След 30 г. демокрация бъдещето престана да звучи като обещание за чудо - бориш се, работиш и понякога успяваш, казва социалният антрополог. И още:
България е едно изключително спокойно, чисто и просторно място просто защото е слабо населена
Социалното страдание и социалният успех са приватизирани, затова не успяваме да превърнем икономическия подем в социален напредък
Да си щастлив и да вярваш, че го заслужаваш, се смята скандално в света на свити, наплашени и лукави селяни, така добре описан от българските класици
Българинът избра да е провален сред успелите, за да се изживява като прецакан от съдбата и да ползва тайно благата на успеха
След вълната от нетърпимост към чужденците, днес има нарастваща нетърпимост към най-близките - семейството, приятелите, колегите до обществените движения и политическите организации
- В море от негативизъм, така присъщ на балканци и след 30 г. демокрация българинът изненадващо се нареди на 52-о място по индекс на човешко развитие сред най-развитите от 189 държави по света. Това стана ясно от доклад на ПРООН, оповестен неотдавна. Как го постигнахме, г-н Александров?
- Просто България стъпи на пътя на ускореното и догонващо развитие и това започва да носи резултати, но не и радост. Като беден и късноприсъединил се член на ЕС ние нямаме особен избор освен да продължим да вървим по този път, движени от желанието да се изравним или поне да доближим проспериращите страни в Европа. Същевременно сме потиснати от факта, че още сме на опашката. Това е парадоксът на догонващото развитие - постоянната неудовлетвореност, че си последен сред първите, която не позволява да оцениш постиженията и да им се зарадваш. Тъй че обективният напредък и засилващият се негативизъм само привидно си противоречат. При това догонващото развитие винаги е неравномерно, в едни сфери напредваме, в други изоставаме.
- За разлика от ПРООН, Евростат в края на октомври съобщи, че България е лидер в негативните класации по качество на живот - първи сме по дял хора без възможности да отопляват домовете си, всеки 3-и е с просрочени ипотека, наем, комунални сметки. Най-зле сме по качество на живот на хората с увреждания и децата със специални потребности. Тези данни за какво човешко развитие са знак?
- Тъкмо за неравномерно развитие и за нарастващо социално разслоение, при което най-уязвимите са в риск. По качество на публичните услуги, особено в сферата на здравеопазването, и на грижата за деца със специални потребности България изостава далеч зад развитите общества. Това е така, защото ние не разглеждаме състоянието на най-уязвимите групи като обществен въпрос, а като частен или семеен проблем и
отказваме да
инвестираме
в него
Неслучайно професиите в социалната сфера са най-ниско платените. Социалното страдание е приватизирано също като социалния успех. И точно за това не успяваме да превърнем икономическия подем в социален напредък.
- Доколко напредъкът е наша заслуга и доколко - резултат от външни фактори?
- И двете. Индексът “човешко развитие” е комплексен конструкт. Отчита различни параметри, които влияят върху качеството на живота - не само доходи и материално благосъстояние, но и сигурност, свободно време, природна среда. Въпреки че е модерно да се отдаваме на екологична паника, трябва да признаем, че с изключение на няколко замърсени града, България е едно изключително спокойно, чисто и просторно място, просто защото е слабо населена.
Средностатистическият българин разполага с много повече жизнено пространство, отколкото жителите на големите мравуняци, в които се превърнаха пренаселените космополитни градове. Но ние избираме да мислим за този простор не като за привилегия, а като за демографска драма, защото сме научени да
преживяваме реалността
в категориите на загубата,
упадъка и катастрофата
- Любопитното е, че и аз, журналистката, ви питам с известна доза спонтанна ирония към факта, че сме претърпели развитие за тези 30 години.
- Това е нормално. Преди 30 години България пое дългия и мъчителен път на завръщане в лоното на европейската цивилизация, към която по право принадлежим и от която бяхме насилствено откъснати от азиатските варвари. По този път бяха направени много жертви и компромиси, бяха положени много усилия, които все се оказваха недостатъчни. Тридесет години след началото на промените е натрупана умора и разочарование, а желаната и заслужена награда продължава да ни убягва. Става ясно, че пътят на развитието никога не свършва, че цивилизованият и благополучен живот изисква постоянно усилие и напрежение. Ако се отпуснем, ако занемарим грижата за материалната, социалната и духовната инфраструктура, тя бързо започва да се руши и разпада. Идва момент, в който се срива също като инфраструктурата на ВИК в Перник - и ние се оказваме в беда. Това откритие е депресивно и помрачава радостта от постигнатия напредък.
- Ние сякаш не можем да постигнем съгласие какво се случи през тези 30 години.
- Ние все още не можем да постигнем съгласие какво се случи преди това, в епохата на комунизма. Продължават да съжителстват два паралелни и взаимно отхвърлящи се разказа - носталгичният за социалистическия рай, и травматичният за тоталитарния ад. От тях идват и двата противоположни разказа за промените от последните три десетилетия. Единият е за успехите на демокрацията и пазарната икономика, който може да бъде подкрепен с купища факти и изследвания като например това на ПРООН за индекса на човешко развитие. Другият е разказът за упадъка и регреса, който също може да бъде убедително подкрепен с изследвания като това на Евростат, сриването на България в класацията за медийна свобода и пр. Всяка от двете версии претендира за истина от последна инстанция и яростно отхвърля алтернативната.
- Как го обяснявате?
- Това е парадоксът на свободата, която е и благословия, и проклятие - възможността не просто да избираш как да живееш, да грешиш и да плащаш висока цена за грешките, но и възможността да избереш как да опишеш живота си. Всеки път, когато говорим с вас за случващото се в България, ние волно или неволно опростяваме и изкривяваме картината на реалността, която е твърде сложна и противоречива, за да се помести в един разказ. Нашият прочит е по необходимост избирателен и в тази избирателност е нашата свобода, но зад нея се крие дяволът. Ако в тоталитарните общества е постулирана една-единствена версия за реалността, в свободните общества постоянно се сблъскват различни описания. Зад тях често стоят заинтересовани групи, които се опитват да наложат удобна за тях интерпретация. Битката за интерпретацията на близкото минало е битка за властта върху настоящето и залог за бъдещето. Природата на тази битка е чисто политическа и затова очаквам тя да продължи с несекващо ожесточение, без оглед на пораженията, които нанася върху психичното и моралното здраве на нацията.
- Кое описание надделява при нас, българите?
- Засега сякаш надделява разказът за загубения рай на социализма и съответно за ада на глобалния либерален капитализъм, в който зли отвъдморски сили са ни захвърлили с едничкото намерение да ни затрият. Забелязал съм, че този катастрофичен разказ носи някаква нездрава, почти перверзна наслада както на разказвачите, така и на част от слушателите.
- Защо клоним към него?
- Изглежда ни е по-лесно
да се свързваме с провала,
отколкото с успеха
Културата ни е съоръжила с умение да нормализираме провалите си - например като обвиняваме за тях някой друг, но не и успехите си, с които сякаш не знаем какво да правим. Затова провалът в България е легитимен, а успехът не е. Животът на много поколения в бедност, мизерия и несигурност възпитава една особена морална свитост, изразена в безутешната мъдрост “Много хубаво не е на хубаво”. Посланието е покъртително - не смей да се зарадваш, защото радостта ще ти донесе беда.
- Наскоро наша психоложка от БАН коментира в интервю за “24 часа”, че ние, българите, сме нацията с най-много негативни поговорки, а и като ни попитат “Как сте?”, все отговаряме с уклончивото “горе-долу”.
- Трудно ни е да признам, че сме добре, защото по нашите ширини това звучи неприлично. Да ти е широко около врата, да си щастлив и особено да вярваш, че го залужаваш, се смята за арогантно и скандално в света на свити, наплашени и лукави селяни, така добре описан от българските класици.
- Липсва ни самочувствие, съмняваме се в себе си ли?
- Не само. Да заявиш, че всичко ти е наред, е все едно да поканиш злото. Това е дълбоко суеверно мислене, зад което се крият столетия травматичен опит. Присъщо е на бедните традиционни общества, където благата са строго ограничени и
демонстрацията на
благополучие автоматично
предизвиква завист и злоба
Дори да си преуспял, трябва постоянно да мърмориш и да се оплакваш, за да не те намразят. В развитите общества нормата е точно обратна, там трябва да изтъкваш постиженията си, ако искаш да получиш уважение. Ние сме някъде по средата и затова се разкъсваме между забраните на бедняшката ни култура и желанието да се изфукаме, което идва със замогването и отварянето към света. Любен Дилов измисли прелестен начин да съчетае двете норми - като го попиташ как си, той отваря “Незаслужено добре!” Вече имаш право да си добре, но още нямаш право да си го заслужил.
- Затова ли все се слагаме в групата на недораслите да участват в клуба на богатите страни в ЕС?
- Изглежда по някакъв начин това ни устройва, защото позволява да се окайваме и да мрънкаме, а това е много по-лесно и приятно, отколкото да се мобилизираме и да се съревноваваме за по-добра позиция. Така обаче саботираме възможността да преуспеем като общност. Сякаш неосъзнато сме избрали да бъдем провалените сред успелите. Така можем да запазим версията за себе си като недооценени и прецакани от съдбата и същевременно да се ползваме тайно от благата на успеха.
- Според скорошно социологическо изследване българите хем са нещастни в личен план, хем са оптимисти за бъдещето. Как е възможно това съчетание?
- Не само е възможно, това е най-доброто възможно съчетание от гледна точка на функционирането на пазара. Идеалният пазарен агент трябва да бъде леко нещастен, тоест неудовлетворен от живота си, за да е мотивиран да работи, да печели и да потребява повече. А ако е напълно щастлив, току-виж се кротне и спре да опъва хомота. Същевременно не трябва да губи вяра в бъдещето, защото може да изпадне в тежка депресия, да се откаже да се бори и да напусне съревнованието, което си е чиста загуба за икономиката. Тъй че съвършената кондиция е умерена фрустрация, съчетана с нахъсан оптимизъм. Те са добра прогноза за икономически растеж в краткосрочен план. Разбира се, за да работи тази дяволска схема, е необходимо хората да вярват, че щастието ги чака зад ъгъла, само малко да се напънат - ще спечелят достатъчно пари, за да ги споходи.
- А българите вярват ли в това?
- Не съвсем. Вярват, че щастието идва с парите, но не вярват, че парите идват с работа. Затова капанът на пазара ни е хванал само за единия крак, другият още е в капана на утопията. Ние обичаме да се самоопределяме като трудолюбив народ, но работохолизмът определено не е на почит. Най-свидната мечта по тези земи е внезапното забогатяване по чудодеен начин, например да открием огромни залежи от нефт и газ в Черно море и изведнъж всички да заживеем като в Кувейт, или да ни споходи някакъв друг колективен рахат. Част от българите продължават да се оглеждат за нов политически спасител, който да ни поведе вкупом към охолно и безгрижно бъдеще. По-голямата част обаче са се простили с надеждата за колективно спасение и гледат да се спасяват поединично. Затова с мрачно упорство търкат билетчета от лотарията с надежда да ги огрее късметът. Не бих се изненадал, ако онова, което социолозите са регистрирали като оптимизъм, е всъщност непомръкващата вяра в окончателното билетче.
- Колко дълго може да се живее в очакване на чудо?
- Изненадващо дълго. Ние живяхме почти половин столетие в очакване на чудото на комунизма и още не можем да се свестим от това. Така и не го дочакахме, но за сметка на това ни споходи чудото на българския мирен преход, с който постепенно се разделяме. Сега се учим да живеем не в очакване на прекрасното бъдеще, а в несъвършеното настояще и това обяснява преобладаващо депресивното настроение.
- Къде виждате причина за депресията?
- В това, че с напускането на утопията бъдещето спира да функционира като обещание. Няма я вече еуфорията на очакването на чудо, налага се да живееш в реалността, а това означава да се бориш, да правиш усилия, да работиш и понякога да успяваш. Ако в първите години на промените демокрацията, пазарната икономика, Европейският съюз и прочие бяха светла мечта, сега са банална реалност. А съдбата на всяка сбъдната мечта е да се превърне в сиво ежедневие и да разочарова мечтателя.
- Кое е най-голямото ни разочарование?
- По мои наблюдения това е откритието, че забогатяването не води автоматично до щастие. В най-добрия случай води до ръст на потреблението, а потреблението и щастието са съвършено различни явления. С нарастването на потреблението нараства настървението, но не и щастието. Налага се тайната на човешкото благополучие да бъде търсена другаде.
- Къде?
- Според мен по пътя на вътрешното развитие и изграждането на хармонични човешки отношения. Но това предполага значителна емоционална зрялост, докато икономиката на потреблението предлага далеч по-прости, макар и фалшиви решения - да търчим по моловете и да дебнем намаленията, за да натъпчем дома си - и живота си - с колкото може повече излишни вещи. Материалната задоволеност е необходимо, но не и достатъчно условие за човешкото благополучие - нужен е и смисъл. Той обаче не се постига чрез потребление, а чрез съзидание и споделяне, предполага наличие на общност.
Потреблението отчуждава,
общността сближава
Изграждането и поддържането на хармонична общност се оказва далеч по-сложна материя от забогатяването.
- Оказва се, пак според проучване, че българите сме с най-слабо чувство за общност измежду всички европейски народи. Има ли връзка това с прехода към демокрация и пазарна икономика?
- Измерването на качеството на отношенията в една общност, тоест на социалния капитал, е деликатна материя. Според мен въпросното проучване регистрира по-скоро какво мислят хората за своите общности, отколкото как точно се свързват помежду си. В България наистина има изразено усещане за разпад на общностите, включително на малките интимни общности. След вълната от нетърпимост към чужденците, която беше подхранвана с политически цели, сега наблюдавам нарастваща раздразнителност и нетърпимост към най-близките - от членовете на семейството през приятелските групи до обществените движения и политическите организации. Хора, които доскоро са били неразделни, изведнъж се смразяват, започват да се нападат, нараняват, хейтят и охулват в социалните мрежи, сякаш са си загубили ума.
- Знак за какво е тази омраза и нетърпимост?
- Изглежда като остра криза на модела на социално свързване. От гледна точка на социалния капитал ние сме в преход между два режима на свързване - родово племенната солидарност, която налага двойни стандарти и подхранва корупцията, клиентелизма и вулгарния национализъм, и модерния тип свързване в общности и организации на базата на споделени ценности и договорени интереси, което трудно си пробива път в нашето фамилистко общество, пронизано от кланово-семейни връзки. Това преходно състояние, известно като аномия, е нестабилно и може да отключи разрушителна дезинтеграция и регрес към примитивни форми на групов живот. Хората в България интуитивно долавят този риск и затова се тревожат за състоянието на общността. Тази тревога е основателна и може да бъде здравословна, ако доведе до общностно действие.
Харалан Александров е роден през 1967 г. в София
Завършил е българска филология в СУ “Св. Климент Охридски"
Има защитена докторска степен по антропология в България и по организационни изследвания във Великобритания
Преподавател е в НБУ
