И се увеличават - това добре ли е?
Вземам си назаем заглавието от пиесата на Никола Русев “Я, колко макове”, защото помня тихия възторг на Невена Мандаджиева от сцената, когато произнасяше тази реплика. Пояснявам, че тук задължителна е възхитата.
Открай време за нас, българите, е знайно, че сме много трудолюбив и гостоприемен народ. Народният епос е запазил толкова трудови песни - от “Що ми е мило и драго” през “Изкарай, Гано, говеда”, та до “В наше село тракториста люби звеноводка млада”. Колкото до гостоприемството, то си е исторически доказано също - от “Дядо Славчовата унука” до “Под игото”. Да речем, примери дал Господ.
Геополитически погледнато, ние сме на кръстопът. Запад за Изтока и изток за Запада. Земя като една човешка длан, както е казал поетът, земля, пълна с добрини, както е казал Патриарха, нашата си шарена черга, връз която се простираме. Кой ли не е минавал и не минава оттук, българи сме още, както съм казала аз и тъй се пее в песента.
А българите освен трудолюбиви и гостоприемни сме и
хора веселяци, широки души, винаги отворени за празник
Всеки трудов ден може да се превърне във веселба - по тлаки, по беленки и по седенки какво се е правело навремето - отхвърляш работа, пък докато ръцете работят, сърцата преливат от тайни погледи и въжделения, па песен се запява, па всичко както си му е редът, нещо като купоните и терените от ученическите ни години, сега не знам как им викат, ако ги има изобщо.
Не говоря празни приказки, спомнете си сборовете във всяко населено място, които и досега съществуват като празници на съответна административна единица.
Е, без виенските колела, люлките на синджири и стрелбищата, но пак с димящи скари и културна програма според вкусовете, щото е празник, всички да са доволни и като им кажат от сцената “Не ви виждам ръцетееее”, да избухнат в радостни възгласи. Тъй е редно, нали?
Много празник, много нещо и току още се дотури. Тази година за пръв път ще си имаме нов празник на национално ниво - 20 април, не само като отбелязване на 150-годишнината от избухването на Априлското въстание, но и като платформа на превръщането му в национален празник.
Приравняване на 20 април с 14 юли не взема предвид, че 14 юли поставя началото на Великата френска буржоазна революция, а при нас революция няма, но пък това неуспяло и удавено в кръв въставане на българския народ води към Руско-турската освободителна война и съответно към настоящия ни национален празник 3 март. За тази шеста поред война между двете империи и освободителна за нас и победна за едната от двете, сетете се коя, няма нужда да се допитваме до Сфинкса и неговите загадки. Та
учениците ще празнуват заедно с учителите,
разбира се, под свободна форма, обаче присъствено. Ако нещо не сте разбрали, спокойно, аз също, а и по-голямата част от народонаселението виси в неведение.
Но на празник като на празник. Защото иде Гергьовден, заблеяло ми агънце, люлка се люля, девойко, свети Георги, тебе молим, велик празник си е Гергьовден, ден на овчаря и пастира му викаха, а пък “георгиос” на гръцки си е земеделец.
Та ние като едно време селскостопанска страна, преди романтиката да е в заводските комини, баш туй за национален празник ни пасваше, ама вече умря тая, пък пак си го празнуваме с всичка сила.
11 май го празнуваме по-минорно, църковен празник е на светите равноапостоли и просветители Кирил и Методий. Тия, дето са ни дали буквичките и езикът ни е признат в 868 г. от папа Адриан II, който благославя българските книги и слага край на така наречената триезична ерес, тоест Божието слово може да се проповядва и на нашия си език, българския.
Не знам колко широко известно е това, важното е, че правим шествия и кичим с венци портретите на двамата братя, дето са дали "на вси славяни книга да четат".
И после - о, радост, най-цветният, най-цветущият, най-празничният български празник, 24 май. Отново и отново празнуваме словото си, националната си идентичност, благословените народни бъднини. Преди не толкова много години се точеше една инициатива, чийто мотор беше Никола Инджов, точно 24 май да бъде официалният ни национален празник.
Слава богу, не биде прегърната целокупно,
защото, извинете, ама защо трябва да убиваме един празник, натоварвайки го с различна конотация от тази, с която той отдавна битува в сърцата и съзнанието на поколения българи?
И ако мислите, че съм забравила, пропуснала или не отчела най-големия празник, този на труда, който честваме международно на 1 май, в грешка сте. Нарочно го оставих за накрая, защото трудът е бил и ще бъде винаги най-важният компонент от битието ни.
Всичко в това битие е труд - и работата, и науката, и изкуството, и любовта са труд, усилие, стремеж към постигане. Верно, че ние тези съдържания на всеки един от споменатите празници
някак ги позатулваме между тавите и каните,
но какво да се прави, то и яденето, и пиенето, и пеенето, и хороводна на трапеза си е работа. И там сърца трепкат и пот се лее.
Важното е да си имаме едно наум, че след празника винаги идват делниците и тях трябва да ги живеем тъй, щото да са пълни и удовлетворяващи ни, смислени и по възможност радостни, защото нали трудът е песен, кога тъжна, кога радостна, кога не пей ми се, не смей ми се, важното е да не блеем, хора, щото, знайно е, дето туй, що блее, обикновено свършва в тавата. Далеч не само на Гергьовден. В този смисъл всеки ден е национален празник, щом ги има родът и родината български. Ликуй, народе!
