- Приятелствата ми с Татяна Лолова, Невена Коканова, Наум Шопов, Стефан Данаилов много задължават, защото имам дълг към тях - да ги помня, да ги разказвам, обяснява известният журналист
- Световните звезди са една идея по-спокойни за бъдещето си от българските си колеги
- Имам личен проект "Памет". Чрез него искам да
съхраня спомена за личности, които са част от историята на България и са надживели моди, политически системи, обществени нагласи
- На 2 март на рождения ви ден гост ще бъде Соня Йончева - хубав празник ще е! Световноизвестната оперна певица ще гледа себе си в документалния филм “Гала в София” за концерта ѝ у нас с Пласидо Доминго, на който сте сценарист, а на празника ви ще е премиерата му. Какво показва лентата, г-н Тошев?
- Документалният филм “Гала в София” с участието на Соня Йончева и Пласидо Доминго е първият продуциран от компанията на певицата. Той е документ за музикалния празник, който тя създаде по време на пандемията от COVID-19 в центъра на София. Оперната гала събра за първи път от месеци 6000 души на едно място, за да преживеем заедно музикално пътуване с Йончева, Доминго, маестро Тодоров и Софийската филхармония.
Беше рисков проект и съм благодарен на кмета Фандъкова и екипа ѝ, че заедно с екипа на Йончева успяхме да направим този празник възможен. Филмът включва изпълнения, бекстейдж, репетиции и интервюта.
С режисьора Ема Константинова за втори път работим върху проект за Соня Йончева. Първият ни документален филм - Sempre Libera, разказа за пътя на сопраното от родния Пловдив до световните сцени. Филмът беше показан в Москва, Рим, Виена, Берлин, Матера. Скоро ще го видят в Китай и Япония.
- Що за човек е Соня Йончева и как се снима филм за толкова популярна личност? Какво повече ще научат зрителите за нея от филма?
- Соня Йончева е талант, който има шанса да бъде чут, видян и оценен от световната публика навреме. Соня е естествен човек, не е примадона. Умее да управлява творческата си кариера успешно.
Полага огромен труд, лишава се от много неща, за да бъде във форма. За мен е ценно, че тя не пренебрегна ролята на майка пред ролята на оперна прима, както често се случва с нейни именити колежки. Щастлив съм, че професионално се срещнахме. Тя е добър артист и вярвам, че ако има шанс, може да има кариера и в киното.
- Още една премиера ви предстои - на новата ви книга за Татяна Лолова, но във Виена на 24 март. Коя е любимата ви история с Таня Лолова?
- Татяна Лолова е едно от големите ми приятелства в живота. Заедно с нейния съпруг Славе. Бях допуснат от тях, за което съм благодарен. Споделихме над 15 години приятелство и научих много от двамата. Щастлив съм, че професията на журналист ме свързва с личности като Татяна Лолова, Невена Коканова, Наум Шопов, Стефан Данаилов. Творци, на които съм се възхищавал като зрител и след време съм станал част от близкото им обкръжение.
Тези приятелства много задължават, защото имам дълг към тях – да ги помня, да ги разказвам. След София националната програма “Татяна Лолова на 90 години” продължава във Виена на 24 март. Благодарение на Societas Bulgarica - организация на млади и успешни българи в Австрия, ще покажа филма “Последният спектакъл” и книгата “Татяна Лолова. От А до Я” в австрийската столица.
Преди това на 14 март ще бъда в Рим благодарение на Българския културен институт (БКИ) там и на г-жа Жана Яковлева. Представянето ще е в българското посолство, където преди години бяхме заедно с Татяна Лолова и Славето.
На 8 май съм в БКИ-Берлин, по покана на директора г-н Борислав Петранов, който прави много за популяризирането на българската култура в Германия. Следват Франция, Великобритания, Испания, Ирландия и много градове на България. Щастлив съм, че името на Татяна Лолова още предизвиква възторг и усмивка. Голямата актриса не е забравена!
Имам толкова много истории с Татяна Лолова, защото освен голям артист тя беше щедър и много всеотдаен човек. Снимахме филма “Портрет на една дама” с оператора Румен Василев и пред центъра “Помпиду” в Париж Татяна Лолова изведнъж се спря. На паважа бяха насядали момичета и момчета от цял свят. Лолова не само седна, но и легна до другите туристи. Направи го така естествено, че хората започнаха да ѝ ръкопляскат. Някои видяха камерата и дойдоха до нас. Попитаха: “Тя е актриса, нали?”. Отговорих: “Тя е голяма актриса!”.
И започнаха да си правят селфита с нея, а Татяна с нейната усмивка и елегантна шапка беше щастлива. Още едно доказателство, че има личности, които носят онова дуенде, което ги прави различни от другите.
- Винаги сте разказвали какъв чудесен приятел е тя. Какво ви свързва през годините?
- Свързва ни любопитството към света и другите. Запознахме се по един странен, но много показателен начин. Имах прожекция на първия ми филм за Невена Коканова в Сатиричния театър преди години. След прожекцията към мен се приближи Татяна Лолова с насълзени очи. Прегърна ме и каза: “Благодаря ти! Това е Невена!”. И си тръгна. Останах няколко минути на мястото. Харесвах я като актриса. Бях чувал, че е характер, че държи всички на ръка разстояние. И в най-смелите си мечти не съм си представял как една от най-големите и обичани актриси на България ще дойде, ще ме прегърне и ще ми каже тези думи.
След време случайността отново ни срещна. Този път в един софийски ресторант и Славето стопи всякаква дистанция. Оттогава той и Татяна Лолова станаха част от най-близките ми хора. Много пътувахме, много се смеехме заедно, а след като Славето си отиде..., много и страдахме. Това приятелство е поредното доказателство, че няма млади и стари, има хора, които споделят еднакви ценности и интереси.
Татяна Лолова ми показа какво означава да вървиш по пътя си с достойнство, без да хленчиш, без да се оплакваш. Да се справяш, да обичаш, да се раздаваш.
- Много известни и все качествени българи са герои в документалните ви филми и книги. За кого е книгата, която сте написали на един дъх, и за кого ви е било много трудно?
- Първата ми книга – за Невена Коканова. Написах я на един дъх, последната за Татяна Лолова – също. Най-трудно ми беше написването на книгата за Георги Парцалев “Хамлет от град Левски”. Не съм го познавал, родителите ми – също. Беше дълго проучване – архиви, интервюта, срещи с хора, които са го познавали. Трудно пътуване в непознат за мен живот, но интересен и поучителен.
- Защо е нужно да остане паметта за тези хора, какво са дали те на обществото ни? Задавате ли си такива въпроси, или само журналистическото ви любопитство и призвание ви карат да представяте живота и кариерата им?
- Правя важно уточнение, че аз не съм писател, а журналист. Подходът ми към писането на книги е журналистически. Разбира се, че използвам художествени похвати. Изкарах курс в Лондон за писането на документални и биографични книги. Формата е важна за мен. Пиша книги само за личности, които ме вълнуват. Често отказвам покани да напиша книга по поръчка. Не мога. Трябва да съм честен към хората, за които пиша. Тази работа не е занаят.
Имам личен проект “Памет”. Чрез него искам да съхраня спомена за личности, които са ме променяли чрез изкуството си. Личности, които са част от историята на България и са надживели моди, политически системи, обществени нагласи. Живеем във време на безпаметност, на пренаписване на биографии и подмяна на стойности. Днес е важно да помним, да разказваме за тези, които вече ги няма, но са оставили важни доказателства за времето, в което са живели, чрез своето изкуство, позиции, морал.
Има толкова неразказани истории. Сега подготвям филм за Пейо Яворов съвместно с музея “Яворов” и община Чирпан. Искам да избягаме от клишетата, когато говорим за поета и общественика Пейо Яворов.
Работя по още два важни филмови проекта - за художника Стоимен Стоименов, който от години живее и твори във Виена. Голяма фигура, личност! На 16 март започват снимките на филм за един забележителен пианист, живял и работил във Франция - Венцислав Янков. Тази година ще отбележим 80 години от рождението на Силви Вартан и с екипа ми правим нов документален филм за тази изключителна жена и певица.
- Обиколили сте над 200 държави и сте правили интервюта с много световни знаменитости. С какво са по-различни те от българските?
- Както ми каза испанският режисьор Педро Алмодовар в интервю: “Интересните хора нямат пол, социална принадлежност, националност. Те имат история, която трябва да се разкаже!”.
Разбира се, че Ал Пачино има друга филмова съдба от тази на Стефан Данаилов (въпреки че Ламбо има повече заснети филми от него!), Тина Търнър има друг мащаб на кариера от тази на Лили Иванова, но и двете са големи певици. За съжаление, сме живели във време, в което е било невъзможно българин лесно да направи световна кариера. Кристо, Борис Христов, Гяуров, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска, Христо Стоичков, Бербатов са изключения. Днес вече имаме Мария Бакалова, Соня Йончева, Юлиан Костов, Васко Василев. Не са много като бройка, но са личности, които се развиват в правилната посока.
Световните звезди са една идея по-спокойни за бъдещето си от българските си колеги. По много причини, не само битови. Всичко опира до мащаба. За съжаление, повечето ни популярни личности след Калотина са обикновени туристи. Вярвам, че тепърва млади българи спокойно, с увереност и талант ще стават част от световния елит.
- Днес вече сте известен и сигурно много по-лесно стигате до другите известни по света. С кого беше първото ви интервю с чужда знаменитост?
- Първото ми интервю със световна звезда беше с Питър Гейбриъл за в. “24 часа” през 1994 г. Случи се в Ню Йорк и беше истинско преживяване. Помогна случайността и една българска връзка.
И днес е тръпка, когато срещу мен застане Мел Гибсън или Моника Белучи. Разбира се, днес съм много по-овладян, защото запазвам личния възторг за себе си. Без значение дали събеседникът ми е известен, или не, спазвам професионалните стандарти за интервю. Годините и опитът си казват думата, а и портфолиото. За да ти даде звезда интервю, минаваш през агента, изискват линкове с други твои интервюта. Не всички срещи са материализирани в интервюта, но съм ги преживял. Пиша личната си книга, в която ще разкажа за тези срещи с Горбачов, Обама, Армани, Бил Гейтс...
- Преди много години един българин емигрант става свидетел на златните години на прочутия хотел “Челси” в Ню Йорк. Вероятно не сте вторият българин, влизал там, но пък засега сте единственият, който ще разкаже онази българска история за този хотел във филм. И сега следва най-интересното - правите тази документална лента с Би Би Си и Нетфликс. Как тези огромни медийни компании стигнаха до българина емигрант и до вас? И каква е вашата роля?
- “Шансът се дава на човек, който има енергията да работи непрекъснато за него”. Вярвам в тази мисъл. Щастлив съм, че съм част от световни екипи. Не ми е за първи път, но сега работата е много по-отговорна. Не мога да говоря на този етап много за проектите, но за мен като журналист те са истинско предизвикателство. Сверявам си часовника с най-големите в този бизнес. Шансът да съм част от тези продукции е един университет.
- Много активен сте във фейсбук, но не като българските инфлуенсъри с нескопосани реклами. Малко пишете за себе си, а по-скоро представяте достиженията на други хора. Защо? И кога ви остава време?
- Бях един от последните, които влязоха в мрежата. Имах години наред съпротива. Животът ми е достатъчно динамичен и интересен, за да споделям преживяванията си в социалните мрежи. Реших да ги използвам умно. Често ме търсят да рекламирам разни продукти, услуги, но съм предпазлив. Предпочитам да споделям истории, които смятам за интересни и поучителни, но социалните мрежи са и опасни. Могат доста да те разклатят с хейт, негативизъм. За щастие, бързо се ориентирам кой е трол, кой е платен. Внимателен съм с личните снимки, не си позволявам да давам лична информация, не публикувам снимки на дъщеря си, на най-близките. На мен не ми пука от хейтъри. Публичността ми помага да се справя с несправедливия гняв на хора, които са се изгубили по пътя. Много е лесно да мразиш в социалните мрежи, трудно е да споделяш, да обичаш, да бъдеш полезен на другите. Избирам да съм от светлата страна.
- Дали пред камера, или само като продуцент, но всеки ден сте и в телевизията с предаването си “Преди обед”. Как технологиите и социалните мрежи промениха телевизията?
- Всичко се променя много бързо, не само медиите. Но никой не може да изтрие ролята на човека като основен фактор на случването на една история, преживяване. Човекът с неговия ум, емоции, чувствителност, рефлекси, таланти, недостатъци винаги ще бъде необходим. Разбира се, новите технологии облекчават нашата работа, но човекът е всичко! Незаменим!
Проблемът на медиите днес е, че са страхливи, особено телевизиите, не рискуват, не създават тенденции, изостават, вървят след масовия вкус, не създават вкус. Дигитално българските телевизии са много назад от световните тенденции. Телевизията е консервативна медия. Тя е за определена аудитория, не е за 19-25-годишните. Те не я гледат, защото нямат това търпение и време. За тях трябва да се продуцира дигитално съдържание, което изисква друг рефлекс.
- Как се промениха българските медии - те са част от целия ви професионален живот? Какво им липсва и кое, от друга страна, е най-доброто в тях?
- Не искам да обобщавам, защото не познавам процесите в нашите медии добре отвътре. Мога да говоря за телевизията. За съжаление програмите са предсказуеми като съдържание. Свърши времето на "всичко е за всички". Никой не инвестира в качествено и различно дигитално съдържание.
- Къде остава личният ви живот?
- В последните 10 години инвестирам повече в почивка и лични срещи, защото умората, липсата на ясна посока могат да провалят всеки човек. Да не говоря, че все повече млади хора страдат от синдрома “бърнаут”. Убедих се, че да си необходим на другите, трябва да инвестираш непрекъснато в знания, физическа кондиция, професионален опит.
Ще призная , че около 50-ата си годишнина се почувствах наистина щастлив. Сбъднал съм няколко свои мечти, научих се на търпение, преживявам предателства, обиколил съм света, обичан съм, необходим съм на хора, които уважавам и на които вярвам. Близките ми са здрави и всеки има свой път. Имам проекти и програма за 10 години напред, да съм жив и здрав. Знам какво мога и най-важното – какво не искам да правя.
- Как дъщеря ви коментира вашата работа? И как вие приехте избора ѝ на професия - тя учи неврохирургия в Сорбоната в Париж?
- Дъщеря ми е будна млада дама с интереси. Най-важното е, че е чувствителен човек. Тя има позиция. Научена е на труд. Обича медицината. Дано има шанс да разкрие възможностите си. С майка ѝ я учим, че най-важното е да се чувства необходима. Тя не се интересува много от моята работа, но искрено се развълнува от срещата си с Мария Бакалова. Тя осъзнава какво е постигнала Мария – от Бургас до Холивуд. И това я респектира, мотивира я по нейния път.
- Какво можем да научим от младите хора днес?
- Можем да им дадем път. Да се учим от тях. Те имат друг поглед към света. Наблюдавам дъщеря ми, моите студенти. Аз исках дъщеря ми да е гражданин на света. Тя е българка, която говори свободно няколко езика, не се страхува да се качи сама на самолета и да замине на другия край на света. Много по-добре от мен и майка си знае какво може, какво зависи от нея и какво не. Бързо се адаптира. Няма предразсъдъци, няма страхове. Действа! Завиждам на младите за смелостта да се заявят категорично, да пробват, да грешат.
- Не ви ли е рано да пишете автобиография? И какво ще разкажете в нея?
- Не знам дали ми е рано, честно. Едва ли ще напиша автобиография. По-скоро ще разкажа за интересните си срещи, за уроците, които съм получил по пътя си, за учителите, за важните хора и за предразсъдъците и страховете, които са ме спъвали...
Но преди това има две книги, които чакат. Едната е изследване за Лили Иванова и българската естрада. Съвсем скоро. Един голям труд с много интересни открития и факти, които ще преобърнат представата на много хора за историята на българската рок, поп музика, за Държавна сигурност, компромисите и флиртовете с властта на много звезди от миналото и настоящето. Моята автобиография ще почака.
- Навършвате 55 години на 2 март - ден за празник или сериозен момент за равносметка ще е? На кого сте благодарен за всичко, което ви се е случило през тях?
- Благодаря на родителите си, че ме възпитаха в емпатия и почтеност. Благодаря на приятелите си, които са с мен още от дете. Те са най-големият ми капитал. Разбира се, на семейството – сестра ми, дъщеря ми, за търпението през годините, защото те са чули най-много: "не мога сега", "чакай", "след малко ще звънна". Благодаря на учителите, на колегите, на хората, с които работя, за доверието, защото не е лесно понякога да ме търпят. Благодаря и на враговете ми, на хората, които са ми пречили и пречат, защото ме каляват. Знам, че съм необходим, знам какво мога и знам какви граници никога не бих прекрачил. През годините съм получавал различни изкушаващи предложения – да вляза в политиката, да бъда депутат, дори министър, да работя за силните на деня. Мисля, че имам чувство за реалност, което ме предпазва от прибързани решения. Справям се с егото, което много пречи. Не дължа на никого нищо, освен на родителите си. Заспивам спокойно и се будя с желание за новия ден. Имам енергия и мечти.
- Докъде стигат мечтите ви?
- До следващия проект, който започвам, до следващата среща, до новия герой, книга, филм, предаване, среща, на които ще посветя своето време. Мечтите са стимул, не самоцел.
CV
Роден е на 2 март 1969 г. в София
Филолог и журналист по образование, специализирал е журналистика в Ню Йорк, САЩ
Кариерата му започва във в. "24 часа". Работил е в сп. "Лик" и е сред създателите на в. "Дневник" и сп. "Едно"
Продуцент е на предаването "Преди обед" по Би Ти Ви и е автор на биографични книги и документални филми за едни от най-известните хора на изкуството у нас
