Той съживи църковната институция, която страдаше от липса на доверие, казва в интервю за „24 часа" експертът по Ватикана Андреа Рустикели
(Андреа Рустикели е журналист от италианската държавна телевизия РАИ, където работи в отдела за външна политика на трети канал. Той е водещ на новините и експерт по Ватикана).
- В тези дни ставаме свидетели на дълбока народна скръб по повод смъртта на папа Франциск: тълпи от хора чакат с часове, за да отдадат почит на тленните му останки. Как е възможно да се обясни такава обич в момент, когато църквите са все по-празни, а семинариите затварят? Искрено ли е това колективно чувство?
- Една от големите заслуги на Франциск е, че възстанови доверието между Църквата и вярващите. Мисля най-вече за многото кръстени, които впоследствие се отдалечиха от католическата религия и нейното практикуване: много от тях днес са на опашка, за да се сбогуват с тленните останки на Франциск в „Свети Петър". Папа Бергольо с южноамериканската си топлота и симпатия съживи една институция, която през февруари 2013 г., с отказа на папа Рацингер, беше в сериозна криза на доверие.
- Папа Франциск винаги е показвал голяма близост към страдащите и се е стремял да живее просто, почти като обикновен човек. Смятате ли, че именно с това ще бъде запомнен най-много?
- Да, ще бъде запомнен и с това – с близостта си до бедните, до мигрантите, до онези, които той наричаше „отхвърлените" от обществото. Това беше неговият начин да свидетелства Евангелието. Франциск мечтаеше за бедна, неклерикална Църква. Освен това винаги е защитавал ролята на здравеопазването като обществена услуга, достъпна за всички. Насърчаваше идеята за грижа, която е наистина всеобхватна и цялостна. Спомням си негово видеопослание за молитвените намерения през февруари 2024 г., в което казваше, че има нелечими болести, но не бива да има болести, за които да не се полагат грижи – защото грижата винаги е дълг, до самия край. Папата не се страхуваше да покаже своята слабост пред вярващите, дори в последните дни от живота си. Това остава едно голямо послание в едно цинично общество, което отхвърля хората, които не са „успешни".
- Вие придружихте папа Франциск по време на неговото посещение в България. Какви спомени пазите от това пътуване? Какво впечатление ви остави?
- Спомням си едно много хубаво и интензивно пътуване. Папата беше наистина любопитен и щастлив да се срещне с българския народ, толкова обичан от друг прочут папа – Йоан XXIII, който е бил дипломат в България, преди да стане понтифик. Спомням си една малка католическа общност, която се беше сплотила около своята духовна опора. Но най-вече личеше желанието на Бергольо да води диалог с Българската православна църква: папата отиде да се помоли в катедралата в София – беше наистина специален момент.
- Този папа беше може би най-комуникативният в най-новата история: говореше с всички, без филтри, и избра да няма официален говорител. Какъв ефект имаше този директен стил върху възприемането от вярващите на неговото управление?
- Той даде много интервюта за вестници, телевизии и не само. Спомням си един хубав филм-интервю с големия немски режисьор Вим Вендерс. Заради своя неформален характер предпочиташе директния контакт със събеседниците си и затова нямаше говорител. Това понякога създаваше недоразумения, заради изрази, които не винаги бяха напълно ясни – например когато в интервю за водещ италиански вестник каза, че НАТО е „лаела" пред вратата на Путин, което намекна, че НАТО може би носи някаква отговорност за руската агресия срещу Украйна. Но знаем, че Светият престол категорично осъжда тази агресия и признава правото на Украйна да се защитава. Въпреки това, директният стил на папата, проявен в много други случаи – често весели – беше много харесван от хората и допринесе за популярността на Франциск.
- Много се говори за възможността следващият папа да бъде италианец, а в Италия изглежда има силно желание в тази посока. Според Вас, колко реалистична е тази хипотеза? И откъде идва тази „носталгия" по италиански папа?
- Трудно е да се правят прогнози. Напълно естествено е да има любопитство и очаквания около конклава – това показва, че Светият престол и папството все още се радват на голям интерес. Всяка страна подкрепя някой кандидат – включително и Италия, разбира се. От 1978 г. насам не е имало италиански понтифик. Трябва да се каже, че интернационализацията на папството, неговата глобализация с папи от различни страни, беше нещо много положително и здравословно – внесе свеж въздух във Ватикана. Разбира се, днес може би има повече място за италиански папа, но вярвам, че всичко зависи повече от качествата и личността на човека, отколкото от националността му. Желателно е да е папа, който е енергичен, способен да обединява Църквата, без да се отказва от големия реформаторски устрем и неконформизъм на Франциск. Сред 135-те кардинали-избиратели със сигурност има и някои достойни имена, включително италиански.
- През последните години киното и телевизията допринесоха за това Ватиканът и църковният свят да се превърнат в обект на голямо любопитство и очарование. Какво можем да очакваме от погребението в събота? Ще бъде ли и медиен спектакъл?
- Целият погребален обред, който вече започна вчера с излагането на тленните останки в базиликата „Свети Петър", е дълбоко тържествен и въздействащ. Хората, в един все по-разделен свят, имат нужда от ритуали – а Църквата, носителка на хилядолетни традиции, е голям учител в това отношение. Смъртта и нейното публично представяне вълнуват всички. В петък вечерта ще се състои затварянето на ковчега, а на следващия ден ще бъдат самите погребални церемонии и накрая пренасянето на ковчега в базиликата „Санта Мария Маджоре" на хълма Есквилин, място избрано от самия папа Бергольо за неговото погребение. Всички тези ритуали са вълнуващи и въздействащи, изпълнени с жестове, формули, молитви. Несъмнено всичко това ще бъде и голямо медийно събитие. Но се надявам, че отвъд светската страна, в различните коментари и разкази няма да се изгуби вътрешният, бих казал „евангелски", смисъл на това събитие.
- Кои са според Вас основните заслуги на папа Франциск в сравнение с неговите предшественици?
- Голямата заслуга на Бергольо е, че отново изправи Църквата на крака. Да не забравяме в каква криза се намираше тя в началото на 2013 г.: скандали от всякакъв вид, вътрешни заговори, които доведоха папа Бенедикт XVI до драматичния и безпрецедентен акт на оттегляне от понтификата. Църквата бе в агония, институция в дълбока криза. От конклав, който продължи само два дни, на 13 март 2013 г. излезе фигурата на Бергольо – малко позната в Европа, макар и добре известна сред епископите в Латинска Америка. Папа Франциск със своя директен и оригинален стил успя да задвижи отново Църквата с важни реформи. Бих искал да спомена поне две: икономическите реформи за повече прозрачност във финансите на Светия престол и строгата борба срещу сексуалните злоупотреби в Църквата.
- Кои са според Вас основните слабости на папа Франциск в сравнение с неговите предшественици?
- Неговият стил на управление на Църквата беше съсредоточен около неговата силна личност, която в определени аспекти измести Курията на заден план, може би дори я лиши от значимост. Бергольо изпитваше недоверие към куриалния свят и неслучайно избра да живее извън Апостолическия дворец. Това недоверие може да се разглежда като слабост на неговия понтификат – парадоксално за папа, който винаги е подчертавал значението на синодалността. Има също така потенциални реформи, които срещнаха съпротива и пречки – като тази относно ролята на жените в Църквата, т.е. възможността за женски дяконат; или възможността в някои случаи да се направи изключение от целибата (отказ от обвързване и сключване на брак – бел.а.)за католическите свещеници. Това искане се появи по време на специалния синод за Амазония през 2019 г. Във всеки случай, кризата на свещеническите призвания, особено на Запад, остава очевиден и значим факт.
