В коментар в британския „Гардиън“, журналистът Джонатан Фридман обяви, че „Нетаняху е екзистенциална заплаха за Израел, на която може да се устои, но само с палестинска подкрепа“, и цитира Даниел Канеман, израелският мислител и икономист, спечелил Нобелова награда за икономика, че Нетаняху е най-голямата заплаха за съществуванието на Израел от 1948 г. насам. Поводът е желанието на последния да изземе властта от съдилищата в полза на изпълнителната власт.
Понастоящем Върховният съд е единственото препятствие за безразделната власт на правителството на тази страна, която няма нито конституция, нито горна парламентарна камара. Следователно, ако съдът бъде ликвидиран, това ще позволи на Нетаняху да управлява без всякакви ограничения, като подобна стъпка би снела от него досегашните обвинения в корупция и измама.
Според кореспондента на базирания в Лондон вестник Asharq Al-Awsat в Тел Авив, Назир Магали, споделя, че доскоро новинарските емисии на израелските телевизионни канали ползваха поне веднъж месечно услугите на „експерт по езика на тялото“, за да покажат на зрителите искреността на тази или онази политическа фигура чрез коментари на изражението на лицето. Но през последните години това не се прави не само поради икономия на разходи, а по-скоро поради неефективността на този метод спрямо министър-председателя Бенямин Нетаняху. Неговата обиграност е такава, че подобен експерт не е в състояние да направи никакво разкритие на лъжа.
Изпечен лъжец
Нетаняху успя да се задържи на власт повече от всички свои предшественици на този пост. Много от онези, които го познаваха отблизо, включително местни и чуждестранни политици и експерти, , бяха озадачени от този феномен. Как може такава личност да победи конкуренти като Шимон Перес, легендарната фигура? И как може да спечели властта, след е бил начело на гневни демонстрации срещу изтъкнатия министър-председател Ицхак Рабин, които улесниха убийството му от религиозен еврейски екстремист? Как фигура като него окупира властта, след като срещу него се натрупаха три обвинения за корупция? И как е възможно днес в неговия кабинет да участва и то в качеството си на министър на финансите Бецалел Смотрич, който бе изобличил Нетаняху като „лъжец, син на лъжец.“
Бенямин Нетаняху е роден в Тел Авив през 1949 г. През 1963 г. семейството му се премества в Съединените щати, когато на баща му Бенцион, виден историк и ционистки активист, е предложена академична длъжност. На 18-годишна възраст Нетаняху се завръща в Израел, където прекарва пет години в армията, служейки като капитан в разузнавателната част на израелския генерален щаб Sayeret Matkal. Ранен е при овладяване на отвлечен от терористите белгийски пътнически самолет през 1972 г. Участва и в Октомврийската война през 1973 г. на Израел срещу съседните арабски държави.
През 1976 г. братът на Нетаняху, Джонатан, бил убит, докато ръководил нашумялата операция за спасяване на заложници от отвлечен самолет в Ентебе, Уганда. Смъртта му оказа дълбоко въздействие върху семейството на Нетаняху и името му стана легенда в Израел. В памет на брат си Нетаняху създаде институт за борба с тероризма. През 1982 г. той е назначен за заместник-ръководител на израелската мисия във Вашингтон.
Активен политически живот
За една нощ публичният живот на Нетаняху се развихри. Говорейки английски с отличителен американски акцент, той се превърна в познато лице на американската телевизия и влиятелен защитник на Израел.
През 1984 г. е назначен за постоянен представител на Израел в ООН. Завръщайки се в Израел през 1988 г., той спечели място в Кнесета в групата на Ликуд и стана заместник външен министър. По-късно оглави и партията, а през 1996 г. стана първият пряко избран израелски министър-председател след провеждането на предсрочни избори, последвали убийството на Ицхак Рабин.
Въпреки острата си критика към мирните споразумения от Осло от 1993 г. между Израел и палестинците, Нетаняху подписа споразумение, целящо да предаде 80% от територията на град Хеброн под контрола на палестинските власти и се съгласи на по-нататъшно изтегляне от окупирания Западен бряг, за огорчение на десницата.
През 1999 г. той загуби поста, след като призова за предсрочни избори и беше победен от лидера на Партията на труда Ехуд Барак.
Тогава Нетаняху се оттегли от лидерството на Ликуд и беше наследен от Ариел Шарон, а след като последният беше избран за министър-председател през 2001 г., той се завърна като външен министър, а след това и като финансов министър. Но в 2005 г. той подаде оставка в знак на протест срещу изтеглянето на Израел от ивицата Газа.
Нетаняху имаше още един шанс да се върне на премиерския пост през 2005 г., след като Шарон се оттегли от партията Ликуд и създаде нова центристка партия, партията Кадима, малко преди да получи инсулт, който го остави в кома.
Обвинения в подкуп, измама и злоупотреба
Но това не беше краят за Нетаняху. През март 2009 г. той отново бе избран за лидер на Ликуд и оглави правителството му. След 2016 г. започна разследване на обвинения в корупция срещу Нетаняху, което завърши с обвинения в подкуп, измама и злоупотреба с доверие по три отделни дела, инициирани през ноември 2019 г.
Твърди се, че Нетаняху е получавал подаръци и услуги от богати бизнесмени в опит да спечели положително отразяване в пресата. Нетаняху естествено отрича обвиненията, твърдейки, че е жертва на политически заговор от опонентите си, оприличавайки го на "лов на вещици". След тези обвинения той беше изправен пред съд през май 2020 г., като стана първият министър-председател, съден по време на мандата си.
Но процесът не навреди на популярността на ветерана. Пред триумфиращите си избиратели след изборите през ноември с.г. той заяви: „Спечелихме огромен вот на доверие от израелския народ“. Така започна последния епизод в неговото вечно премиерстване.
Измамникът Нетаняху
Политическите анализатори са единодушни, че първия си премиерски мандат Нетаняху е спечелил нечестен с трик, който говори много за неговата личност. Точно преди 30 години, когато Ликуд загуби властта в полза на Ицхак Рабин и Шамир подада оставка от ръководството на партията, за овакантената лидерска позиция в тази партия се бореха Нетаняху които е "ашкенази" и външният министър Дейвид Леви, който е мароканец роден в Маракеш. Проучванията по онова време сочеха, че двамата имат изравнени шансове, но с леко предимство за Леви. В навечерието на изборите Нетаняху обяви, че ще направи важно изявление по телевизията. И наистина, на 14 януари 1993 г. той се появи на екрана, държейки ръката на съпругата си Сара. Той обяви пред учудените коментатори и широката публика, че иска да се извини на съпругата си за това, че я е предал. Той разказа на публиката сърцераздирателна история. Група престъпници го били заплашиха, че ако не се оттегли от надпреварата за лидер на Ликуд, ще публикуват видеозапис, показващ как изневерява на жена си. След това той се обърна към половинката си и заяви: „И ето, че стоя пред публиката и обявявам, че наистина съм направил грешка и съм имал кратка връзка с една жена, и ви се извинявам и ви моля за прошка“. След това Нетаняху допълни, че знае кой стои зад това деяние и използва тези шпионски методи и навлиза в личния живот на хората, както и че според него мястото на такива хора е в затвора, а не в ръководството на държавата.
За всички стана ясно, че Нетаняху обвинява Леви в изнудване. Трикът обаче му донесе победа: той спечели 52 процента от гласовете на членовете на партията (72 705 гласа от общо 139 000). Полицията разследва случая , но след няколко месеца по-късно разследването приключи без никакви обвинения или бележки срещу Леви. Едва тогава Сара Нетаняху призна, че не е имало заплашително писмо. А няколко години по-късно беше разкрито, че Нетаняху е сключил писмено споразумение с адвокат със съпругата си, според което тя ще се съгласи да се появи по телевизията с него същата вечер, а в замяна Нетаняху ще прехвърли всичките си активи на нейно име, да не използва кредитна карта, както и занапред да взема съпругата си при всичките си задгранични пътувания с продължителност повече от един ден.
Подстрекателство срещу Рабин
Като ръководител на опозиционния Ликуд, Нетаняху бе начело на приключилата трагично за Рабин кампания против него, заради споразуменията с палестинците в Осло. На всичкото отгоре, след убийството на министър-председателя той заема неговия пост и управлява страната в течение на три години, когато е изместен от Ехуд Барак през 1999 г. Губи и лидерството на Ликуд в полза на Ариел Шарон. Но тези временни поражения не го отказват от властническите му амбиции. И когато Шарон се оттегли от Газа, евакуира заселниците, разруши селищата и след това разтури партията Ликуд, Нетаняху се върна, за да се възползва от възможността отново да поеме ръководството на партията.
А през 2009 г. Нетаняху поведе битка срещу премиера Ехуд Олмерт, заставайки на страната на прокуратурата и полицията, които обвиниха Олмерт в корупция. На тези обвинения последният отвърна, че става дума за оглавяван от Нетаняху заговор между десницата и представители на съдебната система, чиято цел е да се препъне мирните преговори с палестинците.
Съюз с религиозни партии
И след Олмерт, Нетаняху консолидира управлението си чрез съюз с радикалната десница и с религиозни партии. И отново той разчита на възпламеняващия масите дискурс, който му гарантира популярност и стадно обожание, въпреки триковете и опортюнизма, с които си служи. Така например, когато това му изнасяше, той беше твърд съюзник на съдебната система, защитаваше я и отхвърли много от предложенията на съюзниците му в коалицията за съдебна реформа. Въпреки това, когато срещу него бяха повдигнати обвинения, той нямаше проблем да смени радикално позицията си и да стане борец срещу същата съдебна власт. Подобен вираж е и част от тактиката за спечелване на популярност, тъй като гражданите на Израел имат негативно мнение за съдилищата, те са бавни в съдебните процедури и се държат арогантно към хората.
Магьосникът Нетаняху
Не по-маловажно е, че Нетаняху не е застрашен от високопоставени лидери, които да се конкурират с него, нито в собствената си партия, нито в опозицията. Затова той остана на власт и го нарекоха „магьосника“.
След неотдавнашните избори в Израел Нетаняху направи доскоро немислимото, съюзявайки се с най-крайните религиозни десни формации и излезе с пакет от десни програми и планове насочени главно срещу палестинците. Така министерски постове заеха хора, които навремето бяха заплашвали да убият Рабин и аплодираха последващото му убийство.
Тогава, мнозина наблюдатели, очакваха, че тактиката му включва отказ от най-радикалните цели в борбата със съдебната власт и вътрешната политика, за сметка на засилена конфронтация с палестинците на Западния бряг и сектора Газа. Случи се обаче обратното. Нетаняху капитулира пред екстремистките искания на партньорите си отдясно и си постави за задача да лиши Върховния съд от неговата власт и да го постави под контрола на политиците, както и да съдейства на усилията на неговите съюзници да дискредитират светската демократична държава.
Но последните проучвания на общественото мнение сочат, че този път Нетаняху може да не получи своето и да загуби властта. Тази атака срещу секуларната власт мобилизира както обществеността, така и институциите – Кнесета и съдебната система. Съпротива срещу плана идва и от банките, медиите, образователната система, IT сектора и НПО. Натискът на протестиращите, обсадили Кнесета, както и гневните тиради в него, показаха, че заговорът срещу светската държава ще се провали. Все пак Израел не е Иран, нито Афганистан.
