Тук освен силата на съблазняването работи и силата на заплахата и подривната дейност - да не забравяме действията на ГРУ - руските тайни служби, срещу складовете за муниции в България и натиска по линия на газовите доставки, "Росатом" и "Роснефт" във вашата икономика, казва френският философ и есеист
Мишел Елчаниноф е автор на книгите "В съзнанието на Путин" и "Новите дисиденти". Роден е в Париж на 19 май 1969 г. Философската му дисертация е върху творчеството на Достоевски. Работил е във френското посолство в Москва.
- 35 години от закуската на президента Франсоа Митеран с български интелектуалци - това е поводът да сте в България, г-н Елчаниноф. Как гледате на онези събития?
- Имам няколко български приятели, които ми потвърдиха, че случилото се тогава, макар и миг на задушевност, всъщност е едно важно политическо събитие за България. Но също и за Франция. А в момента преживяваме период в европейската история, който е много опасен и неспокоен. Важно е да събудим тази памет за дисидентството, което не бива да бъде забравено, а да послужи за вдъхновение на тези хора днес, които се опитват да се борят. Това е не само отбелязване на една дата, но и призив за действие.
- Ако гледате репортажите на френските журналисти, придружавали тогава Митеран, всички те казват едно и също нещо: Истинските дисиденти на България не бяха около масата на президента. Без да отричаме историческия принос на присъстващите, защото там бе д-р Желю Желев, който на тази закуска бе легитимиран като лидер на българската опозиция и след това стана първият президент на България, нека се попитаме защо френските журналисти са били скептични? Критиката към режима на Тодор Живков, която тези интелектуалци, членуващи в Клуба за гласност и преустройство, си позволяват, е, че не се следва твърдо курсът на Михаил Горбачов в Москва. Това чуват френските журналисти.
- Без да познавам добре българското дисидентство, нека ви кажа, че съм чел в превод на френски език книгата на д-р Желев "Фашизмът". Това е важна книга за историята на България. За мен в най-широкия смисъл тази книга е труд на дисидент. Защото тя съдържа идеята как властта да стане по-уязвима. Ако трябва да говорим за това какво е дисидентство, на първо място това е отказът от насилие. След това идва личният, а не идеологизиран подход. Дисидентството се характеризира и с изобретателност и според мен това се вижда на всяка страница в тази книга. Защото Желев напълно си е давал сметка, че като опише всички характеристики на фашизма, читателят, който живее в комунистически, тоталитарен режим, ще ги разчете и припознае от негова гледна точка. Вижда се тази хитрост, желание да се изиграе номер, образно казано, на властта. Затова смятам, че е прекрасна дисидентска книга.
- Да, имате право за изобретателността и точно затова може би френските медии не са разбрали какво се говори около масата. Защото българските интелектуалци от онова време говорят предимно с метафори и Езопов език. А може ли да има дисиденти днес?
- Преди време във Франция една жена лекар започна да говори за опасността от лекарство, чиято степен на вреда бе прикрита от фармацевтичната група "Сервие". Тази жена стана обект на тормоз, бе навряна в миша дупка, и то от една частна организация. Смятам, че тази жена в известен смисъл е наследник на дисидентите. Защото каза истината, въпреки че бе обект на огромен натиск, на тормоз дори. В Украйна от десетилетия има хора, които настояваха да кажат истината, да разкрият скандали с корупция, с власт, с правата на жените... Навсякъде в Европа има желание да се говори за такива неща. Събрах тези примери в книгата си "Новите дисиденти". В държави като Франция всички смятаха, че демокрацията се е установила и всичко оттук нататък ще е прекрасно. Но очевидно допуснахме грешка, защото в началото на този век се появи путинизмът, който се налага като идеология и транснационално явление.
- Какво е путинизъм?
- Опитах се да опиша путинизма в книгата "В съзнанието на Путин". Там правя преглед на всички изказвания на Путин от началото на века, действайки като идеологически археолог.
Исках да видя местата, където Путин цитира философи, мислители, писатели и съответно да се върна към книгите на тези автори и така да реконструирам тази Путинова идеология, която почва да се разгръща от началото на 2002 г. насам. Накратко, има четири стълба на путинизма.
- Кои са тези четири стълба на путинизма?
- На първо място е съветизмът. Тук влиза цялата екзалтация от съветската памет, която има имперски характер, а също и сакрализацията, придаването на свещен характер на победата над нацизма.
Вторият пилон е консерватизмът. Някъде от 2012 г. започва да се лансира идеята, че Европа е в етап на морален упадък. Забравила е корените си, своята история, идентичността си. Като тук става дума за всякаква идентичност, не само за това кой е германец, кой французин, но също и за сексуалната идентичност. А Русия е световният център на моралния консерватизъм.
Когато го питат може ли да има гейпарад в Москва, Путин казва, че като президент на страната не може да го приеме по демографски причини, реферирайки към това, че хомосексуалните не са в състояние да имат потомство.
Третият стълб е славянофилството. Тук важна е идеята, че Русия има своя характерна, собствена съдба, която не се разбира от западния свят. Путин често препраща към книгата на Николай Данилевски "Русия и Европа", в която се разгръща идеята за другия път на славянството.
И последният, четвърти стълб, това е евразийството. Естествено, според тази идея Русия представлява сърцевината на европейския континент и мост към азиатската и ислямската част на света. Съответно трябва да се изгради една цивилизационна сфера заедно с мюсюлманските народи, която да се противопостави на Запада. Движещата сила на всичко това, разбира се, е Русия.
- Съветизъм, консерватизъм, панславизъм и евразийство, това изисква твърде разнородна философска основа, не мислите ли?
- Тази идеология не е задължително логически издържана. Тя върви в различни посоки. Но Путин от 24 години насам натиска идеологическите бутони, които са му удобни. Когато говори на сърбите или българите, той натиска бутона "православие". Когато говори с държавите от Централна Азия, натиска бутона "евразийство". А за да се хареса на крайната десница в Европа и по-специално във Франция и Германия, той натиска бутона "консерватизъм".
Смятам, че путинизмът е идеология с транснационални цели. Тоест Русия да се превърне в името на една идея, така както СССР е бил преди това името на една идея.
Путин иска да обедини православни, царисти, националисти, носталгици... Но има две общи неща между философите, на които той се основава. Империята и войната. Всички философи, които цитира, смятат, че Русия е империя и за да се противопостави на западната агресия, трябва да бъде водена война. Още през 2014 г. това си беше оформена философия. Още преди анексирането на Крим.
- Да, но Европа като че ли пропусна всичко това, тази оформена концепция.
- О, да. Европа не разбра нищо.
- Русия първо влезе в Грузия и окупира 20% от територията на тази суверенна страна. Едва след това анексира Крим.
- Точно така. Европа не разбра какво прави Путин. Президентът Саркози беше този, който отиде да преговаря с него за нещо като мирен план. И той бе напълно смачкан от Путин, защото подписа документ, според който Русия се сдобива с 20% от територията на Грузия. И не само той, много от тогавашните управляващи в Европа нищо не разбраха. Меркел също. Но не само политиците, цели части от европейското общество не разбраха нищо. Заради този привлекателен характер на путинизма.
- Къде е привлекателното на путинизма?
- Един малък пример. Във Франция тези, които са носталгично настроени и много харесват ген. Дьо Гол, съответно проявяват интерес към Путин, харесват този модел на твърдата ръка в управлението. Антиевропейски настроената крайна десница в Европа приема путиновския проект. Крайната левица във Франция, която в момента е доста силна, пък споделя с Путин определена форма на антиамериканизъм. Което обяснява защо са толкова снизходителни към действията на Путин.
- Но тази съблазняваща сила на Путин очевидно действа не само на опозиционните сили в Европа, но и сред сегашния управляващ елит. Споменахте Саркози, но и президента Макрон също беше при Путин. И то през 2018 г., доста след анексията на Крим.
- Именно това отношение на много европейски правителства към Путин и анексията на Крим обясняват защо Путин стигна толкова далеч.
- Ако не сме обърнали внимание на Осетия и на Крим, защо сега трябва да ни пука за Донбас? Защо стана толкова важно изведнъж? Това последният рубеж срещу путинизма ли е? Може би най-сетне Европа се е уплашила, че ако не го спре, той може да продължи по-нататък?
- Ако съюзниците на Украйна я изоставят сега, очевидно е, че след време Путин може да стигне и по-далеч. Този момент е важен, защото украинската контраофанзива не постигна желаните резултати и сега има проблеми с помощта за Украйна.
- Този разговор за евентуалното руско настъпление би звучал с различна степен на тревожност във Франция, но тъй като го водим в София - столицата на страна, в която носталгията по съветското време заедно с неговите момументи е много жива, то колко трябва да сме притеснени от тази съблазняваща сила на Путин?
- Освен силата на съблазнението тук имате и силата на заплахата и на подривното действие.
Аз за първи път съм в България и няма да претендирам за дълбок анализ на ситуацията тук, но да не забравяме всички действия на ГРУ (руските тайни служби) срещу складовете за муниции на територията на България. А също и натиска, окзван през цялото време по линия на газа и присъствието на гиганти като "Росатом" и "Роснефт" в икономическия живот на България. Залага се много и на нестабилността тук. Но така е и във Франция. У нас Русия също залага на нестабилността. През юни имаше, знаете, бунтове в предградията. Някои руски медии представяха тези събития като революция във Франция. След атентатите на "Хамас" на 7 октомври в Израел групи, предполагаемо свързани с Русия, започнаха да слагат звездата на Давид върху къщи в Париж и предградията, за да вдъхнат страх у френските евреи. Залага се без съмнение на дестабилизация във Франция, предполагам, че това важи и за България.
- Можем да го кажем за цяла Европа.
- Да, следват се няколко линии, това е нещо като идеологическа магма, като многоглава хидра, плъзнала навсякъде и опитваща се да засегне всички аспекти от живота на европейското общество. Путинизмът има пластичен характер.
- Да, но Путин, по всичко изглежда, ще спечели петия си президентски мандат тази година и ще остане на власт сигурно, докато е жив. Имайки предвид това, каква би трябвало да е стратегията на Европа? Как се отговаря, как се противодейства на подобна хидра, за която говорите? Вероятно и ние трябва да сме пластични като путинизма?
- Да, и точно това е интересното. Путинизмът дърпа различни лостове в различните страни. В Сърбия, в Италия и България са различни нещата. Мисля, че трябва да се създаде европейска обсерватория на путинизма, така че да могат европейците да се ориентират как да действат. Необходима е пластичност наистина, защото, ако разберем по какъв начин действа путинизмът в различните страни, това ще позволи да се разработят и различни противодействия. Но това е работа с повече интелектуален характер.
Същественото сега си остава подкрепата за Украйна. Ясно е, че ако Украйна загуби част от своята територия, Путин, който ще разполага с власт до 2036 г., ще се насочи и към други места. Може да отиде към балтийските страни, на Балканите, в Централна Азия. Той има нужда от войната, защото цялата негова дейност почива на едно повествование, което се разгръща в кресчендо. Войната му е важна.
