Какъв е българският интерес след нападението във Венецуела
След нападението във Венецуела реакциите – както на различни хора, така и на различни държави – са противоречиви. Няма обща оценка, базирана на независим от конюнктурата принцип. Позициите са продиктувани от разбирането на човека или общността какъв е собственият ни интерес и полза.
С риск да си навлека либерален гняв ще кажа, че това е единствено здравата и единствено правилната позиция. Нещо повече – винаги е било така и винаги така ще бъде.
В моето разбиране за “интерес” има
два големи императива. Първият е суверенитетът на България,
а вторият – икономическата полза, когато е защитен първият императив. Аз съм против агресията в Украйна не заради “международното право”, а защото за мен е важно да има буфер между България и имперския дневен ред на Кремъл. За агресията във Венецуела съм “за”, защото резултатът за мен ще бъде ниска цена на бензина на пазарен принцип (което е истинската причина за атаката там).
Важният извод за нас от всички тези събития е осъзнаването, че една държава може да бъде относително защитена само ако е същностна част от силен икономически и военен съюз. Другото са приказки за наивници – за международно право и ООН. За България това безалтернативно е ЕС.
В условията на все по-хлабав евроатлантизъм ЕС е пред избор.
Можем да продължим както досега –
безопасна игла във военно отношение, социален дом за всеки,
който го пожелае, туристическа дестинация, живееща от услуги, защитници на социализъм и зеленизъм, които водят до енергийна зависимост и икономически спад. Можем да продължим да ерозираме културната си идентичност и да се грижим за всички по света като извинение за “колонизаторското” минало на Европа. Хищниците, независимо дали ни се водят приятели, или противници, разчитат на това.
Можем и да се променим. Да се върнем към здравите основания на производствения капитализъм.
Да кажем, че който не работи, не трябва да яде, и че здрав човек в работоспособна възраст не може да живее на гърба на другите, независимо какви са му желанията, от какво малцинство е и колко му е трудно.
Да спрем да живеем в измисления свят на розови и зелени понита и да си гарантираме енергийната сигурност и индустриалната мощ. За нас, не за света и за планетата.
Да върнем инстинкта си на хищник, на откривател и покорител
Да сме уверени, че правилното е да използваме човешките и материалните ресурси на останалия свят в наша полза.
Да изградим нужната военна мощ, за да гарантираме сигурността на икономическата ни експанзия.
Всичко това не е нищо различно от това, което вече правят САЩ, Китай и Русия. Това трябва да направим и ние!
Такава България, в такъв ЕС искам да видя!
Другото е на заседанието на Съвета за сигурност на ООН Европа да наблюдава как този, който е нападнал Украйна, ще сложи вето на този, който е нападнал Венецуела, а той, от своя страна, да плаши с вето този, който утре ще си вземе Тайван. А в сряда Европа да напише декларация, в която “остро осъжда” всичко това, а след това да се върне към “истинските” проблеми – кое извращение да наречем право, на кого да забраним да произвежда, за да спасим света, и на кое племе в Африка да дадем пари, за да се бори за демокрация.
