Иска ми се за 60-ия ми юбилей да издам плоча с архивен запис от едно гостуване в дома на Катя Паскалева и Иван Росенов
Преди броени дни, на 4 март, Теодосий Спасов отбеляза своя 60-и юбилей. Пандемията попречи да отпразнува повода с голям концерт, но виртуозът на кавала продължава да композира и записва в студио. И въпреки че всички го познават като музикант, той започна да се изявява и на ново поприще - като фотограф. В рамките на няколко месеца направи две изложби с кадри от Антарктида. Там обаче не само снима, но и композира музика заедно с китариста Християн Цвятков, която предстои да издадат в албум.
- В момента няма възможност за концерти и все пак не ви ли се иска да отбележите с някакво музикално събитие юбилея си, г-н Спасов? В началото на март навършихте 60 години.
- Иска ми се за моя и за юбилея на китариста Огнян Видев, с когото много сме свирили, да издадем една по-специална плоча. Попадна ми касета със запис от наше гостуване в дома на Катя Паскалева и Иван Росенов, там беше и актьорът Антон Горчев. Ние свирихме, а на записа се чуват също гласовете на Катя, Антон, има смехове, прекрасна атмосфера. Може би си струва да бъде издадено на плоча.
- Преди пандемията непрекъснато пътувахте за концерти по цял свят, как върви всекидневието ви в момента?
- На икономичен режим. Гледаме да оцелеем, да запазим спокойствие, да работим нещо, което е възможно в тези условия. Много от музикантите се занимават със записи, нови албуми. Аз пък
направих две
фотографски изложби
от Антарктида. Преди няколко дни се състоя втората, в Ямбол, с нея направихме и концерт с китариста Християн Цвятков. С него бяхме заедно в Антарктида, там композирахме музика, която предстои да бъде издадена, като се нормализира обстановката, за да направим и сценична реализация. Както казваха моите родители, когато се разболяваха: “Трябва да се съобразяваме с новите условия”.
- Защо отидохте в Антарктида?
- По покана на професор Христо Пимпирев, за да сътворим музика под въздействието на впечатленията ни от този свят. Пътувахме през януари миналата година. Отсъствахме оттук месец, но на остров Ливингстън бяхме 10 дни, останалото време е път, дълго се чака транспорт. За радост,
нашите антарктици
ще получат кораб
в близко бъдеще
и ще са независими. Досега всичко опира до познанствата и приятелствата на професор Пимпирев, разчитахме на португалци, испанци, които да ни вземат на кораба си.
- Как минаваха дните там?
- Първо трябваше да спазим дежурството по кухня, направи се график. И шефът на лагера Данчо направо ни възложи да поемем още втория ден. Бях заедно с Кирил Вълчев (генералния директор на БТА - б.а.) и трябваше цял ден да готвим. Кирчо ми каза: “Тео, не мога да готвя, но мога да ти бъда полезен в пиара и в миенето”. Нашето дежурство беше от най-интересните и впечатляващите. Приготвя се храна за 23 човека. Става се рано, в 4-5 сутринта, и се ляга по същото време на следващата нощ, но след като се приключи с миенето и се сдаде кухнята на следващия екип. Има меню, което трябва да се спазва. Сутринта правих пържени филийки, за обяд - пилешка супа и салата. Кирчо беше много старателен в миенето на зеленчуците, а със съдовете беше като машина. Много ми помогна. Вечерта имаше винен кебап. Там хлябът се пече на място, но с него ни помогнаха от предишната група.
По едно време същия този ден дойдоха испанци от съседния лагер и им приготвих мезета. Направих им греяна ракия, както баща ми я правеше - с мед, по добруджански. Много им хареса и се наложи да сгрея два чайника. (Смее се.) Професорът ме помоли с Християн да ги поздравим с някое изпълнение. Испанците се впечатлиха, може би и от въздействието на ракията, и ни отправиха покана да изнесем концерт в техния лагер. Отидохме почти всички от нашата база, направиха ни невероятно посрещане. Посвирихме, а гостуването бе заснето и включено във филма, който направиха операторът Румен Василев и Ема Константинова, сценарист и режисьор - “Танцът на пингвините”. Направихме и още един филм - “Песента на ледения юг”. И към двата музиката е моя и на Християн Цвятков.
Следващите дни бяха посветени на разглеждане. В първия слънчев ден професор Пимпирев организира пътуване до Хана Пойнт, обиталището на пингвините и тюлените. Там изнесохме концерт, който също бе заснет.
- Животните там плашат ли се от хората?
- Бяха ни предупредили да се движим много бавно. Свирейки, се приближихме до тях. Тюлените нямаха желание да бягат, бяха огромни и хвърляха пясък с перките си. Пингвините застинаха и ни наблюдаваха внимателно,
а след приключването
на всяка пиеса издаваха
одобрителни звуци
След това отидохме да снимаме на друго място, нарекохме го Вълчи залив. Срина се огромна ледникова маса и създаде вълна, която помете всичко, но успяхме да избягаме. Там се роди и пиесата “Вълчи залив”, която ще бъде включена в албум. С Християн Цвятков създадохме 12 композиции. Предстои да направя аранжиментите. Желанието ми е албумът да се появи, когато е нормално здравословното състояние на планетата, за да мога да предприема концерти и успоредно хората да могат да си купят този диск. Именно тогава албумите се разпространяват най-много.
А иначе, на Антарктида имахме още няколко похода. Свирихме на Крумов камък, едно възвишение,
до което стигнахме
с моторни шейни
10-те дни се изнизаха много бързо. На връщане на кораба направихме импровизиран концерт, защото бяхме обещали на капитана. Свирихме на палубата, беше влажно и студено, бяхме в нищото, в далечината виждахме континента, заснежени върхове, наистина вълнуващо.
- Отивайки там, снимахте за собствено удоволствие, или още преди да тръгнете, сте обмисляли идеята за изложба?
- Моят учител във фотографията
Зафер Галибов ме
посъветва да снимам
и да опитаме след това да направим изложба. От хиляди фотографии той направи подбор със снимки, които стават за изложба. Първата я направихме във фоайето на БНР и благодаря на директора Андон Балтаков, който прегърна идеята. Заради пандемията я направихме при закрити врати, снимахме я и я излъчвахме в онлайн пространството. Споделих видеоматериала и във фейсбук. Изложбата се продаде, след което получих покана в рамките на “Кукерландия” да я покажа и в Ямбол. Там обаче представихме други кадри, защото идеята ми е, който притежава снимка, да е уникална и неповторима. Няма да правя нови копия.
- Искате ли пак да пътувате до Антарктида?
- Не, искам да запазя за себе си това преживяване като едно-единствено и завинаги. Така, както съм усетил докосването до този свят.
- При сегашната обстановка правите ли изобщо планове за предстоящи събития?
- Пандемията ни даде знак, че е безсмислено да се планира далеч в бъдещето. Обсъждат се само неща в съвсем близките дни, както се случи това в Ямбол.
- А какво записвате в радиото?
- Там съм на позиция солист, спазвам поетите ангажименти. Направих много интересни записи със “Софийски солисти” с диригент Пламен Джуров. Става въпрос за 5 миниатюри, които са съвместна работа между мен и композитора Александър Христов. Предстоят ми записи с трио - китара, ударни и кавал. С вокална група “Радиодеца” ще записваме детски песнички. И един концерт с кавал, цигулка и симфоничен оркестър, планиран е за лятото. Ако условията позволяват, ще бъде в рамките на фестивала “Варненско лято” заедно със Симфоничния радиооркестър.
- Какво дете сте били?
- Обичах да правя белите тайно, но винаги ставаха достояние на близките ми. Бяха същите, каквито по-късно и синът ми правеше. Много е интересно, защото той падаше на същите места, на които аз съм падал, и си правеше същите рани. Детството ми премина в прекрасното село Белица. Обичахме да играем по строежите и да бягаме от задължения, най-вече от училищните. Но майка ѝ беше учителка и не ѝ минаваха тези номера. Веднъж не си бях направил домашните както трябва,
тя скъса няколко
тетрадки и ме накара да
препиша всичко отначало
Един ден родителите ми бяха поръчали да купя хляб, но след това, без да предупредя, отидох при съседа Добри да гледаме “На всеки километър”. Нашите обиколили всички кладенци на селото да ме търсят, разпитвали хората, голям стрес е било за тях, докато ме открият.
- На колко години започнахте да се занимавате с музика и опитвахте ли се да се измъквате от дългите часове упражнения?
- О, не. Музиката винаги е била и продължава да е голямата ми любов. Започнах 9-годишен на село. Баща ми беше председател на читалището и създаде детска музикална школа. Заедно с още пет деца започнахме да се учим да свирим на кавал при бай Димитър Йовчев. От тях само аз станах професионалист. След това бях приет в училището в Котел, където бях пет години. Изкарах “правилното училище”, както го наричат всички негови възпитаници, казват му също “манастира Шаолин”.
- Защо?
- Израснахме там в пансион, далеч от родителите, но с прекрасни учители и възпитатели, които ни помагаха да станем наистина професионални музиканти. Още с излизането от училището имената на по-талантливите вече бяха познати на хората. Котел се слави с изключителна музикална школа - Памукови, Палакови и т.н. Те са световноизвестни кларнетисти, музиканти, които поддържаха музиката на града, имаше духов оркестър. Който минеше през Котел, оставаше за няколко дни, за да слуша музика. Градът живееше с нас, учениците. Хората идваха на всичките ни концерти, на улицата ни спираха, питаха ще има ли нова продукция, къде ще свирим. Много приятна атмосфера беше през 70-те години на миналия век.
Навремето, като учехме народната музика, слушахме също “Дийп Пърпъл”, “Лед Цепелин”, “Пинк Флойд”, имаше и дискотеки, малко или много това влизаше в естетиката ни за интерпретация на нашата народна музика.
Промъкваха се
леко хипи линии
И често си мисля, че това е нашата поп музика.
- Коя е била най-трудната или далечна от кавала музика, която сте интерпретирали?
- Свирил съм “Четирите годишни времена” на Вивалди, които са за цигулка и не бяха много леки за изсвирване. Имаше и един Концерт за две флейти, пак от Вивалди. Бяха по-тежки за усвояване, тъй като трябва да се артикулира и да се свири в такъв стил, че да си по-близо до бароковата флейта. Защото, ако чуеш овчарска трактовка, ще стане кич. Джазът също не е никак лесен. Тук става въпрос за подчиняване на инструмента и тялото и огромна работа за изчистване на стилистиката. Най-голямата опасност е да не влезеш в кича, има много такива примери - трудолюбив, мъчи се, прави някакви неща, но върви една съмнителна линия в интерпретацията и те кара да не му вярваш.
- Сега разполагате с повече свободно време, как си почивате?
- Ходя в планината на тишина. Увличам се от мълчанието, може да прочета нещо интересно, да слушам музика и не говоря с дни. Оставам със себе си. Мълчанието ми помага, исихията, както се казва. Много идеи се раждат тогава. При една от разходките ми в планината брах малини и направих първото си сладко, съпругата и синът ми много го харесаха.
