На Балканите ценим семейството, но малко си говорим с младите и алгоритъмът им става морален ориентир
Долната камара на френския парламент вече одобри закон за забрана на социалните мрежи за младежи до 15 г. Париж пръв в Европа формализира една тревога, която социалната психология обсъжда от години. Към нея обаче трябва да се подхожда спокойно, аналитично и без морална паника.
Защо социалните мрежи са особено въздействащи върху деца и в ранната тийнейджърска възраст? От социалнопсихологическа гледна точка възрастта до около 15 г. е критична.
Първо това е идентичността, която е в процес на изграждане. Децата и ранните тийнейджъри още не разполагат със стабилен "аз" и понякога много крайно се ориентират по мненията на другите хора.
Концепцията "аз" е социално зададена - ние градим нашата представа за себе си през представите на другите за нас самите. Но в една по-късна възраст започваме да ги възприемаме критично и да имаме свое мнение за нас. Децата обаче приемат мненията на другите хора буквално и безрезервно. Така социалните мрежи преобръщат ключовия въпрос на идентичността от "кой съм аз" в това "как ме виждат другите". В нормалната ни среда, сравнението е ограничено, защото се сравняваме с приятелите си, със съучениците си, с другите деца от квартала. В социалните мрежи обаче сравнението е глобално. То е с целия свят.
Освен това не може да бъдеш сигурен дали другите са автентични онлайн. И най-вероятно не са, особено
тези, които са там като инфлуенсъри, за да печелят
от това.
Онлайн сравнението е и непрекъснато, защото си изложен постоянно на натиска да се сравняваш и да те сравняват. Така в детето и в младия тийнейджър се развива хронично чувство на недостатъчност - не си достатъчно популярен, красив, слаб и т.н.. Така се задава норма за добър живот, за перфектно тяло, за желан успех.
Освен това детето разполага с числова социална оценка - броя лайкове, гледания, споделяния на това, което е качило в мрежата. И ако за възрастен по-малкото лайкове, по-малкото споделяния, по-малкото гледания са неприятни, за детето са направо езистенциално важни.
Те го валидират социално. По-опасното е, ча тази социална валидация е публична - всеки може да види ти колко лайка, гледания и споделяния имаш. Това влече страха от изключване. Още повече че децата нямат все още изградена способност да се дистанцират. Те още не са развили онова, което психологията нарича "умение за селективно игнориране" - способността осъзнато да решиш да не обръщаш внимание на определени стимули, хора, коментари и информация.
Като следствие децата изпадат в постоянна тревожност за това "какво изпускат". А оттам идва и зависимостта към интернет изобщо.
Онлайн взаимодействието съвсем не е автентично. То е подчинено на алгоритми, а те съвсем не са неутрални и чак толкова приятелски настроени. Надгражда взаимодействието до крайности и в същото време
"награждават" крайности в реакциите,
усилват емоционално заредено съдържание, моделира и буквално натрапват норми за това кое е важно, кое е желано и даже кое трябва да бъде придобито - тоест не само "какъв да съм", а "какво да имам".
За децата това означава едно много много рано радикализиране на вкусове, по-рано навлизане в темата темата за сексуалността, и не става дума за еротика и порнография, а за сексуализация на другите хора в дигиталното пространство.
Там е пълно с агресивни идентичности и с токсични социални сценарии. Тези нажежени докрай осезания, които младия човек преживява в интернет, всъщност притъпяват чувствителността му.
Парадоксалното е, че когато живееш
в един свят на поза, ти не можеш да разпознаеш автентичното -
дали викът за помощ на приятеля ти е истински, или е преднамерено изиграно стори (кратък видеоклип - б.р.) за лайкове. Анонимността, която предоставя мрежата, още повече понижава социалния контрол.
В резултат на това младият човек развива и по-ниски нива на емпатия, по-висока толерантност към вербално насилие и дори започва да се възприема като нормално публичното унижение.
Социалната психология съвсем не твърди, че социалните мрежи са зло. Тя твърди, че интернет изисква зрялост, която децата още нямат.
Забраната не решава проблемите, но пък за сметка на това въвежда възрастов буфер, в който да се изгради една по-стабилна идентичност, социални умения и базови нива на самоуважение, което после е по-трудно да бъдат разрушени.
Най-силният рисков фактор не е самото използване на мрежата, а липсата на медиатор - било то учител, родител, психолог. Става дума за човек, който да е до теб не за да ти наднича зад рамото и да те следи, а когото може да попиташ за съвет и той да ти го даде. Вместо да оставяш детето си само с алгоритъм.
Ние, българите, и останалите народи на Балканите живеем в един парадокс - много силна емоционална близост в семейството, съчетана със слаб вътрешно семеен диалог. Тоест ние сме много силно свързани емоционално, но не не си говорим, особено за чувства.
Освен това разбираме родителския контрол като забрана, а не като разговор и съвет. И когато нямаш добър медиатор възрастен, социалните мрежи стават тайно пространство за идентичност вместо социална среда с правила.
Все по-често говорим за това, че телефонът стана дигитална бавачка, която замести родителите. И така екрана успокоява, но не социализира. И не екрана е виновен, а родителят.
Освен това на Балканите обществата ни са много силно чувствителни към това какво ще кажат хората. Затова не можем да се зарадваме на успеха си, освен ако не ни завидят за него другите. В този смисъл превръщаме социалните мрежи в едни постоянни социални витрини и в същото време драматизираме всяка грешка. А при децата онлайн срама е екзистенциална заплаха.
Изследванията показват, че на Балканите има много ниско доверие в училището, в медиите, в държавата. За сметка на това има много високо доверие в мрежата, във инфлуенсъри и онлайн общностите.
Така алгоритъмът заема ролята на един морален ориентир, на авторитет, на социален арбитър - какъвто не е и не трябва да бъде.
