Той е от популярните личности, които нямат нужда от представяне и които са известни с таланта и работата си, а не с това, че са известни. Роден е на 24 октомври 1958 г. в София, завършва актьорско майсторство в класа на проф. Николай Люцканов във ВИТИЗ през 1982 г. Изиграл е стотици роли на сцената, в киното и телевизията, спечелил е всички важни награди в областта на театъра и филмовото изкуство. Догодина по БНТ тръгват две нови продукции с негово участие - фентъзи драмата “Мамник” и шести сезон на култовия “Под прикритие”.
- Кои са най-хубавите години от вашия живот, г-н Пенев? На прага на новата година хората често си правят подобна равносметка.
- Надявам се да са тези, които идват, това ми се струва смислено - да не седиш в някакви отминали години, а да се опитваш да правиш хубаво настоящето и бъдещето си. Надявам се най-хубавото да предстои.
- Какво се промени от 2013 г., когато вие бяхте служебен министър на културата?
- Надявам се - много, и повечето да е за хубаво.
- Вашето служебно правителство дойде след големи протести тогава.
- Да, така е. Аз имам позитивен спомен от министерстването. Сега може да се очакват много повече неща от служебното правителство просто защото при нас нямаше работещ парламент. Но за малкото правомощия, които имахме, все си мисля, че свърших някои важни неща, които имат отражение и сега.
На фона на това, което съм правил винаги - занимавал съм се с кино, с театър, видях и друга гледна точка на същия процес. Как тези сфери биха могли да бъдат подкрепяни, финансирани от държавата. Това беше полезно, колкото и сега да не ми трябват тези познания.
- Как ще посрещнете хубавите празници, които идват?
- На Бъдни вечер ще съм тук, а на Коледа заминавам за Виетнам, за да посрещна там Нова година.
- Какво ви накара да се върнете пак там, вие вече сте пътували до Виетнам?
- Не отивам, защото нещо ме е впечатлило чак толкова, а заради компанията, с която заминавам. Иначе Виетнам е много приятна държава.
- Кой е първият ви спомен от Коледа?
- Баба ми по майчина линия беше много вярваща, тя задължителнно винаги постеше. Ето, и аз сега го правя. Тогава бяха и бедни години, големият празник беше Бъдни вечер, защото се правеха постни неща. Имахме много хубави семейни традиции за Бъдни вечер, които аз сега се мъча да спазвам и да продължавам и за дъщеря ми, и за племенницата ми. Като например готвим определени храни по специален начин. Нямаме питка с късмети, а петула, която се готви дълго и бавно. Прилича малко на постни палачинки. Това е рецепта от семейството ми по майчина линия.
- А по бащина линия?
- Баба ми и дядо ми умряха много рано, аз почти не ги помня, бил съм съвсем малък, когато са си отишли. А баща ми е починал, когато съм бил на 4 месеца. Така че това семейство няма такова силно влияние върху мен.
- Какъв подарък много искахте да получите като дете?
- Много исках колело, купиха ми чак като бях в гимназия.
- Какви подаръци сте правили вие на дъщеря ви?
- Сега има всичко и аз не смея да ѝ взема нищо, без да я питам, тя е и достатъчно голяма. Спомням си, че като беше малка, за една Нова година ѝ подарихме кукла Барби с къща, с мебели и какво ли не вътре. Тогава още нямаше телефони, за да снимаме с тях. Бях взел видеокамера, за да я снимам как отваря подаръка си. И го пазя още този запис - как се събужда с така мечтаните от нея неща, беше много впечатлена.
- Някога обличали ли сте се като Дядо Коледа?
- Да, бил съм. Повече на млади години, сега като побелял старец - не.
- След Нова година ви предстои далечно пътуване - защо поемате към Великденския остров?
- Това е много интересно място - някаква група хора, които са живели на толкова отдалечено място, са започнали тези статуи, които и досега са там. Отдавна ме влече натам. Там отиваш не толкова за туризъм по забележителности, какъвто практикува по-голямата част от човечеството, а е по-скоро приключение. Великденският остров е едно от последните места, за които съм мечтал да видя.
Все повече се оставям на това да ме извика някое място, да ми каже: Ела ме виж, защото има нещо там, което да откривам.
- Докато пътувате, на 8 януари ще започне “Мамник” - новият сериал с ваше участие. С какво е по-различен от останалите?
- Различен е, защото в жанра, в който е той, досега нищо не е правено у нас. Не си спомням дори да е имало игрален филм, камо ли сериал. Той е комбинация между съвременност - събитията в него се случват по време на коронакризата, с историческа част, добре разработена. Тя ни връща към много важно време - съпротивителните движения след Ньойския договор, който ограбва България по душмански начин. Освен това има интересна хорър линия, която държи в напрежение. Има и криминална линия, а тази сложна комбинация от жанрове всъщност е нещото, което за първи път се прави. Освен това в “Мамник” за първи път основно действащо лице е изцяло компютърно генерирано. В много отношения този сериал е първоначалник и е наистина вълнуващо да съм част от такова нещо.
Понеже с част от хората, с които работих по “Мамник”, снимахме преди “Под прикритие”, си спомних какво вълнение беше и тогава. И той беше първият и май остава най-успешният криминален сериал, въпреки че се опитаха и след него да направят подобия. Но така и не стигнаха неговото ниво точно защото си мисля, че беше направен с вълнението на първооткривателите. Сега за “Мамник” имаше абсолютно същото вълнение и от моя страна, но и от страна на целия екип. Надявам се крайният резултат да носи духа на това, което аз преживях по време на снимките.
- Героят ви в “Мамник” живее в старчески дом - посетихте ли истински, за да видите отвътре какво представлява?
- Да, ние снимахме в два реални старчески дома - екстериора в село в Стара планина, а интериора - в един в София.
- Как ви приеха хората там?
- Не мога да кажа, че много се интересуват, че се снима филм при тях. Гледат си старините. Ние се опитвахме да не им пречим и да не нарушаваме режима им.
- Започнахте снимките на “Под прикритие”, какво се случва с вашия герой?
- Моят герой не е част от историята, която се развива в новия сезон. Той е жив и здрав, само че сюжетът в шестия сезон е за други неща, не се занимава с Попов и неговата съдба. Появявам се за малко, за да обслужа една сюжетна линия в него, нямам ключова, решаваща роля, каквато съм имал преди това.
- Какво беше усещането да се върнете към “Под прикритие” толкова време по-късно?
- Да, минало е много време - почти 10 г. Като си погледна снимките оттогава да видя как съм изглеждал, разликата е огромна. Не мога да кажа, че ми се случва нещо особено. Трудно си спомних какъв беше тоя Попов. Всяка роля е концентрация за определен период от време, а когато са минали 10 г., тя не ми седи в главата. Ако е представление, което съм играл през тези 10 г., макар и рядко, ще си го спомням много по-лесно. Но то вече е свършило и затова нямам причина да го нося, да го помня. Това е едно от прекрасните неща в киното - че можеш да видиш нещото, по което си работил преди много време, и тотално да се изненадаш - да не си спомняш изобщо какво си мислил и си правил. Та, върнах се трудно, но се намерих, напаснах се с тази роля.
- Приятно ли беше?
- Да, на мен винаги ми е приятно. Освен това там са хора, които обичам и с които съм работил, с които се чувствам добре. За съжаление, сега не снимам нито със Захари Бахаров, нито с Мариан Вълев, те са изключителни артисти.
- Имало ли е роля, за която сте си мислели, че никой друг не може да я изиграе?
- Не. Опитвам се да започвам всеки проект като че ли преди това не съм правил нищо. Като че за пръв и за последен път работя по него, без да влача опита си, опитвам се да бъда на чисто със себе си, с професията си, да вляза в това, което ми предстои, по възможно най-почтения и честен начин. Да не повтарям неща, които вече съм направил, които съм сигурен, че ще ми донесат някакъв комерсиален успех и ще бъдат много харесвани от страна на публиката. Аз съм във възраст, в която това вече не ме интересува. Нямам роля, за която някога да съм казвал: “Това само аз мога да го направя!”, нито пък имам мечтана роля.
Нямам никакви амбиции. В далечната 1997 г. във време на ужасни кризи напуснах щатното си място в Народния театър, защото исках да бъда свободен. Това стана след мое пътуване в Канада. Тогава си дадох сметка, че когато една професия се води свободна, както е с актьорската, тя реално трябва да се упражнява така и да не зависиш от нищо, за да можеш да бъдеш честен.
Разбира се, тези идеалистични мои представи катастрофираха във времето, но тогава имах такъв порив.
- Колко време бяхте на свободна практика?
- Седем или десет години, не помня точно.
- Трудно ли ви беше?
- Да, чисто финансово. Но човек винаги намира решение, освен това си мисля, че когато се поставиш в такива екстремни условия, намираш много повече решения, осъзнаваш повече варианти, които имаш. Без да правиш компромиси, което е важно за мен - няма малък или голям за мен. Който се лъже, че тука малко ще кривне лекичко, пък после ще се оправя, не.
- Някога работили ли сте нещо друго?
- Никога. Е, като ученик за лятната ваканция бях в пощата - разнасях бележки за международни разговори. Ходил съм на бригади - да бера домати, в преработвателни комбинати, но така да се занимавам с друга професия - не.
- Защо сестра ви е отишла да ви подаде документите за ВИТИЗ?
- Защото ме беше срам. Бях с комплекси, знам ли. Не обичах да минавам по тротоара на ВИТИЗ, изобщо не обичах да вървя по “Раковски”, ако имах работа нагоре, минавах по “Шести септември”. Вероятно сега някой може да си каже: Кой ли те знае теб кой си, че ще си подаваш документите. Е, на изпитите все пак аз си ходих. (Смее се.) И се оказа печеливша комбинация - между срама ми и това, че исках да си наложа да го направя.
Аз бях затворен, интровертен, съмняващ се в себе си, трудно ми беше да говоря с хора, да говоря пред хора. Осъзнах, макар и на крехка възраст, че актьорството би ме накарало да се изправя лице в лице с тези комплекси и задръжки и по някакъв начин да се справя с тях. Това се и получи - очевидно съм имал някакъв талант, който си е стоял заспал у мен, но моето усещане бе, че не ставам. Когато заставаш пред хора, преодолявайки срама и неудобството, всъщност излиза талантът ти - това, което държиш, а не си го показвал преди.
- Коя беше първата ви роля, след като завършихте ВИТИЗ?
- В “Три сестри” във Варненския театър играх Тузенбах. Доста години по-късно в “Сфумато” пак правиха “Три сестри” и аз пак бях в същата роля.
- Там ли бяхте разпределен?
- Да, във Варненския театър. Бях там три години, след това бях за кратко на свободна практика. Почнах да репетирам в Пернишкия театър, обаче след това ме извикаха на репетиции в Младежкия тук. Слава богу, имах дубльор в Перник - Валентин Ганев, той остана титуляр, аз дойдох в София да репетирам и след премиерата ме взеха в Младежкия театър.
- Кои са били най-трудните години в професията?
- Трудно беше, като бях на свободна практика по финансови причини, но чисто творчески това ти дава много повече енергия. Аз съм късметлия, защото през цялото време съм имал интересни проекти и не съм усещал голяма тежест. За мен професията ми е радост, смисъл, колкото и да е било трудно, да е било лошо заплатено. От всички 40 години, в които съм артист, в 30 от тях професията ни е била лошо заплатена. Но това има значение само за хората, които не обичат онова, което правят.
- Затова ли така не успявате да намалите темпото, след като се пенсионирахте - защото обичате това, което правите?
- Успях да го намаля - от две години не съм репетирал нищо ново, играя старите представления в театъра.
- Какво си пожелавате за празниците?
- Пожелавам на мен, а и на всички хора здраве. Да съм с акъла си, да не тежа на никого и дълго време да помагам, където се налага. А за творческите проекти - каквото стане, ако има хубаво, ще го направя. Ако ли не - достатъчно е и това, което съм направил. На мен ми се е случило много повече, отколкото съм предполагал, и се чувствам богат с това.
