Според редица оценки, на 13 и 14 февруари приключи историческата епоха, чието начало бе подписването на Атлантическата харта между Рузвелт и Чърчил на 14 август 1941 г. Основания за подобен извод дават както телефонният разговор между Тръмп и Путин, с който очевидно се заобикалят колективните инструменти на Атлантическото сътрудничество при взимане на важни решения, така и изявленията в Мюнхен на висши представители на администрацията Тръмп - Дж. Д. Ванс и Питър Хегсет. В хаоса от аргументи е трудно да се ориентираме относно истинските причини на този вътрешен разрив в евроатлантическата общност. Някои го отдават на характера на Тръмп, други - на твърдата политика на имперски национализъм, предприета от началото на втория му мандат, трети... За съжаление, европоцентричните обяснения на фактите няма да ни доведат по-близо до истината.
Геополитическите възгледи на Тръмп - извън чисто търговските си аспекти - са свързани с последната "свръхценна" идея на Хенри Кисинджър, която от едно десетилетие произвежда мощни интелектуални и политически илюзии в Америка. Същността на тази идея е проста. Така както Кисинджър изигра "китайската карта" спрямо комунистическия колос в Москва като рязко подобри отношенията между Вашингтон и Пекин, така и днес някой трябва да изиграе "руската карта" спрямо новия световен колос - Китай - като "придърпа" Москва в американската орбита. Тръмп съвсем очевидно се припозна в тази роля и тръгна да я играе още по време на първия си мандат. Не му стигна нито времето, нито политическия ресурс за окончателно "сприятеляване" с Путин, затова планът бе възобновен от ден първи на настоящия му втори мандат. За нас войната в Украйна е съдбовно събитие, от чийто край зависи оцеляването на Европа и бъдещето на нейния интеграционен проект. За Тръмп и неговия политически кръг Украйна е разменна монета за договаряне с Путин по основния въпрос - ще излезе ли Кремъл от своя статут на "втора цигулка" в оркестъра на Пекин и ще се присъедини ли към "оркестъра" на Вашингтон.
Всяка сделка има своя цена, а Тръмп не възнамерява да плаща нищо от "собствения" си джоб. Ако договарянето с Путин изисква да се плати с цената на Украйна, на Източна Европа, на Европа като цяло - Тръмп ще се пазари и ще договори цената. Той не е първия американски президент, който се договаря с картата на Европа в ръка. Франклин Рузвелт предаде на Сталин източната половина на Европа за да утвърди Америка като новия властови център на Запада на мястото на Британската империя. Можеше ли да не позволи на Москва да окупира изтока на Европа? Можеше - стига да се бе съгласил с плана на Чърчил за откриване на втори фронт на Балканите. Тогава съветските и англо-американските войски щяха да се срещнат някъде около полско-украинската граница, а не на запад от Берлин. Днес подобна сделка е почти невъзможна - не само защото живеем в една различна Европа, но преди всичко защото потенциалът на Путин за настъпателен империализъм е доста по-ограничен от този на Сталин. Няма го и мощният поток на американския lend lease към Москва. Едничка Украйна с ограничена външна помощ е в състояние да спира варварите, нахлули в земята й. Но макар че силите на Москва днес са доста по-скромни, имперският апетит на Кремъл не е по-малък. Ще захапе всичко, до което му се даде достъп - нищо, че по-късно ще трябва да го повърне на висока цена.
Ние не знаем какви ще бъдат параметрите на сделката, не сме информирани за детайлите на договарянето, което е в ход. Очевидно е едно - хипотезата, че Тръмп заедно със своите атлантически партньори ще се опита да изтръгне сделка от максимална полза за Украйна е илюзия. Защитата на интересите на Киев в договарянето на примирие зависи както от мъжеството на украинските лидери, така и от мобилизацията на европейските правителства и институции да помогнат на Украйна да удържи на натиск. Натиск, който вече идва не само от Москва, но и от Вашингтон. Иска ми се да вярвам, че в Конгреса и в Сената, в медиите и общественото мнение на Америка също ще има позиции на власт и влияние, упражнени в полза на Украйна. За съжаление, въпреки че след февруари 2022 г. се събуди от дълбокия си сън на една "безметежна Аркадия", Европа все още е драматично фрагментирана и неефективна в процеса на преизграждането си като геополитически фактор със сила, съответстваща на икономическата й мощ. Значение има не само това, което Путин ще поиска като цена за сделката, но и това, което той действително е в състояние да покаже, че контролира - или може да контролира.
Така в процеса на договаряне бързо ще изплуват Орбани, Вучичи, Радевци и Фицовци - властови персонажи от европейската периферия, отдавна прикупени и прислужващи в хибридната експанзия на Кремъл. Тази мрежа от "хранени хора" на Москва се разпростира и в целия останал европейски континент, където популисткият национализъм воюва с постмодерното левичарство, все още доминиращо културната и до голяма степен политическата сцена на Европа. Путин с готовност подхранва десния популизъм на Европа - така както съветските му предшественици подхранваха радикалната европейска левица. По време на Студената война Америка бе факторът, "скъсяващ" дългата ръка на Москва към Европа. Днес Америка по всяка вероятност за дълго се отказва да "играе" в отбора на Европа. Фрагментирането на източна Европа и на винаги готовите за хаотично съперничество Балкани могат да се окажат удобни разменни монети в цената на сделката, която Тръмп и Путин ще се опитват да договорят. Основната стратегическа цел на Кремъл след края на Втората световна война е да принуди Америка да се завърне "у дома" - от другата страна на Атлантическия океан. Оттеглянето на Америка е ключовата предпоставка за имперска експазия на Москва в Европа. Днес тази цел най-после може поне отчасти да се реализира - да се договори.
Аналогията винаги е била хлъзгав - ненадежден метод за познание. Идеята на Вашингтон да изиграе "руската карта" спрямо Пекин, подобно на "китайската карта", която тандемът Никсън-Кисинджър изиграха спрямо Москва, е твърде повърхностна за да се реализира с дългосрочен успех. През 70-те години Вашингтон се възползва от крайната враждебност между Москва и Пекин, особено след кратката война между тях през 1969 г. Днес между Китай и Русия има силни връзки на зависимост - особено на Москва от Пекин. За Кремъл е напълно ясно, че "смяната на партньора" - т.е. присъединяването към лагера на Вашингтон, ще превърне Русия в предна линия на противопоставянето между Америка и Китай - нещо, което Москва с всички сили ще се постарае да избегне. Но това не означава, че Путин не може да изиграе дълги етюди на опортюнистично договаряне с Тръмп за постигане на геополитическа "сделка" помежду им. Бисмарк ли беше казал, че договорите с Русия не струват и хартията, на която са написани...
За наблюдателите на международните отношения винаги е представлявал интерес парадоксалният факт, че всяко ново поколение американски лидери, всеки нов политически екип във Вашингтон започва да се учи и да практикува отношенията си с Москва от нулата. В зората на своята кариера като президент Буш младши "видя душата" в очите на Путин. Барак Обама предложи на Кремъл re-set - доброжелателен подарък, който Кремъл незабавно оползотвори в агресия спрямо своите съседи, с десант в Сирия и с мащабна пропагандна война срещу Европа. Мъжете си мечтаят цял живот да получат от дамите такъв поглед, с който Тръмп гледаше Путин на срещата им в Хелзинки през 2018 г. Днес Доналд Тръмп самоуверено тръгва към своя grand design в отношенията с Путин, много вероятно без да подозира дълбочината на измамните реалности, с които ще трябва да се срещне по пътя. "Восток - дело тонкое"! Как по-деликатно да изразиш предупреждението, че по пътя "на изток" те чакат изненади от различно естество...
Ние няма защо да се грижим за премеждията, които Тръмп и неговата амбиция да разиграе "руската карта" срещу Пекин ще срещне по пътя. За нас е важно преди всичко нашето собствено оцеляване - и съхраняването на тази свобода, която неочаквано получихме с един каприз на историята през 1989 г. Единственият начин да я съхраним е да запазим обединена Европа и да допринесем за нейната максимално бърза метаморфоза в значим геополитически субект в съвременния свят. Тръмп и неговите сътрудници демонстрират твърде арогантно и безцеремонно отношение към Европа. И това е много добре - то може да подейства като будилник, като събуждащ шамар за все още спящата в епохата на "либералния консенсус" европейска управляваща класа. Не можем да се лъжем - тази класа се състои преимуществено от посредствени хора и това е естествен резултат от една епоха на безоблачни илюзии. Днешната епоха е друга - тя иска лидери и ще намери лидери. Цената, която всички ние ще платим за геополитическия катаклизъм в атлантическия свят ще бъде много висока. За съжаление, хората и народите не избират съдбата си - те могат само да я облекчат с разум и труд.
... Между другото... Героизмът на украинските воини е факторът, който направи Америка отново велика (made America great again). През 2021 г. американската армия напусна по унизителен начин Афганистан и изпрати послание до всички мераклии за слава по света - включително до Путин, че Америка е вече много слаба, затова всеки може да прави каквото си поиска. Четири години по-късно храбростта на украинските войници показа нищетата на това, което до февруари 2022 г. се водеше за "втората най-силна армия в света" - на руската армия. На този фон Америка отново засия като център на могъщество и недостижимост. Това е кредита, който Украйна даде на Вашингтон - кредит, който администрацията на Тръмп отказва да изплаща. Слава на Украйна! На героите - слава!
(От фейсбук)
