаш датата 30 юни от календара, иска ли ти се изобщо да не съществува?
- Тя за мен не съществува, няма я тази дата.
- Какъв е заветът на Гунди, който би желала или мислиш, че той би желал да остане през вековете?
- О, никога не си е мислил за такива работи. Той беше съвсем обикновен, земен човек. Нито се е мислил за славен, нито за легенда, нито за нещо по-необикновено от другите. На него не му е минавало и през ум да оставя някакви завети. Той си отива на 28 години. На тази възраст човек не си прави равносметка. На тази възраст хората ги чака светло бъдеще. Господ просто взе Георги и го превърна в безсмъртен.
- С него сте от 16-годишни, заедно сте 12 години, а вече минават 38, откакто си без него. Колко по-ярки са онези 12 години заедно?
- Тези 12 г. заедно с Георги са най-хубавите в моя живот. Като добавя и детството, защото винаги детството го помним като най-чудния период. Не съм си мислила, че мога да преживея толкова дълго време без него. Не ми е минавало и през ум...
Интересно е, че аз не мога да си го представя възрастен. Просто не мога. Не си представям как би изглеждал, какво би правил като възрастен. За мен той си остана онзи красив младеж - с трапчинката, с усмивката. Остана си на 28 г. Не знам как би се чувствал в съвремието.
- Това като че ли е част от орисията на вечните идоли, на личностите с ранг на божество...
- Може би. Въпреки че аз не искам Георги да го смятат за снимка или за паметник. Искам да си спомнят за него като за жив човек - с мечти, с успехи, с провали, с чудесни дни, с по-лоши дни. Знаеш какво е с хората, които отиват в безсмъртието - не ги приемат като реални хора. А Георги си беше напълно реален, земен, прекрасен човек, който си живееше живота като всеки нормален човек. Просто Господ му беше дал гениален талант. И душа, която е възпитана от неговите родители.
- Ако трябва да разкажеш нещо за този гений, живял като най-нормален човек, каква история ти идва първо наум?
- Има много човешки истории с Георги. Той се трогваше много лесно. Нещастието на хората го разстройваше, беше готов да помага за всичко. Покойният проф. Шойлев ми е разказвал, че го е помолил да отидат да видят едно детенце на легло - Георги оставил всичко и тръгнали веднага, за да го зарадва.
Това, че винаги намираше начин да направи момента специален. Дали ще е с едно цвете, дали ще е с вечеря, винаги намираше начин. Мислех си, че аз въртя къщата и дето се казва - че аз съм центърът на вселената, едва ли не. А като си отиде, разбрах, че той просто ми е създал тази илюзия, защото ме е обичал и е искал да се чувствам пълноценна и щастлива. Това е любвеобилният и страхотен човек, моят Георги.
- Очевидно вие сте били вселената един за друг...
- Нашата вселена беше Андрей. Андрей беше всичко за нас двамата. А за баща си особено. Беше 2-годишен, когато баща му го взе със себе си на “Спорт Палас”, където трябваше да лекува поредна контузия. Каза: “Не мога самичък, скучно ми е, гадно ми е, ще взема Андрей.” Да се грижиш за 2-годишното си детенце, да не искаш да се отделяш от него, за да се чувстваш щастлив...
- Виждала ли си Георги да плаче освен в онзи ден в бекярската стаичка, в която са живеели като войници, когато ти е предложил да се омъжиш за него?
- Тогава беше голям плач, подът бе локва от сълзи (Смее се.). След това не съм го виждала да плаче. Но тогава беше голям рев от двама ни, рев, който държи дълги години.
- Онзи момент ли е един от най-емоционалните ви освен деня на появата на вашата вселена Андрей?
- В онзи момент всичко ни се струваше много драматично - да се откажеш от любимия отбор, да се отделиш от близките си, от семейството. Мислехме, че вземаме съдбоносно решение. Е, оказа се, че доста по-важни неща се случваха след това.
Но тогава си беше драма. Георги завършваше военната си служба и трябваше да си дойде в “Левски”. И някой от “Левски”, той не пожела да ми каже кой е, му беше казал, че старите футболисти на “Левски” не го искат. А в “Ботев” всички му бяха приятели. Георги каза: “Аз никъде няма да се натрапя, ако не ме искат. Ще остана в Пловдив.” Обади ми се по телефона. Аз отидох при него. А той ми каза, че ще остане в Пловдив само ако се съглася да се омъжа за него и да живея с него. Не му мислих. Естествено, казах “да”. Седяхме в стаята, в която живееха като войници. Там Георги ми обясни какво е положението. Аз му казах: “С теб съм.” Той ревна и аз ревнах. Мислехме да се оженим след две седмици, тайно. Но левскари от пощата в Пловдив разкриха тайната ни, подслушвали разговорите ни по телефона. Казали в “Левски”. А от клуба пратили наш близък да съобщи на майка ми и баща ми. Отложихме сватбата с около месец. Оженихме се на 4 август, може би пак решение на съдбата - на сватбения ден на мама и татко. Спомени, спомени...
- Пазиш ли нещо вкъщи - близо до очите и до сърцето, което да ти напомня за Георги?
- За мен вещите нямат никакво значение, аз имам спомена за Георги и имам Андрей, който ми напомня много за баща си. С характера, деликатността, тактичността Андрей е копие на баща си. С почтеността на първо място.
Благодаря на Господ, че ме срещна с Георги. Смятам, че на този свят няма нищо случайно. Всичко има цел. Аз съм вярващ човек и съм благодарна на Господ, че ни срещна, въпреки че толкова рано ми го отне. Въпреки че не ни раздели. Ние с Георги не сме разделени, просто аз не го виждам - усещам го.
- Сънуваш ли го?
- Много рядко. Но все го сънувам млад. Само косата му прошарена, иначе съвършено млад. Един път не ме позна, което беше много гадно. (Смее се.) Като се събудих, доста поплаках. Защото аз сега съм на възрастта на баба му. Преди 20 години един млад човек ме попита на гроба на Георги: “Вие ли сте майката на Гунди?”. Аз така се разсмях тогава, че той се смути. Но на мен ми стана адски смешно. Обясних му, че съм жена му, но тъй като съм жива - остарявам.
- С Андрей връщате ли се към фаталния 30 юни, когато винаги искащият да го води със себе си татко Георги решава в този ден да не го вземе?
- Аз с Андрей за онзи ден никога не съм говорила, ама никога. Тази дата не сме я обсъждали.
- Датата 2 юли 1971 г. е може би най-показателна за мащаба на народната любов към Георги Аспарухов и Никола Котков. Какво си спомняш от нея? Денят, в който 550 000 души се събират да изпратят своите идоли въпреки всяческите опити на властта да отклони вниманието от поклонението...
- Тази бройка я беше казал на баща ми генерал Минев. Това беше укор. Казал му: “Вие организирахте 500 000 хулигани.” Цитирам го точно. Много жалко, че шеф на столичното МВР има такова мнение за столичната общественост.
Тази любов на хората е феноменална. Очевидното доказателство, че Георги е дал много от сърцето си, дал е много от себе си, за да го обичат толкова много хората.
Господ му беше дал талант, беше му дал и физическа красота. Той беше толкова красив и елегантен на терена. С една такава широка крачка. Играеше така, сякаш му е много лесно. Като го гледаш, си мислиш - и аз мога. А освен всичко това - тази душа, която имаше... Хората са го усетили. Усетили са, че той им е давал от душата си. Георги винаги е бил много искрен и много почтен с хората, с публиката.
Скоро ме питаха: “За пари говорили ли сте си вкъщи?”. Никога! Ама никога. А не, че сме имали.
Аз затова не сравнявам настоящето с миналото. Онзи романтичен футбол раждаше истинска любов. С футболисти, аматьори по душа, но пълни професионалисти де факто. Това да играеш за отбора си, да се срамуваш, ако не си се раздал. Наистина да те е срам, както казваше Георги, “от хората, които са отделили от залъка си да дойдат да те гледат”. Как да няма взаимна и безрезервна обич?
- Как би описала приятеля на Георги - Никола Котков, с когото заедно отлетяха към вечността?
- Докато Георги беше хубавец в мургавата гама, Котето беше рус красавец. Котето беше с изключително мъжкарско поведение. И като казвам мъжкарско, изобщо няма общо със сегашния мутренски тип. Сдържан, без да се изхвърля, стабилен. Човек, който внушава доверие. Освен че беше прекрасен футболист. С Георги на терена се разбираха отлично, усещаха се. И той беше от тази порода хора, за които играта е двупосочно изживяване, двупосочно раздаване - от футболистите към хората и от хората към футболистите. Тази връзка беше водеща.
Днес тази връзка не знам дали съществува. Като чета фейсбук, не съществува. Като чета какво пишат левскари за левскари... Веднъж написах: “Левски” няма нужда от врагове, стигат му феновете!”.
Колко хубаво би било, ако можеха да се наслаждават и те на онази истинска взаимна футболна любов. Ако можеха да имат и да бъдат примери за почтеност.
Като Котето, който също беше изключително почтен човек. Не от ламтящите. Те живееха скромно. Живееха за футбола, живееха за хората, живееха за споделената любов.
***
* Величка Маркова е родена на 9 юли 1943 г. Завършва английска филология. И до днес продължава да преподава английски език.
* От 16-годишни са заедно със своя връстник Георги Аспарухов
* През 1963 г. - 20-годишни, двамата стават семейство Аспарухови. След 2 години - на 22 юли 1965-а, се ражда синът им Андрей.
