- Капитанът Георги Стаменов от авиобаза Крумово транспортира 2-годишно дете от Враца, простреляно в главата с въздушна пушка. После го посети в дома му
- Всяко лято гаси от въздуха опустошителни пожари. Каца на националния стадион с Димитър Пенев, Стоичков и Бербатов на борда
Капитан Георги Стаменов от 24-а авиобаза Крумово е пилот повече от 20 г. и управлява военен хеликоптер “Кугър”. 43-годишният мъж е от Берковица, но живее в Пловдив. Още когато е курсант, тежка авиокатастрофа, при която загива целият екипаж, силно го разтърсва. От няколко години е на първа линия при гасенето на опустошителните пожари у нас. Участвал е в десетки спасителни акции. Дори транспортира простреляното с въздушна пушка 2-годишно дете от Враца през 2024 г. Част е и от събитието “70 години ЦСКА”, при което каца на Националния стадион “Васил Левски”, а от вертолета му слизат футболните величия Димитър Пенев, Христо Стоичков и Димитър Бербатов. Въпреки тежката професия той не се отказва да помага на хората и да спасява човешки животи, а подвизите му не спират. За тях той разказа пред “24 часа - 168 истории”.
- Капитан Стаменов, откога сте пилот и как решихте да се захванете с тази професия?
- Учех средното си образование в Монтана и когато бях на 16 г., мой приятел, запален по авиацията, един ден ми каза: "Аероклуб набира 16-17-годишни за курсове по летене". Тогава съществуваха такива места, които бяха към Организацията за съдействие на отбраната. Подготвяха пилоти, които след това да учат висше, но после закриха тези структури. Аз се учудих, че ние все пак сме тийнейджъри и дори шофьорска книжка нямаме. Но той настоя да пробваме, и отидохме. Беше през 1999 г. Записахме се, но само четирима минахме медицинските прегледи в София. Случи се напълно спонтанно. Първо имахме теоретично обучение, а след това летяхме на летище Долна Митрополия около два месеца. След като завърших средното си образование, кандидатствах във Военновъздушното училище в Долна Митрополия. Приеха ме. Учих 4 години и половина висше образование, за да стана пилот на самолет. Никога не съм си представял, че един ден ще пилотирам вертолет.
- Докато сте курсант, през 2003 г. се случва ужасна авиационна катастрофа, при която загива целият екипаж. Как това събитие се отрази на мотивацията ви?
- Точно през тази година беше моят първи летателен стаж, а катастрофата с вертолет Ми-17 стана през юли в района на Разлог, и то по време на гасене на пожар. Машината се разбива, загиват двамата пилоти, бордният инженер и инспектор от служба "Пожарна безопасност". Такъв човек винаги е с нас при овладяването на пожари от въздуха. Единият от пилотите, който почина, беше от Плевен. И ние съответно бяхме на погребението. Запомних тази катастрофа, защото бях на стаж, хората не съм ги познавал, но това беше голям шок. Съответно сега се замислям, че след толкова години, в които сме достигнали такова ниво на подготовка и участваме в гасенето на пожари, всяка една грешна стъпка или всеки един отказ на техниката може да е фатален. Катастрофата не ни е повлияла да се откажем, защото ние тогава никога не сме си представяли, че ще летим на вертолет.
- Кога беше първата ви спасителна акция?
- През 2006 г. ми беше първото назначение като офицер. Бях разпределен в авиобаза Безмер. След около половин година се преместих в 24-а авиобаза Крумово, където работя и до днес, защото усещах, че това ще бъде моето призвание. Там започнах да се обучавам да пилотирам вертолет. Не съм си представял, че управлението на хеликоптера е много по-трудно от това на самолета, много по-сложно е. Но ние нямаме такова звено, което да е само за спасителни акции, а даваме 24-часови дежурства за аварийно-спасително осигуряване. Подсигуряваме каквото и да се случи на територията на цялата страна - бедствия, аварии, катастрофи и др. Идеята е да реагираме по най-бързия начин и да спазим т.нар. златен час – първите 60 минути след възникването на инцидент, който е от решаващо значение за положителен завършек на ситуацията. Диапазонът от дейности е много голям.
Първата ми такава акция беше преди няколко години. Изпратиха ни да търсим паднал катерач от Скакавишкия водопад в Рила. Той бил опитен, но теренът там е тежък. Хората от Планинската спасителна служба го бяха намерили и за съжаление, ние не го транспортирахме, защото беше починал на място. А в планината много трудно се търси човек и е добре, че сме цял екип. Никога не сме сами, а докато летим там, хората ни махат и ние си мислим, че те са тези, които са подали сигнала, а те просто ни поздравяват.
- През последните години сте на първа линия в опустошителните пожари у нас. Кои са най-критичните моменти при такива бедствия?
- В много пожари сме участвали вече и това е т.нар. трета мисия на армията - помощ на населението при бедствия и аварии. В тези ситуации получаваме искане за помощ например да бъде овладян един пожар. Разбираме къде се намира стихията и къде е най-близкият водоем, от който може да черпим вода. Винаги сме по два екипажа на машина, понякога с няколко вертолета, за да можем да се сменяме. На борда сме двама пилоти, един борден инженер и винаги с нас има офицер пожарникар за координация, защото от въздуха примерно се виждат 10 огнища, но този човек преценява кой е най-приоритетен за тях и кой не може да бъде овладян само от земята. Цяло лято сме в такава готовност. Това е може би най-тежкият полет както за екипажа, така и за машината.
Когато трябва да гасим пожари, за хеликоптера на устройство се закачва Bambi Bucket, или накратко Бамби, което е подвесна система за пренос на големи количества вода, изработена от фибростъкло, метал и огнеупорна гума. Има и апаратура, която отговаря да го спуснем там, където искаме, и след като се напълни, да пренесем и изсипем цялото количество вода върху желаната зона. Работата ни по гасенето на пожарите е изключително изтощителна. Гасим, презареждаме, връщаме се. В повечето случаи, когато е възможно, отиваме поне два екипажа, за да може единият да смени другия при презареждането на горивото, и така се въртим. Идеята е да имаме някаква почивка, защото повече от 6 часа на терен е просто убийствено. Става много опасно вече, защото човек се изтощава. Това са норми. Отделно има и дежурен вертолет за аварийно-спасително осигуряване, който не участва в гасенето и е снабден с медицинско оборудване.
- Може ли да възникне проблем при такива екстремни ситуации?
- Разбира се, винаги. Може и с хеликоптера, защото това е машина, която в тези условия работи в най-натоварения си режим. Вдига външен товар под себе си, тежащ два тона. Температурите през лятото са ужасни. Височините обикновено са по-големи. Вятър, тегло, надморска височина, абсолютно всичко влияе. Това са все рискови фактори и са на ръба на възможностите на машината. Затова тук трябва много да се внимава, да се преценява и съответно трябва и много опит, защото една малка грешка би завършила фатално. Но досега не ми се е случвало по време на пожари да ми откаже авиационната техника до такава степен, че да ме накара да прекратя задачата.
- Какво може да ви изненада при такива акции?
- Това, което на мен в началото ми правеше силно впечатление, е, че има голяма разлика, когато гасиш пожара преди и след обяд. Следобед атмосферата става страшно турбулентна, има големи вибрации, тогава се получава един фронт, при който пожарът иска да се разгаря и става още по-трудно за гасене. Може да се случи да гасим сутринта и след това да ни се наложи да се върнем отново следобед. Все едно не сме били на същото място. Условията са съвсем различни. А говорим само за два-три часа разлика. В планината например е още по-изразено. Там вече и ветровете се обръщат. Обикновено са дефилета. Вятърът е по-непредсказуем. Всичко става по-опасно.
- Коя е най-интересната ви мисия?
- Тя не е свързана със спасяване или бедствие, но беше задача по повод на събитието “70 години ЦСКА”. Тогава бях част от екипажа, който транспортира Димитър Пенев, Христо Стоичков и Димитър Бербатов до стадион “Васил Левски”. Това за мен беше нещо различно - кога друг път ще кацна на националния ни стадион с вертолет и ще слязат такива звезди. Говорих си с тях и видях, че те са много земни хора, въпреки че са постигнали много. Беше приятна емоция и за тях. Но ние не го направихме само за забавление, а беше част от съвместна тренировка. Демонстрирахме пред публиката как се извършва спускане на командоси по въжета от борда на зависнал над земята вертолет.
- Вие транспортирахте 2-годишното дете от Враца през април 2024 г., простреляно в главата с въздушна пушка. Какво почувствахте?
- Отново бях на дежурство и беше събота или неделя. Получихме сигнал, че трябва да се транспортира пациент от Враца до София, нищо повече като информация не ни беше дадено. Подготвихме се и много бързо излетяхме, на 20-ата минута вече бяхме във въздуха, защото изискването беше спешно. Когато кацнахме, видях какъв е антуражът, с който идва пациентът - огромна носилка, няколко човека я бутат, носят тежки кислородни бутилки. Наложи ми се да сляза, за да помогна да се качат на борда, и тогава видях какъв е пострадалият. 2-годишно детенце. За щастие, момчето оцеля и се възстанови, но аз исках да го видя, защото и аз имам малко момче, което беше почти на тази възраст тогава и веднага свързах нещата.
Един ден, прибирайки се, реших и минах през болницата във Враца. Лекарите ми съдействаха и ми дадоха адреса му. Отидох и намерих къщата. Първоначално, като попитах дали това е къщата на простреляното дете, хората се стъписаха, но след това се представих, обясних кой съм и се отнесоха изключително гостоприемно. Дори събудиха детето от сън, за да го видя. Това беше много емоционален момент за мен, защото, когато транспортираме деца, е по-различно.
- Кой е случаят, който никога няма да забравите?
- През 2018 г. стана авиокатастрофа в района на авиобазата в Крумово с Ми-17. Загинаха двамата пилоти, които бяха наши близки приятели. Тогава бях дежурен. Видях ги час по-рано. След това смяната ми приключи и ми се е запечатало на кадър как си тръгвам от летището, виждам машината във въздуха и точно след 10 минути ми се обаждат и ми казват: “Връщай се, вертолетът падна”. “Как падна?”, отвърнах аз. Бях в шок.
- Има ли нещо, което ви води по време на тези опасни мисии?
- За мен на първо място е да си свършим работата както трябва. Затова и не ни казват кого ще транспортираме, за да сме максимално концентрирани. Психологически да не действаме емоционално и прибързано. И за да може после хората да имат доверие в нас.
- Как се справяте с психическото натоварване след такива мисии?
- Когато съм прекалено уморен, вечерям, къпя се, виждам семейството си, но като си легна, понякога не мога да заспя поне час, защото съзнанието ми ме връща там, където съм бил. Затова разпускам с няколко хобита.
- Какво обичате да правите през свободното си време?
- Любител съм на народните танци от много години. Играя в един ансамбъл в Пловдив и се стремя да съм редовен. Там тотално разпускам и се изключвам. Действа ми много релаксиращо. Също имам мотор, много обичам да излизам и просто да карам. Тогава не мисля за нищо. Понякога излизам с приятели или играя тенис.
- Семейството ви как преживява вашите мисии? Притесняват ли се за живота ви?
- Аз имам две деца - едното е на 5 г., а другото - на 10 г., и жена, която също е пилот на вертолет. Те ме разбират. Понякога трудно става координацията, ако единият през нощта е на полети, ако трябва пък и двамата да сме, става проблем за децата кой ще ги вземе. Понякога се случва да ги вземаме с нас и да си ги разменяме на работа.
Но вижте, аз много си обичам професията и не я приемам просто като работа. За мен е удоволствие, ние сме цял колектив и всеки отделен човек е важен, за да се случват нещата. Като пирамида сме. А когато сме си изпълнили задачите успешно, у мен се появяват вътрешно удовлетворение, гордост. Не се чувствам като герой, просто си върша работата.
- За какво мечтаете и какво си пожелавате за новата година?
- Най-вече здраве. Това е най-важното. Другото е някак да запазим по-младия дух и да сме отворени към новите неща.
