Израелският дипломат и професор Итамар Рабинович, който ръководеше преговорите за мирното уреждане на отношенията със Сирия преди повече от десетилетия, коментира събитията днес в и около Газа. По думите му, това което се случва е „първата война между Иран и Израел“. Преобладаващото впечатление в региона обаче е, че войната в Газа е прокси на по-големия конфликт, противопоставящ Америка, Иран и Русия , а изходът ѝ ще определи доколко трите доминиращи региона сили ще се договорят по широк кръг от проблеми, включващи, войната в Украйна ,ядреното споразумение и премахването на санкциите, както и относно разпределението на ролите в регионалната и система за сигурност. Това обаче не може да засенчи основния фактор в конфликта, а именно – палестинския проблем. Това е проблемът, пред който вече близо столетие са изправени Близкият изток и Западът и който и до днес няма нито мирно, нито военно решение.
Иран си присвои палестинската кауза още по времето на преговорите в „Кемп Дейвид“, превръщайки я в ключов компонент на своя проект за регионална експанзия. Независимо дали наистина иска да "премахне Израел" и да изгони Америка от региона, или това е само лозунг за мобилизиране подкрепа за своя проект, Техеран създаде военна инфраструктура в няколко арабски страни с тази цел. Чрез крилото „Кудс“(в превод „Свещен град“, т.е. Йерусалим) на своята „Революционна гвардия“ Иран създаде „Хизбула“ в Ливан, за да има Иран граница с Израел. Ливан под пълния контрол на Иран ще се превърна в карта в играта между двете държави. Това бе последвано от създаването на няколко въоръжени фракции в Ирак и Сирия които и те вече са също важни карти в другата игра не само с Израел , но и с Америка . Освен тях Иран финансира и въоръжи хутската милиция „Ансар Аллах“ в Йемен, която пък е срещу Саудитска арабия, както и „Хамас“ и „Ислямски джихад“ в Газа.
Във войната в Газа Иран активира своите проксита за атаки както срещу Израел, така и срещу американските сили и бази в региона, като същевременно постоянно заплашваше, че гневът на мюсюлманите ще доведе до всеобхватна война, но без да визира пряка иранска роля.
Америка си разделя задачите с Израел, подкрепяйки го на всичките фронтове с необходимото оръжие и финанси. От своя страна Вашингтон също увеличава военното си присъствие под претекст предотвратяванеразширяването на войната и защита на военните си сили в региона от атаки, водени от Техеран.
Фокусът на администрацията на Байдън, е ограничаването на войната до ивицата Газа и изискването Израел да завърши мисията, като същевременно се стреми да избегне цивилни жертви, и пускането на хуманитарната помощ през ГКПП Рафах.
Залогът на Америка и войната на милициите
Увеличаването на американските сили обаче не е гаранция за възпиране на онези, които не могат да се откажат от подкрепа на Хамас и бомбардиране на Израел, нито за предотвратяване на разширяването на войната, а по-скоро ще активизира усилията за осуетяване на американския план. Вече е повече от ясно се вежда ръката на Путин в операцията на Хамас. Ливански анализатори открито говорят по месните медии за част подготовката на бойците на тази организация в Русия.
Тези мнения биха могли да бъдат тълкувани, като теории на конспирацията. Сигурно е обаче, че Путин има интерес, Америка и нейните западни съюзници да отклонят подкрепата си за Украйна, като насочат немалка част от оръжейната помощ към Израел. Руският президент иска да отклони и вниманието на международното обществено мнение и чуждестранната преса от военните престъпления извършени от страната му в Украйна. От близо две години напрежението между Израел и Русия нараства. (повече по темата прочетете в анализа ми - "Войната в Газа изгаря и последните мостове между Москва и Тел Авив
Правила на играта
Засега основният фронт е в Газа, докато случващото се по другите фронтови линии все още е под формата на откъслечни престрелки в рамките на т. нар. правила на играта, които досега са господствали между Хизбула и Израел. От друга страна, бруталните разрушителни бомбардировки не са краят на играта, нито планираната наземна инвазия. Защото по-важното е, какво ще последва спирането на боевете.
Америка поиска отлагане на сухопътната инвазия поради необходимостта от време за изпращане на американски военни съоръжения в региона. Самият Израел, според негови експерти, все още не е готов за сухопътна операция. Трудно е армията да остане в бойна готовност, без да се движи. Подобен казус възникна в навечерието на войната от 1967 г., когато израелските пилоти, изтощени от продължителния режим на готовност в самолетите, в крайна сметка закъсняха с решението да започнат бомбардировки, за да унищожат египетската авиация. Тогава в гнева си някои от офицерите заплашиха да бомбардират правителствената централа в Тел Авив.
Британският „Икономист“ цитира израелски полковник, според който армията може да поддържа това ниво на готовност най-много две седмици. Американският съвет е да се атакува по модела на бомбардировките срещу Мосул, тогава окупиран от „Ислямска държава“. Там битката с терористите продължи девет месеца с 10 000 убити цивилни. В Газа може да отнеме повече време. Израел не може да поддържа резервите си дълго, защото те са гръбнакът на икономическата, технологичната, научната и административната дейност.
Нов Близък изток или нови колапси?
Сблъсъкът на различните стратегии се усложнява поради изключително опасната фаза на несигурност в един объркан Близък изток и нестабилен свят. Играта е по-голяма от войната в Газа, която в момента е на първо място в новинарските мисии , оставяйки в сянка войната в Украйна. Няма ясност и около параметрите на операцията на Хамас „Потоп от Ал-Акса". От своя страна израелската операция „Железни мечове" в Газа е просто безумно, разрушително отмъщение. Въпросът е: дали земетресението, предизвикано от атаката на „Хамас“ сложи точка на проекта на екстремисткото крайнодясно религиозно правителство на Бенямин Нетаняху за създаване на религиозна еврейска държава без палестинци „от Морето до Реката“, т.е. от Средиземно море до р. Йордан? Това ли намеква Нетаняху, когато казва, че войната срещу Газа „ще промени целия Близък изток“?
Подобни изявления не са новост. Те съпътстваха създаването на Израел през 1948 г.и последвалите събития - Студената война, военните преврати през 50-те и 60-те години и днешните кризи. Същата амбиция имаше революцията на Хомейни в Иран, както и американската инвазия в Ирак през 2003 г. Избухналата три години по-късно война между Хизбула и Израел накара държавния секретар на САЩ Кондолиза Райс да говори за „широкия Близък изток“, подхващайки по-старата идея на Шимон Перес за „нов Близък изток.“
Противоречива е оптиката и спрямо войната в Украйна. Според Америка тя е война за защита на световния ред, доминиран от САЩ, докато според Русия е началото на нов многополюсен световен ред и нови регионални системи в Близкия изток, Далечния изток, Кавказ и Балканите.Дори революциите на така наречената „Арабска пролет“ първоначално изглеждаха като началото на един различен Близък изток.
Всички тези събития обаче на практика доведоха до плачевни резултати. Позитивните процеси - устойчиво развитие, разцвет на образованието, напредък към зелена енергетика и откритост към света възникнаха далеч от кризисните зони на Близкия изток, а именно в страните-членки на Съвета за сътрудничество в Персийския залив, оглавяван от Саудитска Арабия, която при престолонаследника Мохамед бин Салман имаше амбициозни проекти за модернизация в регионален мащаб. Никаква война в Газа, каквито и да са нейните ефекти и резултати, няма да е достатъчна за да промени Близкия изток; съществена промяна няма да настъпи без създаването на палестинска държава със столица Източен Йерусалим в рамките на „решението за две държави“. Това е същия онзи проект, срещу който Нетаняху и неговият екип построиха предизборната си програма под надслов „Загеркване решението за две държави.“
Ще накара ли „шокът Газа“ основните играчи – Израел, Америка, Европа, Русия и Китай – да се заемат сериозно с политическото решение на арабско-израелския конфликт, което да даде на палестинците необходимия минимум права, да облекчи арабите и да гарантира на Израел сигурност и мир, които не са гарантирани с прекомерна сила? – това е основният въпрос.
Войните водят само до унищожение и взаимна омраза
Израелското военновременно правителство, към което се присъедини Бени Ганц, няма да доведе до желаната промяна. То няма друга роля освен ръководството на военната сила. От друга страна, предизвикателствата на войната в Газа и огромните страдания на нейния народ дори не доведоха до спиране на конфликта между самите палестинци, т.е. между автономната власт на Западния бряг и Хамас, която е базирана в Газа. Разбира се, при сегашната ситуация властите в Рамала са още по-маргинализирани.
Никой не знае изненадите, които Хамас е подготвил на очакваната израелска сухопътна инвазия след големия си успех с „Потопа от Ал-Акса“. Неизвестност витае и около практическите измерения на тактиката „разселване след изселване“, която Тел Авив възнамерява да приложи спрямо цивилното население на Газа в рамките на „политиката за изгорената земя“. Но отсега е известно, че всяка война трябва да завърши с някакво споразумение, а най-опасните споразумения и договори са тези, които наложи Наполеон Бонапарт върху страните, които той окупира. Това са договори от типа „всеки договор води до друга война“.„Потопът от Ал-Акса“ и „Железните мечове“ са само епизоди от един безкраен конфликт, който регионалните и международни сили използват в геополитически и стратегически схеми, надхвърлящи Газа и страданието на палестинците.
Сега няма нищо по-важно от въпроса какво ще се случва при сухопътна инвазия, освен въпроса какво трябва да се случи след войната. Истината е, че няма да намерите никого с отговора!
