- Дядо ми е един от първите равини в страната ви, той ме отгледа и възпита
- Още можех да съм треньор на суперзвезди, но не исках - не бих заменил за нищо признателността на детските очи
Пини Гершон. Име, което не се нуждае от представяне. Баскетболен гений. Безкомпромисна уста. Човек с принципи. Мъж, който държи на думата си. Треньор, превърнал държава джудже на баскетболната карта, в една от топнациите в този спорт. Революционер. Визионер. Ментор. Мотиватор. Не е ясно кое най-добре обрисува израелеца с български паспорт. Фактите са, че срещу името му стоят три европейски титли начело на гранда “Макаби” (Тел Авив) и две европейски титли в ролята му на генерален мениджър на националния отбор на Израел до 20 г. За последните 10 г. Гершон създаде армия от треньори в Израел, които работят на най-високо ниво в Европа и отвъд океана. Откри и шлифова таланта на дузина диаманти, които днес играят в НБА и Евролигата.
В периода 2008-2009 г. Гершон сътвори сензация, като подписа договор за 1 евро, за да бъде селекционер на мъжкия национален отбор на България. По това време работеше за милиони евро заплата в гръцкия “Олимпиакос”, но с идването си тук класира страната ни на европейски финали. И то за сметка на… Израел.
От миналото лято насам той отново е част от Българската федерация по баскетбол. Заема длъжността директор на проекта “Развитие”, посветен на развитието на талантите на България в националните отбори за юноши и младежи.
Дядо му е българин, корените на фамилията му са от Пловдив. Завръщането си у нас Пини нарече “Моят последен танц”.
- Г-н Гершон, скоро стават 10 месеца от официалното ви завръщане в българския баскетбол. Малко или много е това време за промяна?
- Времето винаги е малко за този, който бърза и има цел, на която се е посветил. И винаги е много за онзи, който чака и който е свикнал да получава наготово. Ние, казвам "ние", защото аз не съм сам, аз работя заедно с Българска федерация по баскетбол и отскоро, с един мой любим ученик – Людмил Хаджисотиров, сме от първите. Бързаме да наваксаме пропуснатото време, до колкото е възможно. И имаме цел. За постигането на тази цел обаче ни е нужно време и никой в този живот не е спечелил битката с времето. Не можем да се надбягваме с времето, но можем да изпълним със смисъл съществуването си и делата си. От думи няма много смисъл. Затова и много рядко ще ме видите да давам интервюта. Аз никога не съм вярвал в думите. Може би, защото твърде много съм се разочаровал от уж дадена мъжка дума, която след това е отишла по дяволите. Не знаех, че е минало толкова време, същинската работа започна в края на ноември, когато съвместно с федерацията поставихме началото на тези ежемесечни, интензивни кампове с деца от националните отбори до 14, 16 и 18-годишна възраст. В тези кампове каним голям брой деца, като вече имам представа и кои от тях ще бъдат ядрото на всяка възраст. Но селекцията продължава и искам да видя, колкото се може повече таланти. Имам пълна подкрепа от федерацията, а с привличането на Удо (Людмил Хаджисотиров – б.а.) работата по проекта тръгна значиелно по-организирано, с предварително планиран ред на тренировъчния процес. Чувствам се щастлив и вярвам, че мога да бъда полезен. Всеки ден имаме предизвикателства пред себе си, като екип, но важното е, че гледаме в една посока, никой не хленчи и не търси негативното. Вярваме в пътя, по който вървим и вярваме в децата, с които съм убеден, че един ден България ще се гордее.
- Къде може да ви открие човек в България?
- В залите. Обикновено в зала “Триадица” в София, която е център на националните отбори. Или в НСА. На всеки две седмици, а понякога и по-често, провеждаме миникампове от петък до неделя. Понякога само в една възраст, но понякога комбинираме две възрасти, които не тренират заедно, а едни след други сутрин и следобед. Събирало ми се е по 4 часа нонстоп сутрин и 4 часа вечер на крак, на терена. Така забравям, че не съм на 20, но болките в гърба ми напомнят, че вече не мога да правя някои специфични движения, като демонстрирам на децата какво очаквам от тях. (Смее се.)
Болките в гърба
обаче са знак и
че съм все още
жив и нужен
Удо ми е безкрайно ценен не само заради опита и знанията си на треньор, но и заради спокойствието и авторитета, с който умее да обясни какво искам да се случи. Децата знаят английски, но да не забравяме, че някои от тях се притесняват. Познавам Удо от времето, в което беше мой играч в националния отбор на България, тогава имаше ожесточена конкуренция при гардовете, мечтая заедно с него и треньорите, с които работим, някой ден отново да имаме мъжки национален отбор, с какъвто имах щастието да работя аз в България през 2008-2009 г. Между другото, Удо не е единственият пример, че мой играч след това е станал треньор.
- Кои са останалите?
- Ще ви изброя няколко имена в България, защото в Израел са много. На Удо предрекох, че ще стане добър треньор, още докато той нямаше никакво намерение да се отказва. Беше много, много млад. Просто го видях в него. Успехите му след това с “Рилски спортист”, завършването с отличие на прочутата треньорска школа на ФИБА само потвърдиха, че не съм сбъркал. Имам не един, а двама мои начело на “Черно море” – Васко Евтимов и Веско Веселинов. Веско е старши треньор и на 18-годишните национали. Юли Радионов е треньор на деца в Бургас. Много го харесвам – умен, с подход към децата. Йордан Бозов също стана треньор на деца в “Рилски спортист”. Наскоро се видях с Асен Великов, който се отказва. Говорихме много и му казах, че
виждам в него
бъдещ голям треньор
и че го чакам да работим заедно. Георги Давидов е треньор с голям потенциал, работи с децата в “Левски”. В България вече имам ядро от треньори, с които работим заедно – на 16-годишните национали, това е Божо Гьорев, който също може да стигне далеч, но той има какво да коригира и знае какви са моите забележки и изисквания. Харесвам много Александър Папазов, който този сезон беше старши треньор на мъжкия отбор на “Левски”. Сашо има много дълъг път пред себе си и трябва да го извърви именно от децата. И с него проведохме няколко разговора, сериозни. Искам да бъде себе си и да се държи добре, иначе носи сърце и ум, които са за баскетбол. Но и той е в моето полезрение и ще работя с него със сигурност. Има още няколко момчета, които обучаваме и от които съм изключително доволен. Един от тях е Ники Генчев от отбора на “Свети Георги”. Той е в екипа на Веско в националния отбор на 18-годишните. Изключително приятно впечатление и висока оценка мога да поставя на Явор Аспарухов от ЦСКА – страхотен треньор и човек, но не е изненада, защото той е в екипа на Любо Минчев в мъжкия национален отбор.
- Има ли база за сравнение между работата на клубовете в Израел и тези в България?
- Няма да правя подобни сравнения, защото не е честно. Ще кажа само, че това, което Петър Георгиев е изградил в Самоков, за “Рилски спортист”, условията, при които се подготвя цялата му школа, това е на световно ниво. И този човек, откакто го познавам, само дава от себе си. Същото мога да кажа за “Балкан” и за кмета на Ботевград Иван Гавалюгов, който развива и издържа не един, а два клуба – освен “Балкан”, благодарение на него го има и “Ботев” (Враца). Не съм ходил до Варна, но многократно гледах юношите на “Черно море” – с тях работи един невероятен треньор, украинец. Благодаря му какво прави с децата, защото тези, които викаме в националния отбор до 16 г., са едни от най-добре подготвените и научените. Няколко пъти получавах покана от ръководството на БУБА да водя техни тренировки в отделните възрасти, да се срещна с треньорите, по желание на самите треньори. Направихме го. Материалната база в България обаче масово е на трагично ниво. БУБА тренира при лоши условия на националния ви стадион, но пък строи модерна зала, комплекс на европейско топниво. Отидох и видях с очите си. Посетих няколко пъти школата на “Ийгълс” – впечатлен съм от уменията на децата им на толкова крехка възраст. Заслугата е на модерното мислене на Ники Рашков, както и на главните му треньори Христо Ценов и Теди Буков. Финансовата ситуация в “Левски” е много лоша от години, но там разполагат с много добри треньори при децата, просто трябва време и адски много работа. Но познавайки непримиримостта на Тити Папазов, знам, че някой ден и “Левски” ще си стъпи на краката. Имам покана да посетя “Академик” (Пловдив) и ще го направя при първа възможност, защото виждам и чувам страхотни неща за клуба и за работата с децата. Развитието на спорта обаче е и генерална политика на държавно ниво. Надявам се новата власт да обърне повече внимание на баскетбола и да ни помогне.
- Следите ли политическата обстановка в България?
- Като човек, който прекарва по половин месец в България всеки месец, а понякога и повече, разбира се, че следя. Интересувам се, защото чувствам България близка на сърцето си. Все пак оттук са корените ми. Чувам, че президентът ви, който вече е и премиер, е човек, който спортува, обича спорта и дисциплината, подкрепя спортистите. Надявам се да го спечелим и за баскетболната кауза.
Имах няколко много ползотворни срещи с госпожа Весела Лечева и използвам това интервю да я поздравя, че сагата с влизането ѝ официално в длъжност като председател на Българския олимпийски комитет приключи. Изключително ерудирана и знаеща жена, която познава истинските проблеми на спорта и е готова да подаде ръка и да помага. Впечатлен съм, защото много рядко елитни спортисти на световно ниво, каквато безспорно е била тя, след това инвестират в себе си, за да се развият като успешни мениджъри и ръководители. Лечева е истинско богатство за България. Сещам се и за още един пример: Любо Ганев във волейбола. Волейболът ви е развит като топпродукт, но това е резултат от много последователна, правилна работа. С Любо се видяхме на вечеря, говорихме часове наред, в които исках той да ми разкаже за себе си – от годините, в които е бил суперзвезда във волейбола, до вземането на властта и развитието на волейбола като продукт. Любо трябва да знае, че ни е конкуренция и
не ми е приятно
най-високите деца
сега да са при него,
във волейболната зала. Да бъде готов, че това ще се промени и че ще му хвърлим ръкавицата (смее се).
- Обичат ли българите баскетбола? Не само децата, възрастните?
- Виждам много родители с болни амбиции. Това е проблем не само на българското общество. Това е световна пандемия. Родители, които някога, поради някаква причина, не са успели да сбъднат собствените си мечти и вече като възрастни товарят с тях своите деца. Това е отвратително. Децата трябва да растат в мир със себе си и с околния свят. Да бъдат оставени да се наслаждават на живота и това, което правят, да им носи наслада, удовлетворение, щастие. Щастливите деца днес са лидерите, които променят света утре. Нагледах се на родители, които унищожават своите деца от очаквания, от натиск, от съвети. Недопустимо е майка или баща да дойдат в залата и да започнат да крещят от трибуните: “Стреляй”, “Защо не стреляш”, “Подай”, “Защо подаваш”, “Пробий”, “Тичай”, “Вкарай я тази топка най-после”.
Подобно поведение смазва първо собственото им дете, но те не го разбират, защото обикновено детето мълчи. Мълчи, защото се страхува да сподели, че не му е приятно, че това го травмира и злепоставя пред съотборници и треньори. Накрая знаете ли какво става? Децата на такива родители никога не стават успешни спортисти, те се отказват от баскетбола, защото го намразват. Такива деца не стават и успешни личности, в която и да е област от живота, защото никога не са имали думата, а са раснали в коловоза на нечии чужди очаквания и представи как трябва да се развие животът им. Нашата мисия е да изграждаме успешни личности, които ще могат да се справят с живота във всяка една ситуация. Изключително отровни за децата са и друг тип родители: тези, за които собствените им деца са прототип на Господ. Да величаеш едно човече, което тепърва ще се развива психически, което е толкова крехко, че едва прохожда в живота, което тепърва се учи кое е добро, кое е зло, което се учи на уважение, на честност, това го обрича на бавна, а понякога не чак толкова бавна гибел. Мислите, че сте създали Майкъл Джордън? Моля ви, Джордън е един. И се е превърнал в недостижима величина не защото майка му и баща му са го величаели от сутрин до вечер.
Мислите ли, че
родителите на
Саша Везенков
са му сваляли
звезди, докато
е бил малък?
Напротив, научили са го на труд, на доблест, на смирение, на скромност. Нека се учим от тях, от родителите на най-добрия баскетболист в Европа и един от най-добрите реализатори в историята на европейския баскетбол. Везенков е еталон, но преди да се превърне в такъв, той е бил просто едно дете, което е обичало да играе баскетбол.
- Как постъпвате с подобни родители?
- Аз не съм възпитател. Особено на възрастни. Подобни родители ги пращам у дома, заедно с децата им. Това е обречена кауза, а и аз съм длъжен да се погрижа за спокойствието на останалите деца. Откъде-накъде дете, което е добре възпитано, трудолюбиво е, слуша треньорите си, има родители, които стоят зад гърба му, но не се месят в работата на треньорите, ще страда от поведението на възрастни хора, които смятат, че света се върти около тях и около тяхното дете? Аз не съм дошъл в България нито да се карам с родители, нито да превъзпитавам родители, нито да превъзпитавам разглезени деца. Тук съм, за да работя с тези, които искат да работят с мен, имат желание да ме чуят и искат да вървим напред заедно. Родителите, без значение от техния статут в обществото и от техния финансов статут, имат отговорността да закарат детето си на тренировка и да го приберат, ако имат тази възможност, защото не всички родители имат време, средства и личен автомобил. Тяхна отговорност е детето да има храна на масата, да има спокойна среда у дома, да има какво да облече и да обуе на краката си. А когато детето изгуби мач, никога не го питайте защо, никога не го питайте колко точки е вкарало, нито колко точки е вкарал приятеля му. Прегърнете го и му кажете, че утре е нов ден и трябва да опита отново.
- Какви са впечатленията ви от българските треньори?
- Има добри треньори в България при подрастващите, но са една шепа. Мога да ги назова по имена, но няма да го направя. Възхищавам им се, че досега не са развяли бялата кърпа и че са като мохикани на общия фон. Аз дойдох, за да създавам добри треньори, които в близките години да създадат добри баскетболисти, на най-високо европейско ниво, даже не само европейско, а ниво НБА. Това обаче ще отнеме години и не зависи от мен. Зависи от това колко от тях са готови да се учат, да работят неуморно, да оставят егото си в гаража и да не смятат, че са открили баскетболната игра. Ние знаем кой е открил играта. Аз съм се учил цял живот и продължавам да се уча. Всеки ден се опитвам да науча нещо ново. Учил съм се и се уча от всеки. От най-добрите топ треньори, които съм имал като пример от поколението преди мен и от моето поколение, от поколението след мен, както и от незнайни треньори в долните дивизии. Ако някой ден ти решиш, че знаеш всичко, това е твоята професионална смърт. Цял живот изучавам моя скъп приятел Желко Обрадович, който е Бог на баскетбола. В първия финал, който играх срещу него в кариерата си, Желко ме върна в първи клас. Във втория финал помежду ни го победих, но прекарах една година, в която денонощно не спрях да го изучавам: как играе в нападение, как играе в защита, кога взима таймаут, кога е ядосан, кога е вбесен и му почервенява лицето, изучавах майсторството на този човек, за да се опитам да бъда негов достоен съперник. Човек, който иска да бъде треньор на деца, той не заживява с децата. Подобен човек няма да го видите да стои с кафе на масата, да си рови в телефона и да нехае какво се случва около него в залата, когато на терена вече са децата, които играят, стрелят, загряват. Видите ли седнал треньор или треньор със скръстени ръце, за него треньорството е заплата, не е мисията, която кара сърцето му да тупти. Защо мислите, че последните 10-11 години се посветих изцяло на децата? Мислите, че не можех още да съм треньор на топниво в Евролигата? Можех, но не исках. Не ми липсва усещането да имам съблекалня от суперзвезди и милиони бюджет. Усещането да видиш детските очи в края на тренировка, в която си ги изцедил до краен предел, но са научили нещо ново, признателността, с която те гледат, това е чувство, което не бих заменил за нищо на света.
- Виждате ли подобни детски очи в България?
- Виждам и не може да си представите колко са много. Българските деца са уникални. Първо, много по-талантливи, от колкото ми се обясняваше. Изключително талантливи и качествени деца видях до момента в камповете, които проведохме. Смея да твърдя, че може би вече съм видял и оценил по-голямата част от децата на възраст до 14, до 16 и до 18 години. Наблюдавам и по-малките от тях, присъствам понякога на тренировки на 11-12 годишни в клубовете. Предстои ми да видя 20-годишните, но те вече са мъже, не са деца. И ако въпросът ви е дали българските деца имат талант за баскетбол, отговорът ми е категорично "да". Проблемът е, че много деца са захвърлени, не се е работило с тях, или се е работило безкрайно неправилно и те имат изградени лоши навици, които трябва да изкореняваме. Или не са научени на елементарни неща, което ме побърква. Побърквам се и като гледам треньори, които не помръдват, докато пред очите им някое дете допуска грешки, изпълнява грешно едно упражнение отново и отново. Добрите треньори коригират, наместват пръсти на ръце, на крака отново и отново, показват, обясняват. Не се става добър треньор като посетиш пет треньорски клиники и изгледаш пет филма, или прочетеш пет книги. Треньор се става с цялото ти сърце, в залата, там, където никой не те гледа, а ти избираш дали да скочиш от столчето и да покажеш на това дете, че не стреля правилно, или да продължиш да скролваш в интернет.
- Ако има едно нещо, на което бихте искали да научите всяко българско дете, чисто житейски, какво би било?
- Не бих могъл да назова само едно. Бих искал да науча българските деца да вярват в себе си и в труда, който полагат. Да работят много, индивидуално. Едно дете, ако не прави по 250-400 стрелби поне 5 пъти седмично самостоятелно, извън отборните тренировки, няма как да се превърне в голям баскетболист. Искам да науча децата на уважение: към треньорите, към съотборниците, към съперниците, към родителите. На смирение, отдаденост и скромност. Да бъдат добри хора. Светът има нужда от добри хора, но силните характери не демонстрират физическа сила, не унижават, не мачкат по-слабия. В баскетбола няма място за интриги, за боричкания за власт, за сочене с пръст и за фасони. Баскетболът е спорт за джентълмени и такъв трябва да си остане. Осъзнавам, че децата се учат от личния пример, а не от умните думи. Ние всички, които сме в българския баскетбол, трябва да бъдем пример. Да загърбим егото си. Да си подадем ръце и да работим в името на това децата на България да имат по-добро бъдеще.
- А какво бихте искали да научат от вас българските треньори?
- От мен не държа да научават нищо. Не се взимам насериозно и не изпитвам нужда да бъда даван за пример. Видял съм това-онова в живота си. Постигнал съм някакви неща, но тези, които ме познават истински, а не са изградили за мен представа от приказки от уста на уста, знаят, че не ми е важна нито славата, нито егото, нито някой да споменява непрестанно името ми. Българските треньори обаче има много какво да учат. И има неща, които буквално ме вадят от кожата, когато ги гледам.
Масово треньорите на
деца в България
крещят като ненормални
по време на мачове на децата. Такива крясъци, такива ръкомахания и замахвания към децата с ръце, това е потресаващо. Задават ли си въпроса как се чувства едно дете, на което крещиш и към което жестикулираш гневно и емоционално по време на мач или тренировка? Това дете не е допуснало нарочно грешка, не е подало лош пас, не е взело грешно решение или не е пропуснало стрелба нарочно. И в момент, в който това дете има най-много нужда от подкрепа, защото е разклатено, защото психиката му е крехка, то получава крясъци, ръкомахания и е сменено незабавно. Подобно поведение, което очевидно за българския баскетбол някак си сте го превърнали в норма, е недопустимо, грозно, срамно и е петно за страната ви и за спорта ви. Така че искам да науча българските треньори на това: да бъдат хора, да уважават децата, да ги пазят, защото лошите думи и поведение понякога могат да нанесат адски щети върху един млад човек, който има нужда от пример, подкрепа и някой да го успокои и да му каже, че светът не свършва с един загубен мач и няколко грешни решения на терена. Треньорът има право да бъде строг, има право да бъде взискателен, има право да всява респект, но няма право да бъде жесток. Треньорът трябва да бъде пример за подражание и фигура, която да кара децата да чувстват, че е техен втори дом, баща, майка, семейство. Вижте, аз съм за правилата, за дисциплината, за точността, за това, когато треньорът ти е казал нещо – да го изпълниш, а не да решиш, че си достатъчно велик да вземеш ти решение, каквото ти падне. Това е закон в спорта, за да успеем. Случвало ми се е дори със звезди за няколко милиона долара, които са пренебрегвали мое решение и са заплащали за своеволието си с дълго стоене на пейката. Пейката е велик лечител: на его, на самочувствие без покритие, на фасони, на болестта, че си безсмъртен сред простосмъртни.
- Да ви върна към корените ви. Малцина знаят защо всъщност вие имате български паспорт...
- Не парадирам с това, но се гордея с корените си. Дядо ми по бащина линия е роден и израснал в България. В България е създал своето семейство.
Дядо ми е един от първите равини в страната ви. Дълги години служи като равин в пловдивската синагога.
Пловдивската синагога
е прекрасно място,
което от години мечтая да посетя.
Пазя снимки в телефона си от там, изпратени от мой близък човек, който отиде специално да заснеме синагогата отвътре, знаейки, че дядо ми е бил там в дълъг период от своя живот. Аз имах много, много силна връзка с дядо си. Той ме отгледа, той ме възпита, той изигра много голяма роля за това какъв човек съм днес. От него са първите ми спомени и разкази от България. От него, а впоследствие и от майка ми, която понякога готвеше български гозби, без да има връзка с България, пазя усещането си като мирис на българската кухня. И така, от 2008 г. аз имам български паспорт. Всичките ми деца имат и за нас това е въпрос на чест и гордост. България ми е много на сърце.
Не съм виждал друга
толкова красива държава,
с толкова красива природа.
И в същото време
не съм пребивавал
в друга държава с толкова
разбити и катастрофални пътища.
Моля тези, които сега идват на власт, да направят нещо по въпроса. Не е възможно това да бъдат пътищата на държава от ЕС в ХХI век, в 2026 г. Налага ми се да пътувам в провинцията. Наскоро пътувахме за камп на националния отбор до 16 г. в Белоградчик и да ви кажа, че отказах категорично да се прибираме обратно към София по тъмно. Това е убийство. Шокиран съм от пътищата ви.
Но България – това е райско място, изобилие от талантливи и добри хора. Част от сърцето ми е тук.
- И за финал, какво си пожелавате?
- На себе си, или на вас?
- На вас, на вас.
- Мога да си пожелая здраве и време. Моля се на Господ да съм здрав, за да имам още време на тази земя за нещата, за които мечтая. И аз имам мечти. Имам все още недовършени неща тук и там. Трябва ми още малко време. Не съм алчен, но
всеки мой ден започва
и завършва с молитва към Господ:
Господи, благодаря ти за всичко, което имам и Господи, моля те, дари ме с време. Обещавам да не го пропилявам на вятъра.
