През последните 30 години комунистическата агентура шестваше необезпокоявана из публичното пространство, независимо че режимът, който тя е обслужвала с доноси и насилие, беше обявен за престъпен
Едва ли ПП-ДБ не са предположили, че като издигнат за кмет на София потомък на високопоставени офицери от ДС, ще влязат от "битата" страна в иначе затихналия дебат за комунистическите служби. Те добре знаят, че за много от привържениците им репресиите на ДС са дълбока биографична и морална травма, която подобен кандидат неизбежно възпалява. И че политическите им опоненти, естествено, ще хвърлят техните камъни по техните глави, като припомнят острите им реакции по сходни казуси, пише "Дойче веле".
Изборът на ПП-ДБ би имал разумно обяснение само ако те виждат в него решение, освен на кметските избори, и на самия дебат за ДС, проточил се през десетилетията.
В България няма осъдени за престъпленията на ДС
България най-малко успя да се справи с тайните си служби от комунистическо време в сравнение с другите бивши соцстрани в ЕС. И дори с Албания. Разбира се, тук трябва да изключим Русия, където модифицирана КГБ продължава да управлява и владее държавата.
Какво означава да се "справиш" с ДС? Първо, служителите и сътрудниците ѝ, според размера на вината им, да бъдат наказани за унищожените човешки животи и съдби. Второ, да им бъде отнет задкулисният властови ресурс и публичното им влияние. И трето - поведението им консенсусно да бъде идентифицирано от обществото като недопустимо, което да възпрепятства рецидивите му. Нищо или почти нищо от това обаче не можа да се случи.
След Десети ноември действително обект на съдебно преследване станаха някои от най-зловещите фигури на ДС като Николай Газдов или Юлияна Ръжгева, които в концлагерите в Белене, Ловеч и Скравена по свидетелства на оцелели лагерници лично са убили десетки невинни хора. Делата с адвокатски хитрости се отлагаха с години, за да бъдат прекратени по давност. Когато през 2015 година се прие, че подобно на престъпленията срещу човечеството и престъпленията срещу човечността, извършени по време комунистическия режим, нямат давност, беше след дъжд качулка, защото никой от подсъдимите вече не беше между живите.
Така фактически за престъпленията на ДС у нас осъдени няма, измъкнаха се даже тези, които са убивали извън "изпълнението на служебните си задължения", с други думи - за собствено удоволствие.
Лустрацията, която така и не се случи
Положението с лустрацията е още по-деморализиращо, защото тя не бе въведена нито от СДС, нито от ОДС, когато имаха мнозинство, въпреки че би трябвало да е задължителна стъпка за дясната им идеология. Костов и Стоянов си размениха взаимни обвинения, но най-вероятната причина са представителите на бившите служби, внедрени и в редиците на "десните". По време на Тройната коалиция пък лустрацията беше отхвърлена с мантрата "да не дразним БСП и ДПС", където въпросните представители бяха най-много. Парадоксално, тъкмо гласовете на бившите комунисти и на ДПС се оказаха нужни, за да се приеме най-после и у нас закон за "отваряне на досиетата" на ДС.
Лустрационна разпоредба всъщност се появи единствено в Закона за радиото и телевизията за членовете на СЕМ и на управителните съвети на БНР и БНТ, но действието ѝ и там бе прекратено от КС, тъй като била дискриминационна. Решиха да пазят от дискриминация лицата, за които дискриминацията е била поминък.
В резултат комунистическата агентура шестваше необезпокоявана из публичното пространство, независимо че режимът, който тя е обслужвала с доноси и насилие, беше обявен за престъпен. Така ДС се изсмя в очите на хилядите си жертви.
Как ДС овладя дебата за ДС
Отглас от този смях се носеше и от отложеното с над 15 години приемане на закона за отварянето досиета. Дотогава те бяха сериозно прочистени - само ген. Семерджиев бе успял да унищожи по собствено усмотрение 144 235 от тях. Така те представиха снимка на ДС, ретуширана от ДС. В закона под претекст за защита на националната сигурност бе предвиден "анклав" на недосегаеми служители и сътрудници, а обявяването на останалите бе сведено до списъци с имена, от които няма как да се разбере кой какво е вършил. Бил ли е елемент от репресивния апарат на ДС или е попаднал там, защото сам е бил репресиран. Така бе предпоставено интересът към свързаните с ДС лица да е повърхностно-клюкарски: дали не е излязъл някой, когото познаваш от екрана, от младостта си, от съседния вход…
Голите поменици от имена всъщност банализираха злото и постепенно изместиха обществената реакция в диапазона от "какво толкова" до "стига толкова". Вярно е, че комисия по досиетата, заедно с оповестяването на имената, както законът ѝ предписваше, по своя инициатива издаваше пространни сборници с архиви на ДС, които разкриваха много от престъпленията ѝ, но те не бяха в компетентността и полезрението на масовия читател. Бланкетното отваряне на досиетата по същество ги затваряше в общественото съзнание.
ДС в крайна сметка успя да се намеси и да насочи в своя изгода публичния дебат за себе си, защото задкулисно се беше съхранила след институционалното ѝ разформироване. Беше се превърнала в нещо като тайна ложа за взаимопомощ от масонски тип. Впрочем, много от членовете ѝ буквално станаха масони, тамплиери и пр. ДС буквално внедряваше свои хора на ключови места в бизнеса, политиката и медиите. Чрез тях упражняваше паралелна власт и именно така възникна дълбоката държава в у нас. Нейната върхушка с годините се обновява и все по-малко може да бъде установена "по документи" принадлежността ѝ към ДС, но това съвсем не значи, че се отказва от ресурсите и от методите на "приватизираните" комунистически служби. От корупцията и рекета, от изнудванията и заплахите, от връзките с местния ъндърграунд и постстъветския режим в Москва…
Шанс страницата най-после да бъде затворена?
Накратко казано, тридесетилетният дебат за ДС бе провален от ДС и в резултат нито тя беше осъдена, нито жертвите ѝ бяха удовлетворени, но за сметка на това темата ловко се използваше за разчистване на сметки с днешна дата. Продължаването по същия начин само засилва чувството за крах на справедливостта в българското общество. В този смисъл издигането на кандидат, чиито потомци са били от ДС, но който в ценностите и развитието си няма нищо общо с тях, може да се приеме като слагане на точка на дебата дотук и отваряне на нова страница. Тя трябва да се напише от лидерите на идващите поколения в евроатлантическа България, които са свалили от плещите си бремето на миналото и се заявяват с успехите си в настоящето. Стига, разбира се, по стар комунистически обичай да не ги обявят за "неблагонадеждни" заради семейния им произход.
Ако се справят, призракът на ДС ще е прогонен поне от живота на младите, а истината за нея ще излезе наяве, когато законът превърне Комисията по досиетата в Институт на паметта и му позволи да проследи персоналната генеалогия на мафията през прехода от службите през комунизма.
