След полярните емоции по повод на промяната в Унгария е вече време за спокойна и практична оценка на случилото се. Петер Модьор (Мадяр) и неговата партия „Тиса" ще положат началото на един нов политически режим в Будапеща. Какво и как ще се промени в самата Унгария ще научаваме през следващите месеци по конкретните инициативи на новото правителство в икономиката, за възстановяване баланса на институциите и за завръщането на едно по-независимо обществено мнение и обществени медии. За нас обаче е по-важно какви промени биха настъпили в отношенията на Будапеща с останалия свят – с ЕС, с Вашингтон, с Москва и Пекин. И с особен акцент – в отношенията между Унгария и страните от Западните Балкани.
Победата на Модьор не е триумфално завръщане на либералния мейнстрийм в унгарската политика. „Тиса" е консервативна партия, отговаряща на убежденията и настроенията на голямото мнозинство унгарци, намиращи се определено вдясно от центъра. Отношението на новия екип в държавната власт на Унгария към имиграцията е също толкова твърдо и категорично колкото и на предшественика му от ФИДЕС. Очаква се Модьор бързо и категорично да подобри отношенията между Будапеща и Брюксел, ангажирайки се с много по-конструктивна позиция по ключови въпроси, блокирани от ветото на Орбан – кредитът от 90 милиарда евро за Украйна е само единия от тях. Същевременно Модьор доста категорично заяви, че не подкрепя визията за „съединени европейски щати" и предпочита една Европа на сътрудничещи си суверенни нации. Да припомним – това е визия, споделяна от всички „нови десни", наричани още национал-популисти, чиито позиции в европейския политически живот укрепват през последните няколко години.
Макар и все още недостатъчно очертан, консерватизмът на „Тиса" ще отбележи съществени стъпки в прагматизирането на този тип дясна политика, която в лицето на национал-популистките партии често пъти все още е разглеждана като радикална и антиевропейска от либералния мейнстрийм елит в Брюксел. Прагматизирането и смекчаването на една политическа визия и следващата я политика се осъществява при прехода от конфликтна антитеза на статуквото към вписване в конкретни форми на партньорско споделяне на политическата власт с други политически течения. Когато Джорджа Мелони дойде на власт, ляволибералният мейнстрийм изпищя, че нейната партия - „Италианските братя" – е наследник на италианската фашистка традиция. Минаха три години и Мелони се оказа един от най-разумните европейски политици, поддържаща висока популярност в собствената си страна, благодарение на отговорното осъществяване от кабинета й на собствената му политическа програма. Oграничителни регулации за имиграция, ефективната стопанска политика и прагматичното партньорство в европейските институции по ключовите проблеми на интеграционната политика се превърнаха в определящи черти на политическото лице на Мелони.
Нямаме гаранции, че успехът на Мелони може да бъде постигнат от десни популисти като Кикъл във Виена или Вайдел в Берлин, но за Модьор може се очаква с доста голяма вероятност, че ще бъде лидер, който ще допринесе за по-нататъшно прагматизиране на модерната консервативна политика в ЕС. Орбан разчиташе на структурен конфликт с Брюксел – както на идеологическа, така и на геополитическа основа. Неговата политическа амбиция бе да оглави консервативната съпротива срещу либерално доминирания европейски мейнстрийм и да нанесе поражение върху идейната и политическа дефиниция на настоящето интеграционно статукво на Европа. Оттук той търсеше възможност за геополитическа еманципация на Унгария с цел създаване на нейна собствена „сфера на влияние" в централна и източна Европа – символ на частично „раздружаване" на Европа. Това бе възможно чрез арогантно съвместяване на членството на Будапеща в ЕС и НАТО с целенасочена политика на отваряне на „задната врата" на Европа за стратегическо проникване на Кремъл и за икономическо – търговско проникване на Пекин. „Специалните отношения" на Орбан с Доналд Тръмп гарантираха известна безнаказаност на тази геополитическа арогантност на Будапеща.
От Модьор се очаква „да се завърне" в Европа. Партньорството в ЕС и в това, което е останало от Атлантическия съюз ще се превърне отново в основен приоритет на унгарската политика. Може би не толкова по идеологически, колкото отново по практически причини. Унгария трябва да деблокира почти 20 милиарда евро кохезионни фондове, спрени от Брюксел поради яростния обструкционизъм на Орбан. Радикалната преориентация на Орбан от съюзничество със Запада към все по-близки отношения с Москва и Пекин отрови дългосрочно не само отношенията на Унгария с Брюксел, Берлин и Париж, но и с нейните съседи от Вишеградската група. Дори и когато в Братислава и в Прага дойдоха на власт популистки аналози на самия Орбан, техният подход към „балансиране" между ангажиментите в Европа и флиртуването с Кремъл или Пекин бе много по-умерен и компромисен.
Най-трудното външнополитическо наследство, което Орбан „завещава" на Модьор са отношенията с Русия, с Украйна и с Китай. За 16 години режимът на Орбан направи толкова решителни структурни промени за поставяне на Унгария под руска и китайска зависимост, че за неговият наследник ще бъде трудно да направи „резки движения" на промяна – дори и да пожелае това. Унгарската икономика е в тотална енергийна зависимост от Кремъл – както за доставките на нефт и газ, така и по проекта за строителство на нови руски реактори в ядрената централа „Пакш". По този въпрос Модьор засега прави предпазливи изказвания, че ще се стреми към диверсификация в един по-дългосрочен план. Същевременно той допуска, че след прекратяването на войната между Москва и Украйна, Европа трябва бързо да възобнови енергийния внос от Русия... Но на Будапеща ще й се наложи да осъзнае, че в съвременния свят енергийната сигурност все повече е продукт на споделена обща регионална – континентална енергийна политика, а не на опити за търсене на сепаратистки решения и компромиси за сметка на съседни или партньорски страни.
Макар и много трудни като наследство от режима на Орбан, отношенията на Унгария с Русия могат да бъдат относително по-безболезнено променяни, отколкото отношенията й с Китай. Основният „стратегически бизнес" на Орбан в продължение на десетилетие и половина бе да продава на Пекин достъпа до унгарска територия като част от търговското пространство на ЕС. Това без съмнение бе предателска и аморална политика, която Брюксел така и не успя да озапти или дори да накаже. Унгария е много малка страна и малък пазар за мащабите на китайската икономическа експанзия, ако не е част от ЕС. Когато ЕК наложи мита върху китайските електромобили – Орбан отговори със строителство на китайски автомобилен завод в Сегед. Инфраструктурата на китайската търговска експанзия започва с пристанищата на Пирея и Солун, продължава с проекти за високоскоростна железница и автомагистрали през Западните Балкани и достига до широко отворените врати на Унгария... Дори ако има сериозно желание да промени това, на Модьор ще му бъдат необходими сериозни ресурси за взимане на болезнени политически решения спрямо китайската търговска, индустриална, инвестиционна експанзия в Унгария. Тази експанзия вече е съществена част от структурата на самата унгарска икономика.
Има връзка на пряка зависимост между китайската търговска експанзия през Гърция и Западните Балкани към Унгария и централна Европа, и стратегическия проект на Орбан за масиран ръст на унгарското влияние върху основни балкански страни – Сърбия, РС Македония, Черна гора, Република Сръбска в БиХ. Оста Орбан – Вучич бе основен носител на този регионален геополитически проект на Будапеща, чрез който се реализира една леко мегаломанска амбиция за „възраждане" на „Хабсбургска стратегическа общност" в (засега) Югоизточна Европа. Този проект – не без известна историческа ирония – се подкрепя ентусиазирано от Путинова Москва поради очевидната ключова цел, залегнала в основата му – разцепление и противопоставяне в рамките на ЕС. Основна – макар и неизказана цел на проекта – е максималното забавяне и осуетяване на разширяването на ЕС със страните от Западните Балкани. Сърбия с готовност сътрудничи за това, защото членството на Белград в ЕС и бездруго е блокирано от безизходицата в отношенията с Косово. Баня Лука с готовност се присъединява към проекта като ресурс за своя нарастващ сепаратизъм спрямо крехката конструкция на международния протекторат БиХ. Скопие под управлението на ДПМНЕ-Мицкоски играе роля на верен сръбски васал, който се домогва и до благоволението на самия Орбан.
През последното десетилетие унгарски капитали масирано инвестират на медийния пазар в РС Македония в пряко сътрудничество със Сърбия. През 2024 г. Будапеща предостави държавен заем на Скопие в размер от 500 млн. евро – счита се, че източникът на „гранта" всъщност е Китай. Навлизането на унгарски търговски и стратегически интерес в РС Македония се осъществява на вълната на яростна антибългарска кампания, в която скопските медии с унгарски собственици са безапелационни първенци. Цялата тази безскрупулна експанзия заобикаля решително историческото и морално наследство на българо-унгарските взаимоотношения от последните над 100 години. И Бългрия, и Унгария са победени страни в Първата световна война, споделящи общата съдба да граничат от всички страни „със самите себе си". Това разбира се е вече само история, но за първи път с нахлуването си в РС Македония Будапеща слага кръст на една историческа солидарност, която има вече само морална стойност – но това не я прави по-малко значима...
Едва ли Модьор ще има както желание, така и възможност напълно да ревизира тази стратегия на антиевропейско проникване на Западните Балкани с отчетливи „квази-имперски" цели. Но неговото правителство би могло да преформулира – и да преформатира политиките на Будапеща спрямо Западните Балкани. Това би могло да се случи и ако българското правителство – което и да е то – си постави за цел да въздейства върху Унгария за коригиране на отчетливо антибългарското присъствие на досегашния режим на Орбан в непосредственото съседство на България.
Възходът на „Тиса" и нейният лидер Петер Модьор начело на политическата власт в Унгария ще предизвика значими промени и преконфигуриране на отношенията в рамките на европейската интеграция – включително на Балканите, на отношенията между Европа и Русия, Европа и Китай. Засега има сериозни шансове тези промени да бъдат благоприятни за всички ни предвид наследеното статукво на досегашния режим, управлявал в продължение на 16 години. Каквато и оценка да дадем на този отиващ си в историята режим, както и на сменящия го начело на властта нов управленски екип в Будапеща, едно е сигурно – ролята на Унгария в настоящите политически отношения на Европа е от съществено значение за общото ни бъдеще.
(От фейсбук)
