- Перфектните животи, тела и семейства са пълни глупости, но щом така им е удобно, добре. Аз съм неперфектен
- За 100 години от рождението на великия Константин Коцев синът му иска да се кръсти улица на негово име
Всички говорим за успех, но рядко - за цената му. За вътрешните съмнения, грешките и несъвършенствата, които обикновено остават извън кадър. В свят на перфектни филтри и задължителното “много съм добре” новият видеоподкаст “Неперфектните” на “24 часа” и MILA.bg е контрапункт: разговори с хората зад образите - истинските, неидеалните, онези, които невинаги са сигурни в себе си, невинаги са смели и позитивни, но са живи.
В първия епизод гост на Мила Иванова е Димитър Коцев - Шошо - режисьор, сценарист, писател, преводач, продуцент, остър наблюдател и човек с ясно мнение. Син на големия Константин Коцев, една от най-емблематичните фигури в българския театър и кино, той носи тежестта на име, история и очаквания, но и смелостта да изгради собствена силна кариера и собствен открояващ се глас.
- Шошо, добре дошъл в “Неперфектните”, епизод първи. Коя е твоята неперфектност, която си крил най-дълго?
- Аз предпочитам да си ги показвам. Това е разоръжаващо за хора, които биха искали да ти навредят. Няма как да навредят на някой, който казва: “Да, аз съм неперфектен”.
И ясно е, че всички сме такива. Но не всички си го признаваме. Много хора живеят перфектния живот, показват перфектните тела, перфектните лица, перфектните острови, перфектния семеен живот, перфектните деца. Това са пълни глупости, но щом така им е удобно - добре.
- От документалния филм, който направи за баща си - “Дневникът на един луд”, разбрах, че той преди ВИТИЗ е завършил право. А ти преди режисурата в НАТФИЗ завършваш английска филология.
Какво е това съвпадение - житейска случайност, опит за бягство или усещане, че дори когато избираш сам, носиш в себе си пътя на някой преди теб?
- Не го виждам като повторение. Майка ми също има две висши образования - тя е единствената умна от нас тримата между другото, истински умна. А ние по различни стечения на обстоятелствата сме минали през две висши.
Моят мотив беше свързан с баща ми. Когато бях тийнейджър, много държах да избягам от неговата сянка. Затова никога не ми е хрумвало да ставам актьор. И когато исках да ставам режисьор, поотложих.
Най-напред завърших английска филология, за да знам, че това е нещо само мое. Защото той не знаеше бъкел дума на чужд език. Нямаше шанс някой да каже: “Ето го баща му, и той - същият”.
- Какъв беше животът ти като дете на Константин Коцев - чисто по детски, отвътре?
- Клишето - щастливо детство - аз съм ходещият пример за него. Не се сещам нещо да ми е липсвало. За материално не говоря - в соца искаш неща, които ги няма изобщо, така че това не е било част от щастието ми.
Щастието ми беше, че играехме непрестанно в гората, в парка до нас, ритахме футбол по цял ден, тичахме, измисляхме магарии. И другата важна съставка я имах - да усещаш обич от майка си и баща си.
- Ти си ми споделял, че между тях е имало много силна връзка. Какво дава това на едно дете?
- Моето усещане беше, че майка ми помага на баща ми, а не баща ми на майка ми. Тя беше онзи здрав гръб, който той имаше в пика на кариерата си, за да може да работи, да е спокоен, да е нонстоп на снимки, записи, репетиции, представления, пътувания - и да знае, че през това време всичко е окей с двете му деца.
- Клишето “клоунът винаги е тъжен” във вашето семейство май не е важало?
- Напротив, бил е тъжен. Сигурен съм, че сме го виждали в състояния, в които никой друг не го е виждал - ниско, паднал, обезверен. Но това е нормално, когато си у дома.
И също така много сме се смели. Измисляше невероятни неща. Веднъж със сестра ми много искахме едни пари за нещо и го побърквахме за това, а той със съвсем сериозен тон говореше за съвсем други неща… накрая лежахме в един ъгъл на хола, боляха ни коремите от смях и само викахме: “Печелиш, печелиш!”.
- Кога за първи път усети, че името Коцев влиза в стаята преди теб?
- Откакто се помня.
- Как се живее с това?
- Трудно. Като си по-малък, не го мислиш толкова. Но като станеш тийнейджър, природата ти казва: “Айде сега се еманципирай… опитвай докъде може да стигнеш в това да не си тях, да не си родителите си”.
Имаше период, в който се дразнех, когато някой споменаваше баща ми, защото това ми пречеше на еманципацията. И затова съм щастлив, че минах през английската филология - там си казах: “Аз съм си аз”.
- Майка ти си отива, когато си на 15. Остана ли нещо неизказано, неизболяно?
- Аз имах късмет. Тя беше строг родител, но имах късмета точно преди да си отиде, да станем приятели. Да стане преходът между “родителят казва” и “родителят заедно с детето решава”.
Помня как ми обясни защо трябва да се напъна в седми клас, за да вляза в английската гимназия. Обясни ми го - не ми го наложи. И в този смисъл нямам чувството, че има нещо недоизказано.
Разбира се, ако беше жива, щях да съм много различен човек днес - много по-малко щях да се губя. Но така е станало и тези моменти, в които съм се губил, са ми дали нещо друго.
Имах и най-хубавия сън преди няколко години - сънувах, че се виждам с нея, седим както с теб сега и ѝ разказвам живота си от мига, в който си е отишла, до ден днешен. Ден след ден - това само в сън може да стане. А тя само ме слушаше и се усмихваше.
- Беше ли доволна?
- Беше доволна, да. Беше окей с това, което съм направил - и с тъпите неща, и с хубавите. Прекрасен сън. Прекрасен.
- Какви страхове си успял да “отлюспиш” вече?
- Страха от неуспеха. Като бях на 20, беше много важно: “Аз ако не успея, какво ще правя?” Смешното е, че сега го виждам у сина ми. Не мога да му помогна - той ще го преживее по своя начин.
Постепенно разбираш, че успехът не е чак толкова важен по начина, по който е бил в главата ти.
- Какво е успехът днес?
- Днес успехът ми е свързан с децата ми. Усещам ги, че си намират път, че стъпват по-уверено. И това за мен е най-важният успех в момента. А след 10 години… може би все повече успех ще е да съм здрав. Може тъпо да звучи, ама е точно така.
- Баща ти е имал завет към теб, каквото и да правиш, да бъдеш все около млади хора. Защо?
- Защото само те имат смисъл. Старите тъпчат на едно място. Повечето са закопчани в миналото - слушат музиката, която са слушали на 20, не откриват нови неща, нямат любопитство към нови виждания за света. По-добре да контактуваш с някой, който в момента търси и намира. От него ще намериш нещо. Няма да намериш от тоя, дето слуша “Пинк Флойд” 48 години, без да спре. Аз съм слушал “Пинк Флойд” в училище - сега не мога да ги чуя. Не желая, защото в тях се съдържат всичките глупости, които съм си мислил тогава. Ако си мисля същите глупости 40 години по-късно - това ще е много жалко за мен.
- Сещаш ли се за песничката на Асен Кисимов, в която се пее “Няма да изчезна безследно, щом той ме повтаря, нали?”
-Не само че се сещам, но всеки път плача на нея.
- Съзнателно или не, мисля, че живееш така, че баща ти никога да не изчезне безследно?
- Не, той няма да изчезне. Със сестра ми Зорица го държим жив. Но не искам този ангажимент да лежи и на моите деца.
Не обичам, когато хората държат прекалено много трупове в къщата от предишни поколения. “Прадядо ти…” - ама кой прадядо ми? Нито съм го виждал, нито го знам. Благодаря му генетично, но какво да почувствам към него?!
Наскоро изхвърлих тонове писма на баща ми, на неговата сестра, защото не искам тези писма да стигат едно поколение по-напред без смисъл. Няма нужда от паметници… Макар че сега, като ти го казвам, се сещам, че подадох в една община документи да направят улица на името на баща ми тази година, защото стават 100 години от рождението му. Така че не ме слушай какво ти говоря. (Смее се.)
CV
Димитър Коцев - Шошо е режисьор, сценарист, продуцент, писател и преводач, работещ в киното, телевизията и театъра. Широката публика го познава от телевизионния сериал “Четвърта власт”, игралните филми “Лора от сутрин до вечер”, “Маймуна” и “Отговорът на всички въпроси”.
Автор е на романите “Лора от сутрин до вечер” и “Скарида”. Преподава режисура в Нов български университет. През 2025 г. беше премиерата на документалния му филм “Константин Коцев - Дневникът на един луд”, посветен на баща му - актьора Константин Коцев, който през 2026-а трябваше да навърши 100 години. Филмът получава извънредна награда в документалната категория на 29-ото издание на фестивала “Златен ритон”.
Цялото интервю може да гледате
в първи епизод на новия подкаст
на "24 часа" и MILA.bg -
"Неперфектните".
Очаквайте го на 22.01., четвъртък,
на двата сайта
