- Към Дара имаше злоба, кристална, звънтяща завист, и неприемане на успеха ѝ, но тя успя да издърпа килимчето под този хейт
- Нашият принос не е само в буквите, а в създаването на духовност, книжнина и култура
- Много от нас се претрепват от работа, за малцина трудът е съзидание
- Когато оценяваме щастието при българите, не трябва да го приравняваме до доволство от живота
- Конформисти сме, демонстрираме търпение, но отдолу сме неуправляеми и се спасяваме поединично
- Традиционно най-щастливите в света финландци и датчани недоумяват как са се оказали на тези позиции
- Механизмите на обществено единение и противопоставяне на злото са трудно забележими в България
- Защо не направихме 24 май национален празник, проф. Паунов?
- Може би заради вечното ни разделение. 24 май е един от малкото наистина обединяващи и подчертано български празници. Макар че, нека бъдем честни, акцентираме малко повече върху буквите и леко преекспонираме ролята си. Хърватите например ползват глаголица до XIX век. Поляци, чехи, словаци, словенци и други славяни не ползват кирилица, което не им пречи да регистрират забележителни духовни успехи.
Най-голямото постижение на България не е само в буквите, а в това, че превръща една мисия в мащабна културна система със значение за голяма част от Европа и Евразия. Истинският ни принос е в създаването на духовност, книжнина и култура. Значението на делото на Седмочислениците е в утвърждаването на принципа, че всеки народ има право да използва своя език в богослужението и книжнината, което е революционна идея за IX век.
Но ако се върнем за малко към въпроса, бих задал въпрос и аз. Защо португалците, които имат куп поводи и големи дати, свързани с основаването на държавата им, с победи, освобождения и глобални постижения покрай Великите географски открития, са избрали за свой национален празник датата на смъртта (не са знаели датата на раждане) на великия си поет Луиш Ваш де Камойш? Въпросът е каква е истинската, всекидневната, а не празнично-плакатната роля на духовното в светоусещането и самоопределянето на една нация.
- Младата българска певица Дара онзиден спечели “Евровизия” - първа в историята. Но България се зарадва на победата, след като я заля с нечуван хейт и след международната легитимация на успеха. Коя е причината да не си вярваме?
- Първо, не съвсем цяла България. Хейтът продължава в социалните мрежи, макар че попритихна временно, защото Дара издърпа чергата изпод краката му. И тук не става дума за недоверие, а за кристална, звънтяща завист, злоба и неприемане на успеха на другия. Това е главната отлика на българския индивидуализъм от англосаксонския например.
- Разединени сме като нация, обикновено ни събират в едно цяло успехите извън страната ни на певци, артисти, спортисти като Дара, Мария Бакалова, Ивет Лалова, Григор Димитров, Христо Стоичков и още много други. Има ли шанс средностатистическият българин да успее като тях?
- Всеки има шанс. Необходими са само три неща: качества, мотивация (борбеност и амбиция) и малко късмет. Но не съм съвсем убеден, че сме докрай единни и по повод на споменатите имена. Вътре или вън от България.
- Във вашата нова книга пишете, че в речника на българския език трудът е обяснен като “мъка, усилие”, докато в други култури е обясняван като благословия, празник, съзидание. Давате също пример с бояджиите у нас, за които е важно направеното “да не се вижда”, докато азиатци примерно биха украсили естетски направеното от тях. Културна матрица ли е свеждането на труда у нас до усилие за оцеляване и нещо свършено джаста-праста?
- В новата ми книга “Икона или карикатура: бесове и сенки в ценностите на съвременните българи” подробно се занимавам с особеностите на нашия национален характер, включително и като хора, които се трудят. Това не означава, че българите не работят. Напротив!
Много от нас се претрепват от работа или защото само на едно работно място биха останали работещи бедни, или защото искат да се самоутвърдят, или защото се стремят да осигурят семействата и децата си, или защото са работохолици. Факт е, че някои го правят с безкрайни схеми и “врътки” на ръба на закона или отвъд него. При всички случаи трудът се схваща инструментално, като средство за постигане на нещо друго. Осмислянето му като съзидание и благословена възможност, а не средство за живот, е рядкост.
- Наша културна особеност ли е, че винаги сме недоволни от всичко, но трудно променяме каквото и да е в живота си?
- Да. Всъщност това са две особености. Декларираме недоволство, неудовлетвореност или нещастие не само когато се чувстваме така, а и от страх да не предизвикаме завист, “да не чуе дяволът”, да не ни урочасат. “Много хубаво не е на хубаво” е една от уникалните български пословици. Но тук се намесва и друга наша специфика, която ненаучно наричам “поединично спасяване”. При всяка неблагоприятна или заплашителна ситуация за някоя общност тук тя обикновено съумява да загърби временно всички свои второстепенни различия и противоречия към момента в името на общото оцеляване и благоденствие. Но механизмите на обществено единение и противопоставяне на злото, каквото и да е то, са доста трудно забележими в България. Наместо тях всеки българин има като първичен импулс собственото и на най-близките му оцеляване и “устройване” в новата ситуация. Това означава, че едни големи обществени промени и сътресения биха могли да разрушат постигнатото, макар и нерядко мизерно, статукво.
- Как се измерва духовността на българина днес - с 1300-годишната ни история като държава, с наследството на Паисий, Кирил и Методий, Левски и Ботев или с това, че 40% от българите не са прочели нито една книга за една година, а 10% дори нямат книги у дома?
- Според други проучвания процентът на непрочелите нито една книга за една година българи е доста по-голям. Въпросът за четенето не е само български, макар че у нас той стои ярко, особено през последните десетилетия. По-съществена обаче е темата за духовното въобще. Има инструмент - “Световно изследване на ценностите”, чиято цел е да улови ориентираната към духовното нагласа на общества от цял свят. Най-краткото обобщение, което ни дава това изследване, е, че сферата на духовното не представлява особен интерес за българите за сметка на материалното. Това е поредна класация в Европа, която оглавяваме. Да оставим настрана и факта, че много от нас просто искат да изглеждат духовно ориентирани, без в действителност да са, което много често е смехотворна претенция. Всъщност една от проекциите на духовното са вярата и религиите, все едно кои. Тук не говоря за това кой колко вярва в Бог, нито за козунаци, шарани и постни ястия на Бъдни вечер или пък за купищата суеверия, а изобщо за отношение към темата. Българската неориентираност в тази област е буквално трагикомична.
- В последните години много говорим за образование и култура, правим паралели с култа към книжнината и към духовността от следосвобожденската епоха, но сякаш надделява негативното внушение, че колкото повече свобода и демокрация, толкова по-малко култура и духовност. Съгласен ли сте?
- Въпросът е комплексен и глобален. И не, връзката на демокрацията с духовността не е обратнопропорционална. Мисля, че по-скоро става дума за тенденции в индустриалните и постиндустриалните общества и за ценностните ориентации в условията на съвременната ни епоха на виртуални реалности, отношения и възприятия. Ние, българите, сме част от тези тенденции, при това май добре представена част.
- Преди няколко години в интервю за “24 часа” заявихте, че да си авторитет в България, означава да си мъртъв или да си чужденец. Бих добавила и роден преди два века. Кое пречи да намерим своите идоли днес?
- Едва ли мога да отговоря кратко. Но и преди век-век и половина не е било лесно да бъдеш приет за авторитет. Владимир Свинтила проследяваше развитието на нашето озлобление към интелектуалните среди още от Възраждането и примерите могат да бъдат шокиращи за немалко наши съвременници. Иван Хаджийски например казва следното по въпроса: “Малко ли са случаите, когато посредствеността е убивала с най-непростени средства всяка глава, която я е поставяла в сянка и я е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб?”.
“Хейтърството” в социалните мрежи, стремежът към дискредитиране на всеки авторитет, недоверието в чуждата експертност са елементи от българското озлобление, завист и недоверие. По последното сме на едно от последните места, забележете, не в Европа, а в света.
- В международни проучвания все ни отчитат като една от най-нещастните нации. Дали защото сме оцеляващи конформисти, заредени с генетично заложено търпение и умения за снишаване, свързано с 5-вековно робство в миналото, а също и с това, че сме на границата между Ориента и Запада?
- Докосваме се до интересен елемент в културата ни, който дава основание на всички българисти да ни описват като “търпелив народ”. На някои от нас то изглежда като мъдрост, а на други като апатия. То обаче е привидно според мен. Българинът не е толкова търпелив, колкото конформист, демонстрира търпение на повърхността, докато отдолу кипи трескава индивидуална защита, вездесъщото “поединично спасяване”, персонално изгодна неуправляемост и персонално изгодно “свободомислие”. А иначе самите финландци и датчани, които са традиционно сред най-щастливите, недоумяват как са се оказали на тези позиции. Може би има разлика между това да си доволен и това да си щастлив. Освен ниските преки показатели за преживявано щастие и удовлетвореност от хода на живота им данните показват българите като безспорни лидери в ЕС и по: неудовлетвореност от стандарта на живот, работата, здравеопазването, образованието и от демокрацията като цяло. Но доколко точно сме нещастни и доколко сме мрънкащи, е друга тема.
- Кое може да направи българина щастлив и доволен?
- Обратното на това, което го прави най-недоволен. На първо място - стандартът на живот. Освен това - възстановяване на дълбоко накърненото му усещане за справедливост, намаляване на липсата на вяра, че нещо зависи и от него, редица промени в националнокултурните ни механизми за осмисляне на действителността. Снижаване на нивата на песимизъм, засилване на чувството, че принадлежи към достойна група от хора, а не към нация с най-велико минало, но най-неблагозвучен имидж в Европа. Именно заради това всяко събитие от типа на Дара или победите на волейболния ни отбор води до такива почти истерични реакции. Именно затова у нас има толкова почва и онзи особен, патетичен, непремерен патриотизъм.
CV
Роден е през 1961 г. Завършил е 114-а английска езикова гимназия в София, а висше образование - в УНСС през 1985 г.
От 1991 г. е доктор по икономика и преподавател в същия университет. Професор в УНСС (2012) и доктор на науките (2020)
Автор е на над 80 публикации, написал е 15 книги. Последната му книга е “Икона или карикатура: бесове и сенки в ценностите на съвременните българи”
Специализирал е в университети в Европа, САЩ и Япония, нееднократно в Харвард
Носител на награди и отличия от български и международни организации, почетен член на Европейската асоциация по приложна психология
