Избирателите, които нерядко са по-мъдри от избраниците си, ще простят пубертетските политически изцепки на ПП, ако са сигурни, че процесът на съзряването е неизбежен. Коментар на Веселин Стойнев за "Дойче Веле".
Когато започне реденето на изборните листи, винаги има много недоволни и често избухват публични скандали. И колкото по-незряла е една формация, толкова повече и по-взривоопасни са тези скандали.
Това се случи в "Продължаваме промяната" дори преди подреждането на листите и създаването на предизборната коалиция "Продължаваме промяната - Демократична България". Иван Христанов, едно от ярките антикорупционни знамена на ПП, разобличил схемата на "Капитан Андреево", напусна партията с обяснението, че е разочарован от всички политически лидери и от липсата на водачи, които могат да създават обединителни каузи. Публичните подозрения бяха, че зад недоволството му прозира решението на партийното ръководство да сложи за водач на листата на ПП в Плевен Радостин Василев, бившия спортен министър и отцепник от ИТН.
Дунчев и "промяната на Промяната"
Друго знаково лице на ПП - Александър Дунчев, часове преди първия съвместен митинг на ПП и ДБ като предизборна коалция, обвини в ефир партията си, че е обхваната от задкулисие. И сякаш без да иска, дари слоган на противниците на своята формация - "Време е за промяна на Промяната". За разлика от Христанов обаче, Дунчев назова причината за негодуванието си - че не е водач на листата в София област, а първото място е дадено на ДБ.
Скандалът е двулик. От една страна, Дунчев има образ на безкомпромисен и чист човек, посветил се на борбата срещу дървената мафия и изсичането на горите. Т.е. на човек, отдаден на гражданска кауза, неподвластен на политически компромиси. И когато говори за задкулисие във формацията си, това звучи като разобличение от позицията на "неизкушения". Претенцията "аз трябва да съм водач" се чете като полагащо се право на каузата да е над всички останали съображения. И нейният носител е гневен като ощетен от съдиите спортист, оставен със сребро - нищо че пак е медалист и влиза в парламента.
Подобна претенция обаче изисква и категорично действие ала Христанов. Дунчев първо се съгласява да е втори в листата, после пък казва, че почти е загубил доверието си в Кирил Петков, но ако той го върне начело на листата, ще си го повъзстанови. И заплашва, че има още много какво да изнесе пред публиката "от кухнята". Това второ лице в поведението на Дунчев е физиономията на политическия инфантилизъм. Той вече не е ощетеният спортист с гневен поглед, а ядосаното дете, което се тръшка пред тате, докато не му върне любимото багерче. Класиците биха казали: Бедни, бедни Дунчев, защо "не умря" като Христанов? Или: защо не си налегна парцалите да се разбереш с домашните в кухнята, вместо да вадиш кирливите ризи на простора?
Свидетели сме на политически пубертет
Проблемът на всяка млада партия е в израстването ѝ от неправителствена организация до политическа формация. Най-страшно е в пубертета, който идва след като първите депутати, които са се появили сякаш от нищото, се борят да останат и в следващия парламент. Тези писъци и трусове сме ги гледали и слушали още през 90-те години в зората на СДС. Оттогава датира и цветистият израз "отлюспване" - онази бърза метаморфоза от оказал се немил-недраг, да бъдеш изхвърлен от партията и след това да регистрираш своя формация дубликат, претендираща за оригинала. Или казано по-съвременно - да създадеш нов политически проект.
Избирателите, които нерядко са по-мъдри от избраниците си, ще простят пубертетските политически изцепки, ако са сигурни, че процесът на съзряването е неизбежен. Защото за разлика от човешкото тяло, в политическото тяло това не е гарантирано. Особено на терена на демократичните сили, които в предишни свои конфигурации от последните 15 години така и не стигнаха до зрялост, ако не броим малката коалиция ДБ, която дори противниците ѝ ухажват като пораснала за женитба.
ПП-ДБ имат шанс, но "отлюспването" не е пътят
Сегашното обединение ПП-ДБ има шанса да стане глава на държавното домакинство въпреки всичките си недостатъци - прекомерна самоувереност, непреодолян инфантилизъм, слабо познаване на действителността. Защото хората могат да му се доверят, знаейки, че това наистина са неизбежните грешки на растежа и че именно те водят към съзряването.
Затова хора като Христанов и Дунчев не само не бива да бъдат отлюспвани, независимо дали някой вече си е събрал куфарите. Те трябва да останат пред погледа на избирателите като част от едно автентично южняшко семейство, в което скандалите са неизбежно ежедневие, но никой не ги възприема трагично. Достатъчно е след всеки скандал къщата да бъде отново мирна и подредена, а родителите да ходят на работа. Най-важното е избирателите да вярват, че избраниците им могат да вършат работа. Много
